Земята на мъглите

Калина Върбанова

Нещата не винаги са такива, каквито искаме да бъдат. Понякога съдбата ни поднася предизвикателства, с които трябва да се справим. Когато желанията и реалността се срещнат ние се изправяме често пред непреодолима стена. Или поне така ни се струва. Твърде често губим усещането си за реалност и се оставяме на сънищата и желанията да ръководят живота ни.
Сънят я отнесе далеч - при мечтаната земя в която беше щастлива и обичана. Но чувството на тревожност винаги я съпътстваше. Тя знаеше че няма да бъде щастлива и обичана и за това сънуваше. И в един сън видя лицето му. Беше странно - едва различими черти, които тя видя в кръгло огледало.
Той се приближи до нея. Тя потръпна. Усещаше го, но не го виждаше в сумрака на малката стая. Тя се отдалечи и започна да пали бавно малките свещи. Запали и ароматни пръчици. Звучеше Дед кен денс. Той се отпусна на един стол. Тя седна на земята, дългата и черна рокля се разстла около нея. Взе грейпрфрут, обели го и започна да смуче парченцата. Музиката изпълваше стаята. В един миг тя стана и започна да танцува. Усещаше самотата си толкова осезаемо, че чак я болеше. Изпитваше физическа болка. Сякаш в шепата си държеше начупени стъкла и те се забиваха в дланите и. Чувстваше се безнадеждна, сама, изоставена. Не усещаше присъствието му макар че той беше толкова близо. Останала без опорни точки тя се поддаде на напора на музиката, стана и затанцува. Първо с бавни, извиващи се движения и арабески с ръцете тя рисуваше в пространството причудливи фигури. Ритъмът се забърза, тя започна да ускорява темпото. Тялото и изгуби усещане за гравитация. Тя се извиваше в странен и първичен танц на древна жрица. Усещаше дъха на предците, които я призоваваха. Все по- бързо  и по- бързо. Остана без дъх. Падна в ръцете му. Той я сграбчи и впи устни във врата и. Започна я смуче жадно. Целуваше устните и шията и. После я оттласна рязко. Тя се изправи от тласъка. Той я улови. Сграбчи я, улови кръста и. Разкъса роклята и. Повали я на пода. Прави див и необуздан секс с нея. Тя трепереше цялата.  
Събуди се трепереща. Сънят беше изпил силите и. Тя не знаеше защо сънува това странно бълнуване всяка нощ. Сякаш съдбата и пращаше послание. Тя стана, облече се и отиде да пие кафе. Валеше. Тя вървеше по мокрите улици в дъжда, дългата и черна рокля и дългата черна жилетка се вееха от вятъра. Изпитваше чувство на самотност. Реши да отиде да пие кафе в една сладкарница.  Дъждът се стичаше по прозорците. Тя пиеше капучиното си без да вижда никого и без да чува нищо. Просто беше изгубена за света.
"Свободно ли е?".Тя подскочи.  И тогава го видя. Човекът от съня и. "Да, разбира се." Отговори с едва доловим глас. "Май Ви стреснах." "Не, разбира се че не", отговори тя."Бях се замислила нещо" "Често ли Ви се случва?" "Кое?" "Да се замисляте така". Тя се усмихна. "Уви да."
Започнаха разговор. Тя говореше за себе си, за мечтите си, за това което иска да постигне в живота. Той стоеше и слушаше. Тя не виждаше очите му, защото той носеше матирани очила. Пред него се чувстваше малко като на изпит. Докато говореше той се усмихваше с някаква странна усмивка.
Когато се прибра тя не можеше да повярва, че е срещнала тайнствения мъж от сънищата си. Имаше среща с него на следващия ден. Тя не знаеше нищо за него, не го беше разбрала. Той беше толкова тайнствен. Толкова недостъпен. И ето отново тя беше допуснала грешка - беше разказвала прекалено много за себе си, а не разбра нищо за тайнствения мъж.
Когато се срещнаха на следващия ден той просто и каза "Ела с мен". И тя тръгна. Стигнаха до сграда, качиха се в апартамент. Когато тя влезе остана стъписана - същата малка стая от съня и. Навсякъде имаше свещи и пръчици. Тя съблече жилетката. Докато се събличаше усещаше погледа му по гърба си. Остави се на нещата да се случват. След няколко часа те лежаха голи на пода изтощени и потни. Тя се надигна и каза че трябва да тръгва. Той я стисна за китката. "Не и преди да съм те целунал". Сграбчи я и я целуна страстно.
