Едно момче

Катя Антонова

ЕДНО МОМЧЕ

Едно момче със синя риза
със рус перчем
и блясък във очите – сините,
погледна в мен –
в очите ми –
дълбоко и задълго,
сякаш ме поиска.
Поиска мен
и мойта дързост,
чарът ми,
поиска моят свян,
и гордостта ми.
Поиска ме във своите вечери.
Поиска да му пея,
да го милвам.
Поиска да му бъда нощ,
а после ден,
да светя, да го озарявам.
Поиска да съм въздуха,
да диша, после да издиша,
но да не може никога без мен.
Едно момче със синя риза
поиска ме …
Поиска мен …

… ДВЕ ДУШИ …

Две души се търсят,
уморени от обида
и от самота.
Две души се търсят
наранени от лъжа
и клевета
Две души се търсят
и се молят –
вплели мисли и любов
в едно.
Две души неистово се гонят,
ала тичат
в разните страни.
Две души …
Дали ще се намерят ? …
Две души …
Дали ще се прелеят ? …
Две души – приличащи на сенки,
в тъмното изгряват
и разкъсват мрака.
Две души, разбрали
що е мъка,
що е клетва
и лъжа.
Две души проемат самотата –
както и Христос
приел е своят кръст.
Страшната голгота –
самотата -
в нощни сенки
търси близостта,
и усещам как душите –
сливат се в една …
Самотата си отива –
близостта я приюти,
а душите се преливат
в мрака
в радостна – една !

Есен – сезон на раздяла

Аз виждам есенни пространства
и чувам онемели гласове,
усещам слънчевите сенки,
прелели своят жар във есенни листа.
С прелените си цветове листата
покриват мократа земя.
Със свойта отзивчива самота
навява есента тъга.
Сивеят облаци,
немеещи пространства приютяват –
на отлетели птици
шепот на крила.
И есента като незнайно –
младо вино,
опива ми кръвта.
Притихнала заставам
и тя поема моите ръце,
подава ми стрък самота за цвете
и жадно пие моя летен жар.
Затуй във есента се крият
и летни слънчеви петна,
и шепот от криле на птици,
и аромат на дъхащи цветя.
Затуй, и есента е тъжна –
едва докосната от летен дъх –
тя притаява в себе си и самотата,
и есенния дъжд.
Раздялата е в нейното начало …
Сезонът на раздяла е настъпил –
щом капят вече есенни листа …

Шеметен танц …

Не успях да забравя очите ти,
не успях да отметна косите ти
от челото ти,
не успях да изтрия от устните
твоя дъх.
Не успях да отблъсна ръцете ти,
все към мен,
все към мене насочени,
Твоят глас непрестанно звучи в ушите ми.
Тихите стъпки и нямата сянка
не успях да прогоня.
И сълзите ти още ме парят
по бузите,
И усмивките твои още пленяват
очите ми .
Сякаш още ония ръце ме прегръщат,
сякаш още тихите стъпки ме следват –
навсякъде.
Сякаш още смехът ти ме среща
на улицата, на пресечки
и кръстопътища - все тъй задъхан …,
сякаш си тичал към мене.
Сянката ти още върви редом
с моята,
сякаш завинаги са се срастнали.
С твоя пулс мойто сърце затуптява,
твоите страсти сега ме увличат.
Ти си някъде тука …
Всичко покрай мен се завърта,
олюлява се слънцето –
сякаш ще падне,
и звездите танцуват –
странен танц – нестинарски,
върху тъмна небесна жарава.
Ветровете тихо пригласят
на болката.
Ти си някъде тука …
Но къде ?!
Вече не искам да те забравя !
Вече не искам да те изтрия !
Вече не …
Искам те ! …
И започвам и аз да танцувам,
трябва да усетя жаравата –
вливаща пламък в клетките,
за да имам огън в сърцето си.
Ти си някъде тука,
а се чувствам самотна …
Върни се.
Ще ми пригласяш със вятъра.
Ти си ми нужен !
Нека забравим за мигове
самотата.
Нека заедно бъдем във
танца.
В този шеметен танц на
живота.

