NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Илиян Димитров - "Пясък" - Поезия

***

На прага зъзна, ще ме пуснеш ли да вляза,
готов съм всичко да ти дам,
пред теб съм цял - любов и болка, обич и омраза
и две сълзи събрани във треперещата длан.
Готова ли си всичко да ми вземеш -
и думите и остриетата на мисълта
душата ми безпътна да приемеш,
да повярваш в мен, а аз във любовта?
Аз вече нямам сили, отрекох се от всякаква надежда,
не искам да мечтая, да си спомням, да руша,
не ми остана нищо, не искам нищо и да имам
стига ми да бъда с тебе мъж, а ти със мен - жена.

***

Само в твоите очи
аз мога да се превърна в това което съм;
да се превърна в Самоцел -
да открия своята Душа,
да прекрача отвъд Съня
и да докосна с пръсти устните си,
изричайки своето Име.
Да открия своето Име.
Защото аз съм моето Име!
Но когато няма в кого да се огледам,
в кого да видя себе си,
за да се открия
и да позная лицето си
в тълпата от отражения,
в хаоса от мисли и съмнения,
аз съм сляп,
аз съм слаб
и не вярвам...
защото съм затворил очи
и не съществувам.
....
Аз съм Ти,
твоята мечта за мен
ме ражда истински
и аз преставам да се преструвам,
да бъда дух от блуждение,
и резониращи в безкрайност
отражения.

***

В пустинята съществува само Камъкът,
загубил своята форма и памет -
новороден и вечен,
ридаещ, безумен и обречен.
Камъкът съществува!
Камъкът сънува вятъра…
И Вятърът роден от каменния Сън,
се ражда полудял и бесен
безимен, загубен, безтелесен
без лице!,
без мисъл!,
без памет!,
без очи!,
без смисъл!.. -
просто отчаяние родено от съмнение
и вечност
победила самото време,
завихрена в пясъчни течения
към минало от
отражения...
на едно самотно бъдеще.
Времето е с лице от камък.
Пясъкът е тялото на Времето.
Човекът тук не съществува!...

***

В огледалото няма истини!
а само въпроси -
хилядолетия на сляпо търсене,
неистово домогване до себе си.
Не трябва да има други истини освен Кръга!
Заравям ръцете си в пясък,..
залез над пустиня -
нищо не значеща красота;
болка,..
сънища...
и една безкрайна, кървяща мечта...
Аз не искам да бъда съвършен -
в огледалото няма истини -
пустинята побеждава времето,
времето опустошава разума,
тържествува Кръгът.
Ако аз се превърна във себе си,
ако аз постигна своето "съм",
ако прекрача Отвъд,
ако затворя се сам,
ще се превърна в отражение
на своето отражение -
Сън с претенциите на Реалност
и безвремие
от затварящи се в себе си Въпроси.
А може да бъде толкова лесно,
и е толкова лесно!,
и затова - невъзможно!
Аз искам да мога да обичам,
да имам нужда да обичам...
и да затворя Кръга...
Времето не съществува.
Разумът е самота!

***

Оковите на моите мисли - думите
колко страшно е мълчанието им когато са излишни
и как безжалостно убиват чувствата
и ги правят фалшиви, безлични…
когато искам да обичам, а не мога да повярвам,
че душата е способна да обича;
самотата не те прави различен,
самотата те убива
за да те роди от пепелта
на отчаянието...
Смехът на боговете
остава да кънти
в ушите ти
докато душата
разпиляна на парчета
отразява се в едно загубено във себе си
небе.
На Н.Т.

***

Омразата си крия в плитчините
и отливът е моят враг,
безплътни спомени горят в очите
и разпалват злобата
заприщена в отровилия дълбините мрак.
Луната блудна пак лъсти вълните,
в обятията нежни с дъх на разложени мечти,
и плитчините пак израстват, побелели,
и злобата по тях цъфти.

***

Не ме убивай с думи!..
Не хвърляй камъни по сребърното огледало
във чиято плоскост е заспало
и сънува твоите очи
небето…
и мечтае за сълзи...
Не плачи!
Не бъди мечтата ми!
Избягай от мен -
превърни се в сянка,
в хищен цвят!
в оса!
Нека вятърът докосва само твоята коса,
А ти открадни стъкленото му око,
отпий от пясъка-стъкло
въздъхни прошка,
дари живот;
и пречупи полетялата стрела
за да не улучи целта!
И загубена в
огледалото
на едно
изгубено въображение
забрави!...
.... а аз ще ти простя....

