Водопад от звезди

Калина Върбанова

Валя три дни. Поройният дъжд се изливаше като водопад над града. Есенните листа мокри падаха в локвите. Силен вятър огъваше дърветата.
Тя искаше да забрави. Просто да се потопи в забравата. Облече се с елегантни и стилни дрехи - арабски колан, черен панталон, черна блуза с широки ръкави. Гримира се в тежък стил. Излезе.
Влезе в клуба. Музиката я обгръщаше цялата. Бийтовете бумтяха. Звука на тарамбуките я опияняваше. Тя просто се отпусна и се остави звука да я води. Извиваше тялото си като арабка, нищо не виждаше, никого не забелязваше. В един миг силен тласък я отскубна от самозабравата.
"Какво правиш тук?" - той я дръпна гневно.
"Танцувам"- отговори тя.
Той я изблъска към изхода и каза на охраната да не я пускат.
Тя вървеше мокра в дъжда. Плачеше. Сълзите и се сливаха с дъждовните капки.
На следващия ден телефонът иззвъня. Тя вдигна. Беше той. Тя го попита защо я е изгонил от клуба, а той и отвърна, че не може да я гледа. Тя заплака. Той със заповеден тон и каза да не го търси повече.
След една седмица тя вървеше в поройния дъжд. Една кола я опръска. Тя гневно извика. Стъклото на прозореца се смъкна и тя с ужас видя, че е той.
"Пак ли ти? Казах че не желая да те виждам!"
"Аз какво да направя - и по улицата ли ще ми забраниш да ходя!"
"Да, забранявам ти! Ще си стоиш в къщи докато ти кажа, че можеш да излезеш"
Сгушена в студа тя четеше книга. Телефонът иззвъня. Беше той. Тя уплашена каза, че не желае да разговаря с него. А той просто и заповяда да излезе.
Срещнаха се в едно кафе. Тя трепереше цялата. Много я беше страх от него.
"Защо трепериш?"
"Защото ми е студено."
"Не може да ти е студено - до камината сме."
"Студено ми е от вътре. Страхувам се."
"От какво?"
"От теб."
Той я придърпа към себе си и започна да я целува яростно и грубо.
"Престани!"- каза тя докато се дърпаше.
"А, така ли. А кой ми вървеше по петите. Кой непрекъснато ме безпокоеше. А сега искаш да престана, така ли?"
"Да."
"Е, няма да стане. Идваш с мен!"
Той я издърпа от сепарето и я извлече навън. Качи я в колата си. Тя цялата трепереше. Закара я в къщата си. Всичко минаваше пред очите и като някакъв лош сън.
Той започна яростно да я целува и да я притиска до себе си. Тя се задушаваше. Не го желаеше такъв. Преди го желаеше, но сега беше ужасена от него. Той разкъса дрехите и. Приличаше на див звяр, обезумял от страст. Но всичко беше някак мрачно, ужасяващо. Нямаше и сянка от любов. Той просто я притежаваше. Искаше я цялата, само за себе си. Мрачен и престъпен, циничен и безпардонен. Тя - крехка и ранима, чуплива и чувствителна.  
Той и заповяда да остане с него. Тя нямаше избор. Беше я обсебил. Владееше я. Тя не усещаше свободата си. Не беше свободна. Принадлежеше му. Чувстваше се като арабка в харем.
"Като ханъма ли ще ме държиш? Не желая да стоя повече тук. Задушавам се. Пусни ме да си вървя."
"За нищо на света. Оставаш с мен."
"Моля те пусни ме."
"Сгрешила си - оставаш тук. Имаш всичко. Защо искаш да избягаш."
"Защото съм бегълка. Аз винаги бягам. Просто искам да бягам, не си ли го разбрал до сега."
"Ти бягаш от себе си - това е ясно. Е, крайно време е да се намериш, не мислиш ли?"
"Тук? С теб?"
"Да."
"Но ти си ужасен човек - какво ще правя с теб."
"Иска ти се да съм ужасен. Измисли си всичко защото не можеше да понесеш, че можеш да бъдеш с някой като мен, нали?"
"Не."
Тя остана да живее при него. Занимаваше се по цял ден с пренареждането на къщата. Накупи разни етно неща и украси цялата му къща като харем. Превърна дома му в оазис. През останалото време пишеше, рисуваше и танцуваше.
Забременя. Тогава той се промени. Стана нежен и любвеобилен. Но отново не я пускаше, искаше нея и детето им. Тя през цялото време се бореше със собственическото му чувство. Но знаеше, че не може да избяга от съдбата си. А съдбата й беше да бъде негова.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!