На сестра ми

Какво да направя ?
Как да те спася ? …
Ръката ти сама влиза в огъня,
а не искаш да я издърпаш.
Въглени те горят цялата,
ала ти не се променяш.
Устните ти – “ невинните “ –
сами изговарят дръзки лъжи.
И ме парва нещо,
бодва ме точно в сърцето.
Но ти не спираш,
а тичаш ли, тичаш,
ала в грешна посока …
Вятърът брули косите ти,
дъжд като сълзи
по лицето ти детско
се стича.
Какво, … какво искаш ?
Да бъдеш погазена ?!
Всеки плаща цената
на своите грешки.
Твоята все по – непосилна става …
Настъпваш си пръстите,
прищипваш мечтите.
Лъжата те прави
и, нервна и злобна.
Омраза люти е очите ти.
Ставаш страшна …
Какво да направя,
как да те спася ?!
Не мога да затворя устните ти,
не мога да спра лъжата,
пулсираща в твоите вени.
Боли те – от огъня,
от жарта …Боли ме …
Но продължаваш,
ти продължаваш да лъжеш …
Не мога да те спася,
ти сама се погубваш,
своя жребий самичка избираш.
Ще изгориш като вещица
на Средновековната клада,
запазила пламък и жар
и до днес.
Ще изгориш върху въглени жертвени.
Ще изгориш върху своята истина.
Ала дано като феникс
възкръснеш от своята пепел –
голямата истина !

* * *

Не знам защо,
но ми напомняш смътно –
картина есенна,
и като лист застинал
се вписваш в сезона тъжен.
Аз върху този лист изписах
душата си със въглени от страст.
Порочни деви върху теб
и друг път писали са,
ала мимоходом, зная.
И аз съм била с
“ младенци “,
ала от тях получих –
нищо, само прелъстяване
и край …
Аз искам нещо вечно
като есента.
Обложка есенна си ти
и върху животът ни
оттук натък ще изпиша
с плам и страст.
И в летопис на есенна любов
ще изгорим –
от плам и страст,
като листа от тъжна
есенна картина …

Арлекино, Арлекино …

Понякога просто сме клоуни
в зората на новият ден.
Безумно подскачаме весели,
а после сме паднали в плен.
А времето лети и ни отнася
далече, някъде отвъд,
но маската на клоун си остава
във опити усмивки да спасим.
Но клоунът далеч е вече,
и Арлекин ще го смени.
Сълзи се стичат по страните,
гримът на клоун тихо се руши.
Незащитена, изпълнена с въпроси
и със страх,
сама съм нейде в тъмнината
и плача тихичко – на глас.
И викове от болка натежала,
превливат в тъжен смях,
и аз танцувам с Арлекино,
танцувам, и умирам аз.

* * * * * *

Една протегната ръка,
един покрит със мрак прозорец,
две птици влюбено в нощта
си шепнат със гласа
на вечерта.
Протегната ръка,
а срещу нея друга –
докоснат ли се във нощта,
искри от допира
ще разпилеят мрака.

* * * * * *

Обичай ме !
Обичай ме –
със сълзи във очите,
със сподавен вопъл
от любов и страст.
Обичай ме –
безкрайно дълго,
много …
Обичай ме –
със сърцето си, в което
да имам много място аз.
Обичай ме така,
че от небето да бликат
водопади от вода,
така че във недрата на скалите
очите да дълбаят пещери,
в които двамата да бъдем
съвсем, … съвсем сами !
Обичай ме –
със огън и със пламък,
обичай ме –
като море,
със сол и със вълни от блясък.
Обичай ме –
с изгарящ плам !
Обичай ме !
Неистово ме искай,
и може би ше бъда
вечно твоя аз.
Обичай ме !
Обичай ме безмерно,
тъй както аз те любя
в този час !

Молитва за дъжд

Небето бещше тъмносиньо
итръпнеше в очакване на дъжд.
И облаците се задъхваха
от бързане,
и вятърът утихваше за миг.
Във въздуха витаеше мълчание,
което клоните попиваха.
Задаваше се буря
след затишие
Земята бе напукана от сушата,
и чакаше, тя нетърпеливо чакаше
небето да заплаче от съчувствие.
И първата сълза най – сетне
се отрони,
и със надежда, и със облекчение
прие земята тази скръб и
съпричастност.
От тази болка се заграждаше
Животът.
Животът, който продължаваше.
Животът, който никога не спира.