***

Тишина, и между страниците - твоят глас,
грижливо хербаризиран смях,
и спомени в капан от сребристо-кехлибарен прах,
и всичките безценни, мънички подробности….

Стените пазят спомена за твоето докосване
И въздухът трепти от спомена за твоя аромат
и сянката ти на прозореца не се топи,
а времето безсилно е.
Ти още тук си - звук, усещане и цвят...

***

Забрави ме!
ПОЗВОЛИ МИ АЗ ДА ТЕ ЗАБРАВЯ!..
Позволи очите ми да те забравят,
и устните…
и думите,
безмълвните ръце…
Да те забрави Нощта!…
Лицето ти да спре да бъде нейното лице,
очите ти да бъдат нейните очи,
и погледът....!

Забрави ме!!!...
Не си мисли за мен!
Недей!
Не знам дали ще мога аз да те забравя,
дали ще ИСКАМ аз да те забравя,
дали душата ми ще позволи...
.... как НЕ ИСКАМ да спира да боли....
щом болката това си ти
в мен,
и ден след ден
ще продължаваме да бъдем заедно.
…бъдем заедно.....
…бъдем заедно.....
…заедно…
…едно...
…но…

Като ехо в дъжда
Тъй както ухае пролетта
през септември,
когато вятърът внезапно донесе
иззад ъгъла смеха на влюбено момиче…
…колко трудно е да ме обичаш?
…колко трудно ще е да не те обичам…
…колко трудно ще ми бъде да те нямам!
Забравям думите и онемявам,
при мисълта за теб.

Прости ми,
обичам те.
Прости....

***

Колко трудно е да устоиш на думите
колко трудно е да не кажеш "Обичам те!"
колко трудно е да скриеш в душата си
чувствата....

Очите ми съхнат...
Само думите страдат напразно обичани,
напразно обричани
на мълчание…
Отчаяние,..
и в отчянието
Съня на скръбното съзнание,
че не съществува
рисува кипариси от сълзи и морска сол.

Душата е простор
събран в пейзаж от думи.
И само думи - помежду ни…
Останаха.
Нищо не значещи и пусти.
Тишина от залепнали устни.
Улици без имена….
Миг гробът е на Вечността,
взира се в моите длани Смъртта
и предсказва ми Вечност -
безвремие от
недокоснати ръце,
от нецелунати нозе
от невъзпяти рани...
от несподелени мигове.
Ликът ти е проряазал мисълта ми
послеобрази изгарят очите ми
Как да не те обичам?
КАК?!!!!
Не зная как...
Не зная как да те убия...
(и не искам)
не зная как да те изпия
до дъно
и да те строша с един замах.
Не зная как
да забравя телата ни преплетени във ураган
от страст.
Не зная как....
Не искам и да знам.
Не искам да съм сам
и телефонът да мълчи.
Не искам да боли,
не искам да горчи
усмивката върху лицето ми.
Не искам
отново да руша мечтите си
и да впивам в тинята ръцете си отново
и да търся твърд.
Не искам да жадувам смърт,
не искам да сънувам плач,
не искам денят да се превръща в здрач,
а нощите в мастило
... имаше едно ветрило...
и пак да се спасявам в никога неслучило се минало...
всичко е било.
А може би сгреших?
Ти превърна ме във време,
а аз се вкамених във миг...

***

Безсмислено е - знам,
но аз жадувам да обичам. Не, не ме е срам
да го призная. Не ме е страх да ти се вричам
не, не ме е страх от думите.
Не искам да знам за Другия и другите
и твоите дилеми и терзания,
ще те обичам дори и в твоите мълчания,
ще те докосвам с поглед
и ще те мечтая,
не, ще си спомням
и в спомена ще те чертая още по хубава
невъзможно по хубава
невъзможно обичаща ме
невъзможно обричаща се,
свободна,
дива…
силна…
моя…
утехата ще търся във покоя
на думите.
Ще пиша стихове
И в римите
Ще бъдем заедно.
Обичам те.
Не се страхувам да го кажа пак.
Макар да знам, че не ми вярваш.
05.11.2002 г.