NOWHERE - виртуална библиотека
http://www.4bg.net/ - Безплатно публикуване!

Юри Стайков - "Чепици в космоса" - Разказ

Боби си е Боби. Че кой не си е той си. И самата муза си е самата муза, а не някакви си там еднорози, зелени феи и пилета. Понякога нещата носят музата в себе си, а Боби я носи в бутилки. Той ги носи, а ние ги изпиваме, но не е идвал скоро и на мен ми се е допило. Хубаво ще е да си пийна малко муза. Отдавна не съм пил, не, всъщност скоро си купих сам една бутилка муза и си я изпих сам, и й викам:
- О, музо! Разлей се по вътрешностите ми. Дари ме с твоята музешка сила.
А тя само ми размаза света, ама т’ва е щото не я донесе Боби. После лежах цял ден и ми беше лошо. По едно време, както се въртях в доста неуютното легло реших, че мога да науча чепика си да лети и музата дойде. Станах, завъртях се, светна ми пред очите. Взех десния щото е по-тарикат, нарисувах му пера и го фърлих нагоре. Чепика пипна тавана и моментално полетя към пода. Е, не даде всичко от себе си, но като за първи път не беше зле. Изведнъж се почувствах извънредно щастлив - все пак това си беше събитие. Моя чепик за първи път летя и за първи път стъпи на тавана. Това трябва да е било за него толкова важно, колкото е важна една експедиция до луната за мен. Това не е за изпускане - помислих и реших да направя извънредно интервю с героя. Вече предвкусвах успеха, похарчих дори парите, които щях да спечеля от тази история и пак ми се прииска да си пийна. Сложих чепика на масата, сипах водка в две чашки, пуснах музика и започнах да питам.
- Първо, как се казвате? - направих важна физиономия.
- Десен Чепиков. - отвърна.
Аз така се стреснах от този иначе съвсем нормален отговор, че изпих водката на екс, а после и неговата, а после сипах още по една, изпих и тях и се успокоих.
- Извинете, бихте ли ме полял с водка, защото тази чашка ми е неудобна. - каза съвсем спокойно синьо белия ми чепик.
Мислех за сензацията. Мислех за парите. Обърнах двете чашки в устата си, напълних ги пак и полях откритието си, за което то много благодари.
- На тавана не е много лошо, само дето е бяло и няма никой. - сам започна да разказва Десен.
Гледах го и се засмях. Пих водка и така се засмях, че чак до сълзи. Така се смях, а той продължаваше да говори все по-въодушевено. Накрая така си се въодушеви, че като че сам полетя до тавана и още веднъж, и пак. Отива му да лети - мислих - такъв един на сини и бели ивици. По едно време направи много хубав полет и много силно пипна тавана точно над мен. Отгоре ми се посипа таванен прах.
- О-о! - възкликнах и започнах да го събирам.
Чепика, който все повече се издигаше в очите ми, се опита да се приземи пак на масата, но се закачи на лампата. Пих една водка и гледах тъпо нагоре.
- Ъ?! Защо бе? - завиках и пих една водка - Върни се, ти си важен за цялото човечество особено за представителя му в тази стая.
Той ме погледна предпазливо от ъгъла на полюлея и отвърна, докато пиех следващата.
- Съжалявам, човечество, ама тука нещо се закачих. Предлагам да си направя тук база. А може ли…. - и замълча.
- Какво да може? - пих.
- Ами ако може да пратиш и жена ми тук. - каза чепика и белите му ивици порозовяха.
- О, ама разбира се!
Сипах си и се зарових по ъглите на стаята да търся Лява Чепикова. Та е много срамежлива и все се крие по ъглите. Събрах ги. Вече спокоен и приятно изтощен от пиене седнах и загледах през прозореца на фона на тиха музичка.
Оттогава чепиците ми хвърлят сянка по тавана.