Мираж

Да, беше есен – много късна.
Миришеше на зима,
но без сняг.
Валеше кален дъжд,
от който прилошаваше.
Листата бяха мокри
и без цвят.
Дърветата осиротели,
виновно плачеха за дъжда.
Загубили листата,
попили влагата от дъжда,
те посивяха и онемели
пращяха само клоните им оцелели –
едва – на вятъра и на скръбта.
Гнездата се рушаха,
от липсата на топлина.
Без песни и без плясък на крила
Те бяха най – самотните гнезда.
Тревата беше смачкана
и чакаше снега,
като единствена утеха,
като последен порив за живот.
И вятърът се луташе безцелно –
самотен и неканен гост.
Заяждаше се с оголени клони
със сенките на тънките листа,
с дървета уморени от безсъние,
дори с дъжда,
със пръските от кал.
Навяваше самотна тишина
и само някъде далеч отвъд,
зад хоризонта – при мечтите,
дочуваха те плясък на криле,
и виждаха в мираж листата си,
и как се връщат птиците в гнездата си,
и как отново са приятели със вятъра,
как идва, целият задъхан радостно,
да види птиците,
да чуе писъка на малките
и да усети,
да докосне – желанието за живот.
Дърветата със сиротни клони,
гнездата пълни със очакване,
тревата, вятърът :
затихнаха и се унесоха.
Сънуваха мечтите си,
сънуваха разпъпване
и пролет,
сънуваха събуждане и
нов живот.
А върху тях безмълвно
се сипеше очаквания сняг
и лекичко завиваше той
всяко клонче и гнездо.
Земята цялата покри със пелена
и тихичко прошепна :
" Лека нощ ! До пролетта."

Свобода

За теб, за твойта свобода –
заплатиха най – високата цена.
Мъртви паднаха май – чистите ти
синове, Българийо !
И всички майки жалеха почернели !
Жалеха за младостта и смелостта,
но раждаха,
със мъка и със болка раждаха,
за да загинат може би и техните синове.
За да живееш ти, Българийо !
И тази мъчна болка, този гняв,
раздиращо желание за свобода
полека, бавно се събираха
и бяха страшни.
Страшни бяха –
вулкан от чувства.
Във въздуха витаеше мълчание
пропито със очакване и напрежение
и всичко беше притаено.
Очакваше се дълго изригване
и лавата, която се подпали
пожара за прчистване.
Затишието дето беше настъпило
бе само предговор към истината
която чакахте от векове
и вярвахте,
и мряхте в името и.
А истината, във която вярвахте
която чакахте – бе СВОБОДАТА.
Единствената истина за вас –
изстрадана и преживяна.

* * *

“ Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкоз.
Какво тук значи някаква си личност ! “
Никола Вапцаров
Но никой не успя да те смени
и никой не засенчи твоят блясък.
Не те замести никой !
И как ли би могъл,
как би успял да те повтори някой ?!
Човекът планина,
човекът въздух, светлина …
Не ! Втори като тебе няма
побрал във себе си света.
Когато те поглеждах във очите
Проглеждах – сякаш ослепяла,
а стиховете ти душата моя
осветиха,
пречистиха ме твоите слова и вяра.
Аз вярвам в теб и с твойта вяра
повтарям твоите мечти и стъпки.
Зигзаци, кривулици много,
Но аз те следвам правилно и вярно.
Какво ли значиш ?
Ти за мене значиш твърде много !
Не личност, не човек –
за мене цяла си вселена !
Ти падна ! Друг не те смени и …
няма толкоз !
Ний продължаваме по твоя път
и във борбата вземаме надмощие,
заради теб.
Заради теб и вярата, която ни остави !

* * * * *

Искам да се върнеш отново и
завинаги,
този път завинаги.
Да се върнеш в мислите ми –
приютили хиляди гнезда,
в нашето – все още празно.
Искам да се върнеш като изгрев
с изгрва,
но не ще те пусна да си тръгнеш
с залеза.
Искам в тъмнината – непрогледната,
ти да грееш като бисер в пясъка.
Нужен си ми – като раковината
дето вечно пази спомена …,
споменът си тих за океана.
Ти запази моя спомен,
моята мечта за полет.
Не окъсна никакви пера за сбогом,
може би, защото никога не каза :
сбогом,
но си тръгна
и сега те моля да се върнеш.
Нужен си ми …
Този път не искам раковина,
искам океана …,
искам ЛЮБОВТА ти !

