Пролетно разцъфване

Ковиян Ив Гежов

Публикувана на сайта 17.02.2011, 14:42

Призмата на действителността

Душата ми е свободна,
нейна покои е
безкрайната морска шир,
обгърната от целувката
на бреговия край,
тя живее без
ограничения материални,
жадна само за това,
що око пропуска,
а сърце тръпка разтърсва.
Плътта мимолетна
във вихърът на времето
загуби своята красота
и какво остава след това?
Камък, хартия, следа.
Ала мравката в капка
има ли съдба?
Питам аз това сега.
Кой отсъжда, кой нарежда,
света да се ръководи от таз тъма,
в човешката същина,
като водопада неспирен,
на поколенията историята начерта,
свобода да търсят, свобода да губят
и пак промяна да не носят,
запазвайки ироничния баланс
от началото на корона и власт.
И през забулената пелерина,
съзерцавам красотата,
рожба на сътворението,
остава тя трохичка по бъдната пътека,
да знаем и да следваме
това що от вътре ни изяжда
за едно по-светло настояще
освободено от човешката съдба.

Да живея

Искам да живея!
Не ще бъда тлееща свещ,
а буен огън в пещ.

Не ще стоя в клетка,
а ще дивея навън.
В красотата на парка,
ще открия своя звън.

Пред воля чужда,
не ще помръдна.
Моята мисъл твърда,
не ще върна.

Искам да живея!
Не ще глава склоня
и живота си да пропилея.

Трябва своя отпечатък
да оставя в мимолетното време,
следа в новото съвремие.
Така моето падение
да бъде вашето спасение.

Искам да живея,
по-бурно от морето,
по-гръмко от небето!

Трябва моя отпечатък малък
в пустото му време,
да не стане пясък.
Смисълът заветен на моето бреме.

Чувство за един живот

Не мога да спя,
не мога да дишам,
в мислите си потъвам и потъвам,
като удавник в сумрака
на черната бездна.
Погълнат бях, погълнат съм
от откритието свое в житейския път,
от туй съкровище на живота,
аз копнея да отпия,
с пълни шепи искам
да грабя от свежия въздух
на таз любов дала
тласък на ранимите хора.
Полъхът, усещам,
минава покрай мен, през мен,
сърцето ми докосва и
душата озарява.
Воал е той,
от хиляди звездици и искрици,
на битието.

Влюбен съм признавам,
ентусиазираната ми душа виновна е,
но влюбен съм аз, малко детински,
малко сляпо и наивно, но романтично
влюбен съм аз.
Не я виждам, не я познавам,
не я докосвам, нито усещам близо,
ала знам и чувствам,
там някъде е тя моята любов,
като знанието за слънцето, знам аз.
ТЯ Е ТАМ!

Чакам те любов моя, намери ме,
направи ме поклоник на съдбата,
верен служител в храма господен.
Окрили ме със златни крила
за да покажа на света,
аз моята красота.

Пламена

Пламък името й съпътства,
вятъра косите отмята,
а слънцето лицето озарява.
Не малко, не много,
в приказка я нашепват:

Пламена  Пламена

Като поточе нежна,
като огъня буйна,
с пролетното кокиче
младостта споделя
едно момиче.

Лунното сияние,
загуби своята свобода
и пред нея не успя,
да освети нощта.

Реалността в мечта се изля
когато фея пламенна
по лилиите затанцува
и само трепетът и полъхът
онемяваха пред неземната й красота.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!