уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Втори шанс

Симона Александрова

Публикувана на сайта 08.10.2014, 08:56

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Събудих се. Не знаех къде се намирам. Последното, което помнех е... последното, което помнех е как с Фред взехме доста голямо количесто хероин. О, Боже мой, разбирам какво е станало... свръхдоза... аз... аз съм умряла от свръхдоза. Цялата потръпнах от тази мисъл. Възможно ли бе това? Огледах се. Беше мрачно, много мрачно и тъмно. Сякаш тъмнината пълзеше навсякъде. Усещах голяма празнота. Сама. Изгубена. Чувствах се ужасно, а целият този мрак, в който се губех, ме потискаше още повече. Ако аз наистина бях мъртва, то тогава къде се намирах – в отвъдното? Нямаше никой. Не знаех какво да правя, затова просто останах на мястото си.
Замислих се по–задълбочено за случилото се. Бяхме свършили училище и тогава Фреди – гаджето ми, ми каза, че има половин грам хероин. И друг път съм се инжектирала, но знаех, че е опасно, особено в такова количество, но все пак не исках да изглеждам като глупачка и отидох с него. Значи съм го направила заради него? По–лошо има ли как да стане? Добре, добре сега не е време за това, какво стана после? О, Боже, та аз си говоря сама. Ето, че можело да стане по–зле. Отидохме в изоставената къща на края на града. Там ходеха всички наркомани. Колко зле звучи само, а? Там ходеха всички наркомани, защо да не отида и аз? Нямаше никой. По пода се въргаляха игли. Фреди каза, че ще делим по равно. Той беше пръв след това ми подаде иглата, аз я забих във вената си, стана ми много лошо и... и не си спомням нищо след това. Сигурно съм припаднала. Не, разбира се, че не съм припаднала, аз бях мъртва. Отново ме полазиха тръпки. Зловещо е да се събудиш и изведнъж и да разбереш, че си умрял, че повече никога няма да видиш усмивката на любимия, че повече никога няма да усетиш ласката му.
Станах и тръгнах напред. Навсякъде само черно и нищо друго. Не, чакайте, това са... това са моите родители и Фреди. Къде са те? В болница? Кое е момичето на леглото? Не, не може да бъде. Това не е истина. Това... това съм аз. Леле, колко зле изглеждам. Е, може би сега не е най–подходящият момент да мисля за външния си вид. В стаята също беше и баба Вера, която плачеше. Дядо Кърт я беше прегърнал. А това са чичо Томи и леля Сара. Всички плачеха. Погледнах електрокардиографа и той показваше просто една безлична права линия. Това означава, че съм мъртва, нали? Значи е истина. Аз съм мъртва. Още не мога да свикна с тази мисъл. Май съм наранила доста хора. Да умра от свръхдоза, сега всички ще ме сметнат за глупачка. Глупачката, която се предозира.
Не можех да гледам всички разстроени, затова се върнах на предишното си място. Защо го направих? За да покажа на Фред, че съм готина, за да не ме зареже? Не, не съм чак толкова тъпа. Или съм? Все пак умрях от свръхдоза, а това определено не е много умна постъпка. За всяка запалена цигара, всеки джойнт, всяко шмъркане, всяко вземане на таблетки е имало причина. Правех го, когато бях гневна, самотна, нервна, наранена, правех го, за да избягам от реалноста и да се пренеса на онова вълшебно място. И къде се отнесох накрая. В отвъдното.
Моят живот беше провал. Аз бях провал. Разочаровах родителите си, роднините си, приятелите си и най–вече разочаровах себе си.
Виновен ли е Фред за това? Може би малко, но в крайна сметка решението си бе мое. Аз реших да отида с него, аз реших да забода иглата. Сега ще си платя за това. Ще си платя за пребързаните ми решения, взети в яростта ми. Прекарала съм целия си живот в депресии. Имала ли съм въобще хубави моменти? Режех се от пети клас. Започнах да пуша в шести. Да, да, аз изживях своя жалък живот. Явно това беше краят. Какво следва сега? Ще седя тук цяла вечност и ще се самосъжалявам? Бях изплашена. Може би, ако в онзи момент бях на Земята, отново щях да посегна към хероина. Наистина жалка история. Аз съм жалка. Но какво да правя сега, вече всичко свърши, аз осъзнах истината твърде късно. Хората казват „По–добре късно отколкото никога”.
Случи се нещо нечувано. Не помнех нищо, но родителите ми и Фреди ми разказаха всичко. Точно когато лекарите се канели да ме изнесат електрокардиографът се раздвижил. Лекарите не можели да повярват на очите си. Проверили и наистина усетили пулса ми. Да, не ти се привижда, аз наистина буквално съм възкръснала. Сега живея втори живот, който, кълна се, няма да пропилея. С Фреди скъсахме. Сега аз съм чиста и повече никога няма да докосна наркотик. Не разбирам защо ми бе даден втори шанс, но се радвам. Може би, защото проумях грешката си, все пак, както казах, по–добре късно, отколкото никога. Трудно е да започнеш на чисто, но приятелите ми бяха до мен и ме подкрепяха. Аз наистина имам страхотни приятели. Понякога си мисля, че не ги заслужавам, но след всичко, което преживях, това няма значение, важното е, че ги имам.

Жива съм.

01.09.2014 г.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!