Дъждът беше спрял. Тя вървеше по мокрите улици и не можеше да повярва на онова, което току що и се беше случило.  Само едно нещо я тревожеше - кой беше този човек. Тя не научи нищо за него.
Продължиха да се срещат. Връзката им се превърна в предизвикателство. Тя непрестанно го изненадваше с настроенията и ролите си. Той се чувстваше с нея сякаш се е прибрал в отдавна изгубения си дом. Тя имаше усещането, че е открила липсващата си половина защото тя наистина вярваше, че е наполовина човек и нещо и липсва.  Той имаше същото усещане.
Един ден когато се видяха той и каза, че трябва да говори с нея.
"Има нещо, което не знаеш за мен. Нещо, което криех през цялото време, но мисля че трябва да ти го кажа. Всичко което ти казах за себе си е лъжа. Аз те лъгах през цялото време. Аз съм женен."
Тя се усмихна и му каза: "Та аз през цялото време знаех че си женен! Защо ми го казваш сега? Искаш да прекратим връзката си ли?"
"Не, но исках да бъда честен към теб защото отидохме твърде далеч."
"Знам, и какво лошо има в това! Аз ти дадох това, което ти нямаше, а ти на мен онова което исках. Виж миличък - аз принадлежа на друго поколение. Нещата при мен изглеждат по друг начин. Но въпросът всъщност не е само поколението - аз просто съм такава. Цял живот прекарах в самота и все търсех и търсех. Какъв беше смисъла от това? Та нима мислиш, че това че си женен би ме спряло да имам човека когото винаги съм желала? Мислиш ли че още когато те видях не те усетих и макар че ми каза толкова малко за себе си аз не те опознах с душата си. Това което разбрах тогава никой не може да ми отнеме. Но ти си свободен да си вървиш. Знаеш че аз винаги съм била тук - в земята на мъглите, на тъгата, на сълзите. В земята на граничните състояния. Оная земя, която трудно оставя обитателите си да я напуснат живи. Можех да бъда весела, щастлива, неудържима. Да изглеждам добре и да се чувствам харесвана. Била съм и такава миличък. Но не за това говоря. Говоря за тъгата като постоянно състояние на душата. Една такава лепкава, неопределима. Тъгата с която живея цял живот."
Тя се разплака, стана и си тръгна.
На следващия ден той не и се обади. Той спря да и се обажда. Тя плачеше по цял ден, не беше на себе си.
Не издържаха дълго без да се виждат. Един ден той и изпрати цветя. Тя се почувства невероятно. Никога не беше получава цветя по този начин.
Отидоха на пикник в гората. Чувстваха се по детински щастливи. Тя тичаше из тревата  и береше цветя с които си оплете венче. Целуваха се и се галеха. Бяха като нежни пролетни цветя разцъфнали с природата. Слязоха до морето, хвърлиха дрехите си и се окъпаха голи. После правиха любов на пясъка. Гледаха синьото небе и бяха щастливи.
Телефонът иззвъня. "Ало" каза тя. "Вие ли сте Елена?" попита гневен женски глас. "Да". "Искам да се срещна с вас. Аз съм съпругата на Георги!" "Съжалявам, станала е някаква грешка." "Никаква грешка не е станала никаквице, ела веднага че горчиво ще съжаляваш!"
Елена тръшна телефона и се разсмя. Беше толкова смешно. Разярената съпруга беше излязла от кожата си от безпомощност. Но какво ли е станало и как тя е разбрала за нея?
На вратата се звънна. Той стоеше пред нея с куфар в ръка.
"Какво е станало?"
"Жена ми ме изхвърли."
Двамата се разсмяха. Цяла вечер се смяха неудържимо. Направиха си вечеря и пиеха вино пред камината. Беше невероятно. Чувстваха се добре.
"Помниш ли онова, което ти говорих за това че се чувствам половин човек. Е това вече не е така, с теб вече се усещам цяла. Сякаш нещо което е било отделено от мен пак се е върнало при мен."

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!