* * * * *

Денят ми сивочер
изплъзва се през мокрите ми пръсти,
Сковава ме едно мъчително,
несвойствено за мене чувство.
Тогава вместо въздух в гърдите влиза
сива мокра влага.
Мъгла на пръсти се повдига
и влязла под яката ми
тя сгушва се до мене.
Тогава приютявам в себе си
симфонията на капчука
и редом с мен по стария паваж
вървят не “ кучета изплезили езици “,
а какпки едри като сълзи.
Тогава аз съм най – щастлива
и ранима,
тогава аз съм най – недостижима,
необхватна,
но събирам се аз цялата
във малка, мокра, прозрачно
чиста капка.
И кацнала на нечие чело
аз тихичко потеглям
към ъгълчето на окото,
за да се превърна във сълза
избликанала от най – дълбокото – дълбоко.

* * * * *

Искам, когато ти казвам,
че те обичам –
на небето да изгрява нова,
по – ярка звезда.
От свян да розовеят дърветата,
а асфалтът да пожълтява от доброта.
Искам, когато ти казвам,
че те обичам –
мойта обич да те залива като вълна.
Потънал в тази вълна да се връщащ при мен –
при брега .
Искам, когато ти казвам,
че те обичам –
твойта усмивка да грее
тъй силно,
че слънцето даже
да се чуди и мижа …
Искам, когато ти кажа,
че те обичам –
от очите ти, като от цветни пъпки
да се стичат сълзите ти
и по – ясни, и по – чисти
от майска роза.
Иска моята с твоята обич
да се прелеят в една –
сбъдната нова мечта !
И лицата ни озарени
от нейната мека, блестяща заря
да греят ослепително ярко
под новата – наша –
по – ярка, … най – ярка звезда !

Моят смях

Смехът като въдица
ме хвана за главата,
косата ми разрошена
захили се – позор !
Във залата разцепи
тишината лепкава,
размери очерта.
Прозорецът го блъсна
вятърът – немирника!
Уви се в косата ми,
провря се между пръстите,
напъха се в ушите ми.
В очите ми изгряха
две зайчета –
засмени, слънчеви.
И като буре,
пълно с мед,
смехът се прекатури
и падна върху мен.
Полепна по косата ми,
разтече се по пръстите
и въздуха пропи със аромата си.
… Смехът ми като въдица
ме хвана за главата !

Крос

Животът е пред нас
и ние вечно гоним.
Но гоненица с времето играем
с привички стари се заяждаме
и мислим странно и несвързано.
Животът не е безизходица,
но има страшни лабиринти
и в тях попаднали
ний трудно продължаваме
и трудно път напред избираме.
А пътят е един.
А всичко друго са отсечки,
завои, криволици
и ние тичаме без дъх останали,
закачаме се в клоните,
в крайпътни камъни останали,
опитваме взаимно да се лъжем,
превъртаме часовници назад,
за да печелим време,
което губим в лутане.
И в този луд бяг
ний забравяме живота,
забравяме, че гоним,
и ставаме ний гонени –
от страхове и предразсъдъци,
омрази, грубости,
от врагове и от приятели.
Накрая просто падаме
и се замисляме,
отново преживяваме гонитбата
и съжаляваме,
понеже сме помислили,
понеже вече осъзнаваме,
че сме забравили
за смисъла на кроса
и всичко е било напразно.

Спектакълът …

Завесата се спусна бавно.
Спектакълът завърши.
Оваций, аплодисменти
между стаените въздишки
се разнесоха.
И всички станаха,
и чувстваха как въздуха не стига,
и как се пълни с напрежение,
и крясъци на галруси.
Не искаха да тръгват,
ала спектакълът завърши ..
На сцената се появиха те –
актьорите зад грима скрити.
Стаените въздишки
се надигаха,
удовлетворението ги заливаше.
И нямаше ни суета, ни блясък,
всичко беше истинско :
ръцете най – подире сплетени,
усмивките – заря върху лицата,
въздишките, които се изплъзваха,
и радостта във вените им накипя.
Актьорите не чувстваха умората,
а радостта сърцата им препълваше
лицата техни озаряваше.
И чувстваха възторга във очите
и трепета, и любовта,
която завладяваше сърцата.
Спектакълът завърши, …
ала продължаваше.
Подхващаха го зрителите
и не тръгваха,
задържаха ги нишки невидими,
които свързваха с огнен пламък
умовете и душите.
Спектакълът завърши !
Очакваше се продължение …

* * * * * *

Навън денят умира бавано
и залезът е като цвете разцъвтяло,
с последните лъчи полива
посърналата вечер.
От някъде безмълвно капе мъка,
а цветето цъфти и прецъфтява.
Нощта е пълна със сълзи и със раздяла.
Звездите са тъй жълти - като рози
И всичко ми напомня за Земята.
Навън отново заваля …
Дъждът измокри и изми звездите,
небето побеля, луната се оклюма …
Настъпи мека тишина
и се прегърнахме в нощта …

