уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Лице без очи

Ариел

Публикувана на сайта 03.11.2015, 06:45

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Сутрин на спирката

Стоим двама-трима във тъмна тъмница
всяка сутрин на спирката, спящо загледани.
кръстовище свети, а няма звездица
в туй градско небе от смоци застелено.

И тъй…спящо загледани рицари, тръгнали
светът тъй мечтан – всеки сам да спасява,
апетитът с кафе и цигара изтръгнали,
ний си чакаме рейса,
там във тъмна тъмница, дето слънце не изгрява.

Разходка в душата

Отивам на разходка във душата си
защото ние с теб вече не сме.
тревогите събличам с всички дрехи
- вече съм, каквото е останало от мен.

Ще тръгна, боса, гола през поляните,
Където себе си, надявам се да срещна.
Ще се отдръпват в миг стъписани измамите
пред мойте крачки. И цветя ще се протегнат.

Аз не зная вече мога ли да плача,
а сълзи – камъни тежат.
Още помня, че за мене всичко значиш,
ала вървя без път, сама.

А как мечтая да е друго!
Да бяхме други, може би…
Макар и тъмно, и макар и трудно,
тъй просто да е, както бе преди.

И през поляните ще тръгна,
Ще скитам в борови гори.
Нова, силна ще се върна
Нови пътища – на сълзите солените следи.

И няма повече да чувствам студ и мрак!
На слънцето във този ден лъчите
Ще усмихват натежалите очи.
Да търся себе си отивам пак.

Вторниците като понеделници

А има Вторници, тъй както Понеделници -
метрото тръгнало си е минутка-две по-рано,
В кафеварката кафето е извряло,
По стените бели е летяло.

Ключовете ти нейде скрили са се,
        за да си доспиват
а тебе спи ти се, но кой ли ще те пита??

На светофара тъй блъскат се рамо о рамо,
Щото мислиш, че нейде в Иран си
(ах, пушка как нямам!)
И тъй без кафе и без ключове,
Вървиш, тичаш, мислиш си как
        закъснял си.

Но отпускаш се бавно -
притваряш очите.
В заспалата вечна походка поемаш
И забравяш как в миг беше буден и
        бягаше…

На майка ми

Тече във вените живот, ала тъй бавно,
И вледенени са ръце, нозе…
На очите блясъкът ти ми убягва;
Младостта избягала е, а не знаеш на къде.
Със пръсти треперещи сочиш живота си,
който различно протече, уви-
не както искаше. Днес нямаш сили…
А така ти се живее по-добре!
През дрезгава кашлица посрещаш дните.
Без слънце да ти стопли уморени рамене,
Не плачеш и не мигаш, тихо някак си се скиташ
- може утре пък да бъде малко по-добре...
Аз си мълча и мислено те милвам
и взирам се във сивите коси.
Да можех да ги съживя и да избирам
по нещо мое да ти давам всички дни!
А ти така въздъхваш с тежест силно,
че свивам се в кълбо от болка.
Не позволявам! Никога не ще изстинеш!
Кълбо от болка съм. Умирам. Болка.

Хамбург

Да се престоря ли сега на птица,

И както винаги да отлетя?
Далеч, далеч, далеч в мечтите,
Където лека съм, отвъд света…
Да се престоря ли отново, да избягам ли?
Да не видя пак неволята, която идва.
Че ударът от собствените ми последици
тъй бавно, бавно ме убива.
Да затворя ли очи във сънища,
когато трябва във реалност да будувам?
Душата ми заклещена във черни трънища е,
и никому аз нищичко не струвам.

Ей тъй ме подминават нощите и дните ми.
Как да се изправя да започна отначало?!
Тъй мъчно е и тегне на гърдите!
В това проклето място мир не съм видяла!

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!