Гостенката, която ми помогна да направя избора си

Виктория Минева

Публикувана на сайта 04.08.2006, 18:37

В този следобед докато пиех кафе ми се звънна на вратата. Зачудих се, не очаквах гости. На вратата ми се появи тя. Красива и студена, както винаги, бих казала съвършена, ако знаех какво е съвършенство. Не я бях виждала отдавна.
Седнахме, направих й кафе и се заприказвахме за живота, за любовта и разни такива неща. Само че не знам защо бях забравила името й. Тя се усмихваше, най – хубавата усмивка, която съм виждала.. Разбира се, иронична. Очите й бяха странен цвят, сякаш ги нямаше, потъвах в тях някак си. Изчезвах.
След доста обстойни разговори по неприятни за мен теми по любовна тематика, която при мен е доста слабо позната материя , се сетих коя е – САМОТАТА. Винаги идваше в най – подходящия момент за мен – когато бях сама, когато се чувствах изолирана от всичко и всеки, когато дори хубавите спомени ме нараняваха, те не че са много, а и когато просто осъзнавах, че играя с живота си и се манипулирам сама себе си. Тя идваше да ме канеше винаги на разходка – в самотната долина, дори вече имах любимо място там. Приемах, защото нямах друг избор, и сега приех..
Вървяхме заедно с нея, някак невидима, но я виждах – прозрачна, чиста, с насмешка в очите, но поне вървеше с мен, не я и молих. Когато нямаш никого до себе си, на когото да разчиташ, когато и приятелите ти, ако има такова понятие, те оставят, когато имаш най – много нужда от тях, когато любимият ти фалшив и използван често израз, но уви, несъществуващ..го няма до теб, а образите от миналото излизат пред мен с пълна сила, сякаш по – ярки и охранени от преди..Тогава нямаш избор, вървиш с нея – да не си сам по пътя. Всяка сила си има лимити.. Понякога се изчерпваш и като няма кой да ти помогне да се заредиш с нова, тъй като просто за миг или момент си се предали нямаш и грам желание да се изправиш, вървиш до нея, заблуждаваш се, че не си сам и продължаваш в невидима посока, може би нишка, която всеки миг би се скъсала или пък да го наречем ръба, от който винаги можеш да паднеш – ръба на лудостта, което е май най – точното определение. За да не паднеш се хващаш за нещо, както направих аз – хванах се за нея.
Тъй като ми омръзна да се боря със спомените, да опитвам да разпалвам пепелта на пламъци, да се надпреварвам със заблудите и илюзиите, които са доста по – бързи и силни от мен, лично аз си избирам да си стоя в самотната долина, да си полудявам там и да не излизам на повърхността. Засега или завинаги? Не знам…Омръзна ми от тази вечна апатия, предавам себе си на нея – Самотата. Нямам сили да продължавам напред, а и...не искам някак си, все едно и също – игра, измама, самотни нощи, самотни дни, фалшиви илюзии и недостижими мечти, писна ми.........и да пиша и да не пиша ми е все едно сега вече. Избирам си вечния самотен затвор, празен, но истински в една друга реалност, няма място за мен в тази.  По – добре е така, отколкото постоянното кървене и болка, неможещи да бъдат изпити, премахнати, каквото и да се прави, от когото и да се прави, не искам съжалението на никого. Не искам и да се самосъжалявам, така че ще се люлея на люлката си в мислите си – люлката на самолъжата, самозаблуждаването, саможертвата и недооценяването на  съществените неща в играта, наречена живот.
Моята гостенка ми помогна, винаги успява, макар и по трудният начин. Поне и без да се пресилва твърде много успява.Обичам я по един или друг начин, както се усеща, макар и с насмешка, макар и с ирония, с фалшива студена усмивка и празни очи, и тя ме обича.
Май се побърках, все едно, отивам си, приближавам се до нея… Това е изборът, който тя ми предложи. Добър или не, избрах го. Без нужда.. от нищо и никого..Няма смисъл.
А то станало вече вечер, тя трябва да си тръгва… Е, прибираме се заедно с нея да пием горещо кафе  и горчиво кърваво вино. До…някога.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!