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Една сълза принадлежала
някога на майка ми
сега е в моите очи.
Една сълза, която вятърът донесе
една сълза, която времето не изсуши,
една сълза от майчините мигли
сега е в моите очи.
И виждам всичките си стъпки грешни,
и всички пръсти някога настъпваник,
прищипани мечти, надежди вяли …
И вятърът за миг утихва !
И времето забавя своя бяг …
О, мамо, твоята сълза
в очите ми сега блести ! …

ХАОС

Всичко е обвито в сива мъгла.
И всичко е хаос,
а в хаосът сме ние –
един малък хаос в хаоса.
Сълзите нищо не решават,
те не подреждат хаоса.
Сега ли се сети да съжаляваш ?!
След всичките грешки допуснати,
след всички обиди нанесени,
не на другите , а на себе си …
Сега ли ? Сега ! …
И хаосът … ,
Боже, как много боли от хаоса ! …
Но не бъди безбожница !
Съжаляваш – виждам !
Но не е ли малко късно ?!
Ще успееш ли да подредиш
хаоса в себе си – малкят !
оня, в който сама се забърка,
от който сама си забъркана.
Как ще излезеш от хаоса,
когато самият хаос е в тебе ?
Когато си хаоса !

ОСТАНКИ ОТ ЛЮБОВ

Ръце изстинали от нежност
простират сухи длани срещу мен.
Студът проникнал в вените
сковава и прави невъзможна любовта.
Вървим по улици с фенери осветени,
и нищо в този миг душите ни не стопля.
Листа на есента прелитат между нас,
процежда капки дъжд и сивото небе.
Свирепо във ушите вятърът пищи.
Очи, в които гледа – душа закоравяла
поглеждат “тъжно” в мене
и отминават вкочанени.
В очите ни за миг се сливат –
студът – безжизнени листа и мъка –
страшна пред никой непризнавана.
И непознати ние с теб с разминаваме,
и само в погледа ни скрит
все още се откриват останки от любов :
изпепелена,
вкочанена,
истинска ?! …

* * *

Любовта ми е като замръкнал пътник.
Приюти ме тази нощ до себе си.
Подари ми малко нежност,
Ала не изпросена !
Вкочанена съм, ала студът –
не е виновен.
Зима е и вятърът ме гони,
иска сняг да ме покрие
тъй че нищичко от мен да не остане –
нито спомен, нито снимка …
Тичам към прозореца ти светъл,
тичам, падам, гонят ме,
ала пристигам …
Чакаш ли ме ?!
Не ! … Не си ме чакал …
Чакаш друга … ,
ала тя не идва !
Приюти ме !
Подари ми нежност,
колкото кибритена кутийка,
за да мога под снега
със твоите ласки
като зрънце да поникна …

* * *

Каква чернилка !
Мръсен свят …
Понесъл на плещите си товара
от суета и неприязън,
от детски плач
и женска болка,
от мъжка чест,
и гордост накърнена.
Девици плачещи,
от срам се крият
зад маската на улични жени !
Мъже се правят на безчувствени …
от страх и срам
пред изблика на чувствата !
Децата губят детството си –
още мънички …
Объркан свят …
Изпълнен с ужас
и безумие !
От гняв и болка се надигам,
крещя и махам
със ръце !
По улиците като луда тичам
и гоня нечия следа.
Преследвам щастието,
ала магнетично ме привлича
един човек – белязан да е с мен.
И само болка носи
всеки порив,
и болка ражда новият ми ден.
Любов – измислица безумна.
Любов – отломка някаква
от вечността.
Любов – души изпълнени със болка,
и стъпки пълни с самота.
Дърво,
а под дървото –
корени,
а аз – дърво без корен,
без любов.
Скиталец вечен,
бродница безбожна,
измръзнал пътник,
миг от вечността …

Аз ли ? …

Аз съм една неудачница,
свряла лице между пръстите,
аз съм мъничко котенце,
плачещо долу на стълбите.
Аз съм една неудачница,
свряла ръце във косите си.
Бродница цяла,
с “тяло”, покрито от белези.
Бродница, блудница …
… Днес луната е кръгла –
аз съм вълчица виеща,
аз съм цяла глутница вълци.
Аз съм вятърът скитащ се,
удрял се в клони,
във камъни,
гален и милван,
проклинан и гонен.
Аз съм дъждът –
непристигнал на време,
но чакан.
Аз съм една неудачница.
Аз съм семе без корен,
аз съм дънер без спомен,
аз съм стапящ се лед.
Аз съм локвата,
чашата, пълна с отрова.
Изглеждам весела,
а съм нещастна – нещастница … ,
защото съм една неудачница ! …

