Прилеп и съмнения

Константин Диков

Срещата ми със съдбата ти мина нормално... разгледах миналото ти, видях мечтите ти, докоснах настоящето ти...
И сега накъде?
Сега ще трябва пак да се лутаме в тъмната стая.
Изгревът заслепява очите ми, но аз продължавам да гледам слънцето, защото е красиво ... може ли да се обърна с гръб и да целуна косата ти. Да легна на плажа , да разхвърлим мислите, да се помолим на звездите... и някой просто стана и запали цигара... погледна слънцето и падна с просълзени от болка очи на пясъка.
Боговете стоят на върха на планината и само наблюдават... те не могат да ни видят. Виждат само страховете ни и се опитват да ни забравят. Но ние не сме феите, не сме дори и мислите на някой луд ... ние просто сме светлината, която някой е затворил в кутия.
И така ... остават само още няколко дни... след това, ще видим желанията си в някоя книга, захвърлена върху стола на някоя придворна дама.
Били сме птици, били сме вятър, вода, въздух .... били сме обичани, мразени, отхвърляни, почитани.... но това никога не ни е стигало, нали? Ние се стремим само към това, което можем да открием в мислите си, само в пещерата на прилепа. И денят минава... някой запалва свещта. Пламъкът и се извисява над телата ни. Кой ще подаде пръв ръката си на другия. Кой ще разбере, че това, което се опитваме да кажем с думи, остава неразбрано...
Цигарения дим се оплита около тялото ми. Може ли аз да съм самият дим!?! Да се отдам на вятъра, а той да ме захвърли в пустинята... змията е там... Боговете са на планината и гледат ... но вече не виждат нищо. Твърде бързо забравят това, което са получили от нас. И когато свещта изгори, аз вече ще съм само спомен...
И тогава....
А после?
Аз виждам само любовта, която хората крият. Виждам любовта такава, каквато никой не иска да я покаже.
Ще ми кажеш ли какво е любовта?
Едва ли ...
Кога хората ще се превърнат в нещо повече!?! Поне малко да заприличаме на светлина, или просто да светим в тъмното. Може и в неонова лампа да се превърнем. Така поне някой ще се нуждае от нас. Ще прогоним хлебарките, които са нашето тайно оръжие в борбата срещу престъпността. А те, хората, вярват... но не знаят в какво... илюзията е нещо толкова лесно усвоимо, че не си заслужава да се лишаваме от тях, хлебарките. Или вече няма престъпници. Ох ... може би греша .. може би вече и хора няма ... може би има само зелени домати по сергиите, които чакат своя купувач, но той не идва... защото мрази червеното. Или просто е феминист (Последното ме обърква, така че просто ще го забравим).
Виковете в концертната зала вече приглушаха. Чува се само тихо слухтене, дъждът, децата, гримът на принцесата, походката на зеленият гущер.И всичко спи. И всичко е тихо. И всичко е някъде другаде.
Все още вървим... отиваме пак към началото, защото там се крие истината... там все още не се е появила светлината. И поглеждаме назад в миналото и виждаме старото дърво, сломило глава, обмислящо бъдещето си, съзерцавайки вятъра и децата... но чий деца са те? Някой виждал ли ги е? Не... отговори примирено дървото на времето.
И все пак... дойде кралицата на новото време. Време няма. Кралица също. Тя каза: можете ли да създадете усмивка, която ще затвори световете в моментното щастие... и всички мълчаха и гледаха сконфузено кралицата. Но нали нея я нямаше!!!
Ох... пак ли?!? Не може ли просто да се слеем с времето и да вървим заедно с него на някъде. Аз ще го последвам. Или да тръгна в обратната посока!?!. Така ще намеря началото ... ще намеря хората, хлебарките... ще открия своето минало... но то няма ли да върви с Времето?!?
Не знам...
Може би...
Ще разберем в началото на филма.
И така.... вече сме почти в края. Трудно се върви срещу времето, но нали сме силни и сме светлина... и ще изгасим лампата.
Мигът настъпи. Домовете ни изгоряха в пламъците на нощта. Сълзата се стече по лицата ни. Поляната замлъкна...
Сега малките човечета, които се бяха скрили някъде в ъгъла на стаята, побягнаха в своята паника към края на филма. Дали обаче играта беше към своя край?!? Никой не знаеше... но и никой не искаше да разбере. Може би летецът се бе загубил в мъглата... или пеперудите летяха някъде далеч от нас. И всичко става толкова объркано... всичко се заплита в силуета на реалността.
И в един момент се превърнах в прилеп.
Поогледах се наоколо, но за мое най-голямо удивление открих само един стар вестник, на който пишеше : "прилепите..... убиват вашето съзнание....", но аз винаги съм вярвал, че съзнанието ми е чисто. Имаше ли истина в това, или просто някой си правеше лоша шега с Вечността. Но тя не е замесена. Тя остана край замъка на кралицата. Водата я загубихме в кладенеца. Свещта все още гори.... цигарата е угасена в океана... зеления домат - продаден. Значи всички сме доволни. Вече няма да има тъмнина в мислите ни.
Да.... но аз все още съм прилеп!!! Прилепът, който не може да разкрие мечтите си... прилепът, който не може да забрави миналото си...
Добре.... вече ще се срещна с придворната дама. Ще открия следите й в калта и ще я намеря. Ще чуя гласът й ... но после какво?
НЯМА НИКОЙ....
Трябва само да знаем, че миналото ни представя живота си. Но ние сме гледали филма! Значи знаем какво е началото!!!
Разбира се...
Времето е самото начало... времето е самата мисъл... самото минало... настоящето... кралицата.
Свещта още гори. Но дали наистина има свещ?
Едва ли... Това не може да бъде дворецът на кралицата. Това е просто една кибритена кутия в пещерата на прилепа. Но прилепът съм аз. Но кой тогава е прилепът. А тогава .... коя е кралицата?!? А дали имате спомен за нея. Някой да е виждал краля?
Пак се запиляхме в дъждовните капки. До кога ще вали? Не може ли да разберете, че аз съм, прилепът... този който притежава кибритената кутия на кралицата.
..................
И пак заспиваме ...
И пак гоним мечтите си...
Забравяме човекът до нас...
Слънцето се скрива зад хълма...
С грим крием страховете си...
С бои рисуваме сънищата си...

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!