Хамелеон

Валентина Йораданова

Публикувана на сайта 12.10.2010, 11:19

Отражения

Дъжд вали, дави в спомените ми прахта,
виждам пак във витрините познатите лица
и обръщам гръб, не искам да ги срещам тях,
предизвикват в мене бесен, ужасяващ страх.

Страх от собствените ми постъпки,
да не ги повторя пак,
да не мина по същите ми грешни стъпки,
да спра да чувам онова "тик-так".

Звуците на часовника подшушващ "няма време"
и бързам в мислите си сякаш, за да сгреша,
взимам решение и поемам вечно бреме,
потъвам в заблуда, в калната лъжа.

И вместо капките да отмиват тази кал,
да се впиват в тялото отвътре някак,
предизвикват само болезнен за мен си жал
и счупвам яростно витрините, ужасен трясък.

Лицата, отражения на моите дела сега ги няма,
но пак ще завали, за да се завърнат тук,
да изпадна в бездънна и зловеща буреносна яма,
отново да се чуе на счупено стъкло кристален звук.

Дъжда вали, за да се замисля и да спра,
но отраженията напомнят за моята вина,
часовника ще тиктака докато умра,
да бъда грешник е моята съдба.

Мастило

Намазана чаровно с мастило,
топвам да се мацна случайно отново,
я, петънце къде се е скрило,
мислих, че съм го изтрила,
нов опит - не става.

Търкам, опитвам,
яд ме хваща дори,
при сърцето белязало ме е
сякаш пламък гори.

И ще се махне само когато то си реши.

Да, това е белег нахален
и отвътре също стои,
мастилото усетило го е,
и то там вечно ще е, уви.

Пък огъня в сърцето не спира да пламти.
Белега изгаря, защо не е като петното,
а така боли ?
Не знам, но ще спре, когато с мастилото изцапаш се и ти...

Усмивка

Усмивка реално нещастна,
единствена истина, жалко,
за искреност жадна.
Фалшификати безброй,
лица по няколко, порой.
Гръмва поредна заблуда,
просмуква се, обгръща душата ...
няма начин, а желае прокуда,
да я няма лъжата.
Нужда от кислородна маска...
инстинкт,
променя се пак хамелеоновата окраска...
момент,
зная ли коя съм всъщност...
Не.
Усмивката е реална само,
тъжна, но истинска на моето лице.

Филм

Сякаш не под слънце, а под прожектори.
сякаш не под ясното небе, а под филмови декори,
някакви си там нарекли се directors,
казват кой да бъде пръв и какво да прави.

И ето, сценаристът нервно тряска,
време е актьорите да сложат маски.
Да потънат във филмова забрава,
да слушат и да изпълняват.

Камерата пускат, лента черно-бяла тръгва
и почват да играят...
в миг обаче някой вижда нещо странно,
да, един не помръдва.
Та сценария не е такъв, питат се защо го прави ?
Проговаря... : " Искам да съм истински,
по листа живейте вие щом желаете,
задушени да спазвате чужд сценарий, ще умрете млади,
освен нечий друг филм друго не знаете. "

Сценаристът му нарежда да не спори,
ала актьорът се усмихва и продължава да говори :
"Свалям маската, тръгвам и няма да се върна тук...
и да, и това написано е на баналните бели листа,
но с разлика една...
сценария е писан с моята ръка... "

Обичам те още

Под луната, обсипана с лъчи,
в този зловещ среднощен час,
с влажни, блещукащи очи,
за тебе с тъжна усмивка
пак си мисля аз.

Спомням си какво ли не,
намирам те в мрака безпощаден,
протягам за пореден път към теб ръце,
но ти ми бягаш, с мен си хладен.

Нима трябваше да е това
нашата иначе тъй хубава съдба ?
Нима не можехме да бъдем двама ?
Да, за мен любовта не е измама.

Как, защо, къде, някой е решил,
че чувствата ни трябва да изстинат ?
Защо, когато някой себе си е преоткрил,
трябва новото му аз отново да умира...

Искам да сме живи, но защо не сме ?
Любовта ми чака под звездите,
чака те, вика те да сме щастливи,
слънцето ще загася, за да видя пак очите ти красиви.

Сама в мрака, взирам се в луната,
може би завинаги... или пък не ?
Това ще покаже само тя, съдбата,
ще чуя ли от теб отново заветното "Обичам те" ...

Любов

Непипната струна,
недоизписан лист,
като недоизказана дума
и като извор чист.

Мистериозна, почти неразбираема,
невидима за "нечовешките" очи,
всички имат я за неразгадаема,
а всъщност тя просто си мълчи.

Обвиняват я - предизвиква бури само с мисъл,
и изгаря само с поглед хорските сърца,
ала да обяснява не намира някак смисъл,
пак никой няма да и подаде ръка.

Тя сама винаги върви, живее
и бурите създавани я хранят,
огънят и в нея вечно тлее,
а влюбените с почит бранят.

Но за другите вещица била...
" - На клада да се изгори. "
не трябвало в света да бъде тя,
а всъщност не разбирали,
че те в огън трябва да горят.

Иначе са прави, че бури има заради нея,
прави са и че сърца изгаря също,
но знаят ли... че това е любовта
и мразят я, защото им не е присъща...

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

rebelde_19 [ потребител ] 

от дата :  04.02.2012, 20:19

Много красиви, чувствени и силни стихове пишеш- поздравления за което! Малко са хората, които могат да пишат чувствени творби които карат читателите да се замислят!