* * *

“Хубаво е всичко да свършва навреме”
 Станка Пенчева

Отдели устните си от моите,
отвърни своя поглед,
насочи се към слънцето !
Пак мен виждаш, така ли ?!
Странно … , аз съм облак,
циклкон, въртележка …
Увличам мисли и чувства,
обсебвам ги !
Черна хала съм –
тъмна и бясна стихия :
спреш ли ме –
ще загинеш от раните !
Спреш ли ме –
неизличимо ще заболееш !
Любов и омраза в душата ти
ще се смесят
и ти ще се луташ
в мъглата на чувствата.
Забрави ме ! Навреме
отвърни своят поглед.
Навреме приеми,
че не можеш да имаш
и мен, и живота …

Блудница

Животът ми като на грешница протече,
реката ми във кална вода се превърна,
дървото ми без корени остана,
земята – плодородна, доведох до пустиня,
чийто пясъци сега в лицето
във очите ми се сипят.
Лютят в душата ми покварата, обидите,
стрелите, попаднали в сърцето точно.
Като вулкан у мен гори безсплодно –
дар загубен – за сметка на насладата и фалша.
Загубих детското начало и светлата надежда,
във тъмнина погубих бялата невинност …
И слънцето престана във мене да изгрява,
спях денем, за да бъда будна нощем …
Разпътен смях по устните полепваше,
дъхът горещ във леден стон превръщаше.
В очите ми изчезна блясъка
и пулсът ми като мъртвец утихна.
Изгубих всичко – не намерих себе си …
Сега съм никой !
Безнадежност и поквара, гузна съвест –
в душата ми безпътната
като безумни орбити се лутат
и само пламъци, загубили човешката си топлина,
се крият някъде дълбоко и далеч
в душата ми, осеяна от кратери :
изгубена невинност, покварена безнадеждност …
                                 
по “Тютюн”

Самодива

Щом ме поискаш,
ще изгориш –
като есенен лист.
Ще танцуваш
върху клада
от жертвени въглени,
ще бленуваш
ръцете, косите,
очите ми …
Ала не !
Не ще ме имаш,
понеже съм облак
и вятър,
аз съм въздух,
простор и въздишка.
Самодива съм !
Не ще ме имаш … ,
ала щом ме поискаш
изкачи най – високия връх,
намери извора чист и студен
и ме виж !
Виж как гола се къпя
в водите студени.
И как в пара
водата край мен се превръща.
Тогава открадни мойта риза,
от бяло платно изтъкана,
и я скрий, скрий я –
завинаги !
Само така ще ме имаш !
После стани
страшен и черен
хайдутин –
грабни, целуни ме !
Пожелай ме неистово !
Имай ме !
Самодивско биле –
стръкче омайниче –
откъсни само за мене.
Направи нещо чудно,
което да запомня –
ЗАВИНАГИ !
Накарай ме
аз да те искам !
Тогава ще танцуваме двамата
върху свещенната клада
от парещи въглени
с гръмкото име : ЛЮБОВ …
Тогава …
Ала ти май
не си готов ?! …
Смелост е нужна приятелю !
Смелости дързост …
Поискай ме !
Какво чакаш ?!
Поискай ме !!!

Вълшебен мост

Едно момиче скочило от моста …
И диагноза за настъпилата смърт
била : обреченост !
При експертизата в сърцето му
намерили парченца от начупено
стъкло …
Какво ли означава то ?!
Събрали се на съвещание
най – изявените, изтъкнати
и всепризнати лекари –
все по смъртта специалисти.
Умували, беседвали,
изследвали – парченцата стъкло –
ала до извод - никак не достигнали.
Така и не узнали за какво са
парченцата стъкло,
а всъщност те били
натрупаното зло.
Парчета от стъкло, които
остър връх забиват
и пулсът тихо се забавя
докато врязано в сърцето
парче от злоба и обреченост
не спре сърдечните ни тласъци.
Момичето умряло от обреченост,
смъртта му била неизбежна,
а мостът се оказал –
мост вълшебен – магична връзка
между ДОБРО и ЗЛО
в обреченото ни човечество ! …

Искам те !

