Тя

Стефан Николов

СЪЛЗАТА

Като петно от вино червено върху булчинска рокля,
се е лепнала на душата ми болка.
Искам да плача за да я измия.
Защо ли не мога?
Твърде силен ли съм станал за да роня сълзи?
О, не! Просто да плачеш значи да признаеш,
а аз съм твърде слаб за да приема самотата.

Погледни във очите ми надълбоко
и ще откриеш нейде там една
свята като кръста на Голгота,
видима само за тебе,
малка,
кристално чиста,
почти идеално сферична сълза.

Протегни се, докосни я, превърни я в река!
Моля те!

ТЯ

Виждам я и сърцето ми спира.
Чувам я и езикът ми се заплита.
Докосвам я и коленете ми омекват.
Вдишвам я и душата ми експлоадира.
Мисля за нея и светът се срива.

УСМИВКАТА

Почти невидима таи се в ъгълчето на устните ми
една усмивка.
Усмихни се, накарай я да разцъфти.
Моля те!

ОГЛЕДАЛО

Бездна. Без дъно. Надолу, надолу.
И точно когато си мислех, че повече не може.
Потъвах още стъпка-две.
Но един ден ти взе огледало.
И постави го отгоре.
И превърна дъното във връх.
И ръка протягаш към мен.
Оттогава се стремя към върха.
Към ръката протегната.
Към теб.
И забравям, че върха е всъщност дъно.
И стремя се все по-напред.
Но бездната е без дъно.
И върхът е недостижим.
Но ти си там.
Аз искам да те стигна.
Там - на бездънния връх.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!