NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Константин Диков - "Просто думи" - Разказ

Познаваме ли се? Аз съм господин Никой. Обичам всичко. Гледам разтворените ръце на времето с усмивка, защото знам, че то не съществува. А дали ние съществуваме? Някой ще ми каже ли, дали съм пътека във времето или съм просто шутът на царя. Дали съм сън на някоя птица или аз съм птицата. Дали съм сянката на някой друг или аз съм другия… но аз съм Никой значи не съм другия… аз съм сянката… Дали съм новото отроче на мислите на хората или съм илиюзия. Дали съм капка дъжд или съм самият дъжд. Дали съм времето… да … аз съм времето … но то не съществува…
Няма време, няма ни и нас … значи аз съм Никой …
Когато разумът ни премине отвъд границите на това, което виждаме, ще открием,
че реалността е написана книга, заснет филм или просто сън…
Докосни устните на дявола, защото така ще спечелиш тишината на дните си…
Погледни назад в миналото си, за да видиш как си живял. Погледни спомените си, защото те имат какво да ти кажат. Събери усмивките си в кутия, за да знаеш къде е щастието ти. Нарисувай живота си, за да можеш да поправиш грешките. Напиши това, което не можеш да кажеш за да бъдеш разбран от себе си. Погледни се в огледалото за да разбереш другите.
Чуваш ли стъпките? Някой идва да ни вземе. Тя е с тъжен поглед. Гледа в мен, а аз и се усмихвам. Затваря очите си, но аз пак се усмихвам. Забравям страховете си, забравям за теб, забравям всичко. Падам на колене. Всичко е толкова красиво. Никой не вижда това, което искам да покажа. Следите в миналото са твърде дълбоки и аз не мога да ги залича... Докосни мисълта... почувствай я. Тя е всичко, което имаме. Няма чувства, няма страхове, няма съмнения… има само мисли и спомени. Но мислите са създадени от спомените, значи и мисли няма… забрави за тях. Потърси споменът. Той има какво да ти каже…
… вече съзнанието ми се отделя от тялото …
няма дървета …
няма звезди…
няма страхове…
няма поезия …
няма малки грозни човечета, които да мълчат пред прага на своят черен свят…
няма го духът на желанията…
няма светлина…
няма мрак…
няма ги дори и миговете на нашето прераждане…
Спрете се ……
Аз съм тук.…
не виждам …
не мога да летя …
аз съм болното дете на времето и се опитвам да прогледна в тъмното …

Билото на високата планина ще достигне до висотите на времето, ще се скрие в
тъмната стая на греховете, ще достигне до самото начало… началото ще погледне
в своето възкресение и ще остане живо.
Мислите на хората са грозни дъждовни капки, които не знаят защо изобщо ги има. Аз мога да забравя за себе си, но не бих се врекъл в нищо свято, защото красивите неща са вечни, а аз съм дух без глас. Не мога да срещна съдбата си във времето на страшния съд. Аз умирам защото никой не вижда страховете си.
Следата на времето се потапя в тихия летен поток на мислите… аз знам, че някой
ме вика, затова ще отворя очите си и ще погледна смъртта в лицето… после бавно ще разтворя крилете си и ще се усмихна на всички грозните неща…
Сълза в облаците, болка в съзнанието, мисли в тишината, хаос на възприятията,
красота в мрака, желания на сенките, страх на безмълвен, сияния на малките
съмнения. Това сме ние, тези които гледат себе си и виждат само спомените, които ни създават. Ние сме тези, които рисуват страховете си. Ние сме тези, които мечтаят… но мечтата е това, което можем да получим, но не го искаме… мечтата е страхът, който се крие в мислите.
Открий живота… виж го в истинската му същност… тя е толкова неразбираема,
но е изпълнена със сияния… толкова тиха, толкова скрита в съзнанието… толкова безмълвна.
Страхът потъва в мрака. Сянката се отделя от тялото. Спомените изгарят, времето се връща назад… Ние сме нощни пеперуди, които бягат от тъмното. Ние сме смисъла, защото нищо друго не съществува … освен 'теб'.
Понеже не мога да летя, се опитвам да забравям какъв съм и да си мисля, че съм
никой, че ме няма, че съм птица… влизам в живота на другите като безмълвно видение, като сянка.
Не знам. Всичко е толкова просто. Само затваряш очи и вече си сам. Можеш да
забравиш за болката, да забравиш за всички грозни неща, да се потопиш в мъглата на познанието… светът обича надеждата… аз мразя страховете, но ме е страх.
Страх ме е да се докосна до устните на дявола, страх ме е да погледна слънцето, защото знам, че ще боли…
Времето се слива с мисълта. Ние сме едно, но ни няма. Ние сме тишината …
мразим истината, защото знаем, че тя не е реална… всичко, което можем да знаем
е, че нищо не знаем… Къде е болката… Къде е слънцето… Къде сме ние…
Страхът прониква в нас, защото знае, че това е нещото което ни кара да се
различаваме… аз ще полетя ... ще протегна ръцете си към това, което не мога да достигна, защото така ще забравя за него.
Болестта е болезнена… затварям очите си… виждам мрака, но той ми харесва…
виждам мъртъвците и им се усмихвам… виждам себе си… виждам това, което
искам да бъда … но какво ли е това ? Може би малко страхове… може би дъжда… може би вятъра… не знам…
Трепетът затихва и прониква в съзнанието като птица… ще се слеем с мислите,
ще полетим, ще забравим за болката, ще се скрием от живота, от хората… те нищо не ни дават … ние сами си взимаме това, от което имаме нужда …