Душата ми във пламъци е цяла –
изгарям от любов по теб.
Сърцето ми от буца лед
превърна се в димящ вулкан,
на страсти и копнеж гнездо.
Тъмни клади в очите ми лумнаха.
Внимавай !
Да не изгориш върху тях …
Устните ми , в очакване
на твоите, изтръпнаха.
Заболяха ме ушите от мълчание.
Иде ми да крещя …
Искам те …
Тук и Сега !
Тичай –
не мога да чакам повече !
Чувствам се като Христос –
разпнат на своя кръст …
И не ме е страх,
и не ме е срам
от любопитните ви, алчни погледи
врязани я тялото ми,
тръпнещо за ласки !
Аз съм нимфата,
чакаща своя Бог …
Тичай към мен !
Искам те !
Тук и сега …
А вие, тичайте със страх
И завист във дущите си.
Бягайте !
Време е за свещенното
Жервтоприношение ! –
Телата ни ще се слеят с душите !
Очите ни ще потънат
в бездната на нирваната !
Ще се завъртим в магичен кръг
и …
ще полетим,
само двамата,
на крилете на любовта !
Страх и завист в душите,
в очите ви !
Искам го !
Тук и Сега …
           “for the only ONE“

Самоубийство

Когато в мрака дишаш самота
и по паважа никнат сенки,
а улицата кална е безлюдна
като празна дупка –
дъждът на тъжни капки трополи,
във локвите се губи,
и буди незаспали от любов,
самотни и угасващи като звезди,
пропити от зората хора.
В такава нощ
ти иде да крещиш,
като вълчица влюбена,
не гладна,
да виеш към Луната.
А в отговор, в такава нощ,
Луната ти изпраща
своя лъч с надеждата …
да се обесиш ! …

Сянка

Тъмна сянка
в огледалото е скрита.
Тихомълком ме дебне
и жадно попива
моя образ и срам,
и покой.
Влиза и без въпроси
в душата наднича –
ту закачливо,
ту заканително !
Като че ли за миг
дори дебне
тайните си да изоставя,
за да ги разгадае,
като кълбо да разнищи
и обърка мисли и чувства.
Тъмна сянка
бърка в душата ми,
и аз самата се
превръщам в сянка …

Жажда …

Жадуваш ли ? …
Жадувай ме !
Тя кладенчовата вода изсъхна,
пръстта във буци
черни се превърна,
и ако минеш
може би ще те погълне !
И камъните се рушат
от сушата …
Сърцето те боли ! …
Жадуваш ли ?
Листата от умората
пожълтели,
тревата в пепел
се превърна.
Главата си със нея
да поръсиш …
Косите ти са побелели –
виждам !
Жадуваш да !
Дърветата изсъхват –
Чуваш ли как корените
стенат ?!
Късно е …
За дъжд и за любов !
Късно –
навярно всичко е мъртво …
Слана е ударила.
Листата са паднали,
клоните - без време
и милост
са изпочупени.
Животът изтича
от изхвръкналите като злини
корени.
Скалите не пясък
са станали,
желязото - ръжда
гое разяла …
Защо мислиш,
че сърцето ти
е издържало ?!
Жадуваш ли още ?
Като в пустиня си !
Няма вода …
И любов няма !
Жадувай !
Ала вече е късно …
Достатъчно късно е,
за да се сбогуваме
и да обърнем погледи …
Жадувай !
Вярвай си !
Може някой ден
и над твоята пустиня
да завали дъжд !
Пороен … с мълний ! …
Жадувай !
Жадувай ме …

* * *

Обичай ме, докато
още можеш !
Обичай ме, дори
часовниците спират,
загубили ориентир.
Обичай ме – и камъните
някога умират –
светкавица, когато
ги превърне в прах.
Обичай ме, защото
те обичам,
а може утре да ме няма.
Защото любовта ми
не е бъдеще –
навярно тя е
светло настояще ! …
Обичам те – завинаги,
Понеже миговете с теб
са вечност.
Обичам те, защото
си усмивка,
и нежност,
и любов …
Защтото ти си малка,
но ефирна радост
в дните ми,
изпълнени с мъгла …
Пристигаш ти –
мъглата си отива …
Остани !
Обичай ме !
Обичай ме сега !

