Златният град

Иван Николов

През целият този път някакво необяснимо неспокойство се беше настанило в мен. Бях тръгнал към Златният град сам, та с кой друг да тръгна?! Ако искаш да прекараш приятно по пътя си вземи компания, а ако искаш да стигнеш там за където си тръгнал вземи само свойта вяра. Босите ми крака затъваха в пясъка и се предвижвах твърде бавно, макар че нещо ме караше да бързам ли бързам, не беше нито горещият, парещ пясък, нито неумолимото горящо слънце, бе нещо надвиснало, бе моята съдба. Съдба, която въпреки светлото място към което се бях запътил вкарваше мрака си със своята сянка. Обърнах се отново и този път съзрях нещо - малка черна точица на края на хоризонта, но тя ми подейства странно, накара краката ми да направят последни усилия и продължих с още по-бързо темпо. Вървях, а отдавна вече бях в плен на пустинията, а идвах отдалеч, първо беше живителната вода, после слънце, първи стъпки на брега, след това имаше игра и танци в малкото ми родно градче, постепенно всичките ми приятели тръгнаха, просто потеглиха, на къде - не знам, просто знам, че всички тръгнаха и никога не се завърнаха. Така аз стоях в градчето, а всички пътуваха, някои идваха от морето, други тръгваха да търсят легендарният град, така и аз не се стърпях и тръгнах. Търсех новият си живот, а и до голяма степен мечтаех отново да видя всички нас отново заедно.
Бързах, тичах, отново поглед назад и зениците ми се уголемяват, виждам висока загърната в черен плащ фигура на не повече от двеста метра зад мен, но как е възможно, поглеждам отново и изстръпвам, тя върви към мен съвсем спокойно, а с всяка своя крачка стопява невероятно преднината ми. Спъвам се падам, лицето ми в пясък бързо се надига и отново побягавам. Кой е този човек? Защо ме преследва? Ненужни въпроси, чувствам се безпомощен, целият съм скован и едва движа своето тяло. Усещам леденното присъствие на съществото зад мен и в този момент дочувам плясък на вода и пред мен пределно ясно се очертава успокояващата зеленина на дървета и виждам огромен златен купол да се извисява над тях. Защо не ме оставиш, по дяволите? Какво искаш? Не смея и да се обръщам, просто тичам вкопчил се в идеята за собственото си спасение. Градът ето го отпред е, но стои нереално, дали не е мираж? Стои си там и усещам, че тичам, но стъпките ми не водят на никъде, просто стъпвам в старите си следи, а фигурата пристъпва към мен победеносно скрила лицето си под качулка. Първо бягах мислейки фигурата за крадец, но крадец сам в пустинята не звучеше логично, но... вече си мисля че това е някакво свръхестествено същество. Зловеща мисъл - дали този гонещ ме демон не е заловил и другите по пътя, дали има някой въобще в града или това е призрачен град, град-примамка изграден от това коварно същество. Дали пък градът не е просто измама, химера, нещо което да ни кара да вярваме, защото всички живеем с идеята, копнежа по този уреден град, където да изживеем своят нов живот. В един миг осъзнах кой стои пред мен, облечен в мойте страхове, беше този заради когото, като малки не ни позволяваха да ходим сами из пустинята, този който ни държеше заключен заедно с нашите страхове в градът ни, този в което съществуване вярата растеше заедно с годините и в който най-много се страхуваха старците, но първи тръгваха на път, тръгваха и смелчаците, но рядко го откриваха, а откриеха ли го не се връщаха. Познах го и само едно нещо го попитах.
- Всичките ли?
- Всичките.
Чак сега разбрах, че не можеш да стигнеш до Златният град и новият си живот там, без да се срещнеш със смъртта, е аз бях спокоен вече за своята съдба и послушно се сгуших в плаща на странното създание, стана ми студено и тялото ми започна да се гърчи в болезнени спазми, но само тялото, а аз вече летях и търсех своите приятели.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!