Разказ с продължение

Безименният

Автор: Tearsgod     от 28.11.2008, 22:17           всички глави

Дори и през деня Старият град беше опасно място за непредпазливия посетител. През нощта рисковете се увеличаваха двойно. За разлика от повечето подобни квартали в съседни градове-крепости, тук не съществуваха Гилдии и други подобни организации. В Стария град всеки действаше в името на собствената си изгода. Крадци, убийци и изнасилвачи обикаляха тесните, вмирисани на влага улички, скитници се свиваха в мръсните си ниши, а между катовете дрехи, с които се завиваха, проблясваха стоманени остриета. Затова повечето жители на Бер Реай рядко се осмеляваха да преминават през Стария град, а когато им се наложеше, обикновено минаваха по групички и всички без изключение носеха оръжие. За жителите на града-крепост си беше чисто самоубийство да се скитат невъоръжени или пък да се задържат в квартала след мръкване.
 
Съществото, което обикаляше тесните улички на Стария град в безлунната нощ, изобщо не се притесняваше от каквото и да било.
 
Беше огромно – високо почти колкото по-ниските постройки, които подминаваше. Крачеше бавно, тялото му беше прегърбено, а дългите ръце с необичайно поставени стави се поклащаха като махала почти до земята.
 
Въпреки размерите си, създанието беше напълно безшумно. Сливаше се със сенките – самото то сянка, а мъглата го обвиваше в призрачното си було.
 
Създанието, което беше толкова древно, че дори името му – ако изобщо бе имало такова, беше забравено, бе пристигнало в Бер Реай с падането на нощта. Дотогава беше чакало в гората, обгърнала от четири страни крепостния град. Целта му не бе да всява разруха – ако беше така то щеше да атакува главните порти на града и да срине всичко по пътя си. Вместо това то премина през рухналата част от стената при Стария град и сега бавно крачеше, незабелязано от никого.
 
Немият гигант заобиколи руините на наскоро рухнала сграда и се озова близо до проходите, спускащи се към лабиринта от подземни канали. Спря се пред един от тези проходи и внимателно го огледа.
 
Проходът беше прекалено тесен, за да може съществото да мине през него. То зае позиция, вдигна и двете си ръце високо над главата, извивайки тяло назад като лък, после внезапно ги стовари върху земята съвсем близо до дупката.
 
Част от улицата рухна към каналите. Надолу се понесоха камъчета и отломки, поглъщани от непрогледния мрак.
 
Гигантското създание започна да се спуска през дупката, която беше направило. С дългите си ръце се хващаше за тръбите и продължаваше спускането си в тъмното. Бледата му кожа известно време излъчваше слабо сияние в мрака, но скоро то престана и съществото се сля напълно с обгръщащата го тъмнина.
 
На едно място тунелът, по който вървеше, се раздвояваше и създанието, без да се колебае нито за миг, пое по левия. Спускаше се все повече и колкото по-дълбоко слизаше, толкова по-стари ставаха тунелите. Първоначално отвсякъде капеше вода – тези тунели обаче бяха су-хи, забравени от всички. Дори и плъхове нямаше.
 
Ала имаше скелети.
 
Когато излезе от първия сух тунел, скелетите бяха само два. Колкото повече продължаваше да върви обаче, толкова повече кости, покрити с мухъл и плесен, изплуваха от мрака. Кучешки скелети. Котешки скелети. Детски скелети. И скелети на разни неща, които може и да бяха, ала може и да не бяха, хора.
 

 
* * *
 

 
Някъде дълбоко, дълбоко под центъра на града, съществото най-сетне откри това, заради което бе дошло чак дотук.
 
Гробницата беше толкова древна и толкова добре скрита, че никой от настоящите жители на града-крепост не подозираше за съществуването й. Бяха я построили първоначалните обитатели на тази равнинна земя преди безброй поколения. И онова, което чакаше там, беше чакало в продължение на векове.
 
Мъртвото тяло висеше в подобен на какавиден пашкул трон, виснал от тавана на гробницата. Плътта приличаше на пергамент – суха и пожълтяла. Зъбите на мумифицираното лице бяха оголени в зловеща усмивка.
 
Гигантът пристъпи до трупа, с едно рязко, но внимателно движение, свали какавидения трон от тавана и го положи на земята. Не смееше да намести по-удобно главата на мъртвеца, за да не се пречупят крехките кости. Вдигна дясната си ръка и я нагласи над зейналата мъртвешка уста. После замахна с ноктите на лявата. Раздра ръката си от лакътя до китката и гъстата кръв потече надолу и запотъва към устата на мумията. Същевременно гигантът започна да надава нисък, мелодичен напев, който отекваше в просторното помещение.
 
Процесът по възкресяване щеше да продължи дълго. Ала това нямаше да е проблем нито за безименното създание, извършващо ритуала, нито за Нуат Орлег, който беше чакал толкова много, че няколко дни нямаше да представляват проблем за него.