* * * * * *

“Войната ражда поезия … “
Каква поезия откриваш
във войната,
в срутения храм,
във майка
кърмеща детето
със черно мляко,
пълно с прах ?!
Каква поезия –
в дървото
разцепено на две
от бомба,
в витрините –
изпотрошени,
в калта примесена
със кръв … ,
в града от страх
пулсиращ
като вена –
напукана и изгорена ?! …
Каква поезия ? …
Във сгърчения труп
на малкия човек,
във дланите протегнати
и недокоснати … ,
в очи разтворени,
изпълнени със ужас
и със гръм на бомби,
в патроните летящи
във въздуха,
в дима, в шума,
в огромните –
чудовищни машини ! …
Каква поезия ! …
Каква ….
Войната ражда
само мъртви.
Войната носи
Смърт и съмота.
Поезията се поражда,
не от болка,
а от любовта.
Мирът поезията
ражда.
Войната носи
Само мъртви!
Поетите умират
на война …


* * *

Мълчахме – твърде дълго …
По усните ни прах полепна
и само крехките тела
под напора на чувствата
се сгъваха.
Без израз по лицата,
като статуи,
стояхме и мълчахме,
ала време е …
Да изкрещим е време,
оковите да счупим
и да тичаме –
към своите мечти,
и към живота си !
Мълчахме – твърде дълго … ,
ала време е !

* * *

Спомени
Като ято ще се пръснем,
някои от нас ще се
научат да летят,
други нарочно ще
счупят крилете си.
Кръстопътища –
има ги много,
ала дали ще се срещнем на накой ?!
Тръгваме ! …
От бялата сграда
лъхва сбогуване !
Като ято се разпръскваме
Тичайки подир следата,
Завещана ни от нечие бъдеще.
Искахме свобода –
е ! , най-сетне я получаваме,
ама май малко се дърпаме …
Страшно е все пак
Да тръгнеш съмичък по пътя си.
Страшно е,
пък и непридвидимо,
ала вече никой
не ще ни спре,
ала вече никой
не ще ни спира.
Пораснахме …
и като ято ще се пръснем,
за да се съберем отново
през някоя есен.
Старата сграда ще чака,
ще лъха на спомени
в двора и –
и като птици ний
все ще се връщаме
в гнезото си старо …
и свидно –
в Училище ! …

* * *

Кой ще разгадае
на сърцето ритъма?! …
Ту е като вик неистов,
ту смълчано чака пориви,
като буря пред затишие.
Чуваш ли понякога гласа му ?!
Вика отдалеч с удари,
или тихо ти прошепва името,
дето любовта за тебе носи.
То е като датчик,
чийто показатели
вечно са извън
пространството и времето.
Не оптвай да го
вкарваш в граници
и не искай да го
свикваш с сивото.
Ежедневното озаключено
пространство,
между две пранета,
чистене и гладене,
толкова го уморява !
Има нужда от
от действия,
дето са във разрез
със законите,
дето стъпват
на плешиви темета
и размазват предразсъдъци,
дето тичат гонени – негонени
и се срещат
нейде по таваните.
И се любят както никога,
и се смеят,
раните забравили.
Знаеш ли ,
сърцето няма нужда
от спокойни сънища и песни,
има нужда то от пътища,
дето водят го до чувства !
Има нужда от
любов и бури !
Има нужда от
пречистване ! …
И не позволявай скуката
в паяжини сиви
да обвие го !
Тичай !
И по пътища и кръстопътища,
своята любов открий !

* * *

Обичта ми върху две криле е носена,
като слънце палеща и нужна,
като въздух – пълна с топлина,
със бури и затишия.
Гръмка, ала ясна и отчетлива.
Любовта ми е като карфица алена,
бодната в сърцето – мъжкото.
Тя е като пламък, въглен е,
вятър, който пепелта разпръсква.
Тя е песнта на листите,
падаща през есента,
тя е шспота потаен,
тя е вик и плач отчаян.
Любовта ми ту е стръкче стъпкано,
ту е дъб векоквен с дълбоки корени,
тя е жажда и ситост
суха земя напукана,
дъжд проливен и чакан.
Моята любов е вихрена,
страшна стихия !
Не се бори с нея,
приеми я като съдба
и обреченост.
Като неотменната смяна
на мига и часовете,
на залеза с утрото !
Приеми ме !
Такава каквато съм :
огнена, пареща,
въздушна и лека,
мамеща и подканяща,
пленителна и пленяваща.
Приеми ме !
Любовта ми е само за тебе!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!