уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Сънища

Влади Неколов

Публикувана на сайта 12.10.2010, 03:54

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Здравейте, казвам се Джон Смит.
И ще умра.
Вчера сънувах.
А е невъзможно.
Беше странно...
Но промени живота ми завинаги.


По принцип забелязвам малките детайли. Нещицата, които не са си на мястото. Така се случи и онзи ден.
Беше към три следобед. Въпреки че мразя леглата, бях легнал и гледах The Friday Night Project с любимата ми актриса Катрин Тейт, когато изведнъж заспах!
А Е НЕВЪЗМОЖНО.
Ама наистина невъзможно. Имам болест, която не ми позволява да заспя. Със сигурност трябва да сте я чули - ФФИ (фатална фамилна инсомния). Да, със сигурност сте я чували. Аз съм от онези 120 нещастника, които са изпоплели гените си и не могат да заспят.
Разбрах преди три дни.
"Здравейте господине, вчера излязоха резултатите - каза ми лекарят ми д-р Хувър и ми връчи един плик".
Не съм от сантимнталните или религиозни хора и го отворих на момента. Това, което видях на листа...
От тогава реших да живея живота си. Да, да, знам че звучи банално. Представяте си, че ще тръгна да обикалям света и да свалям мацки, нали? Е, такива бяха и плановете ми. До онзи ден.
Онзи ден, когато заспах. И сънувах.
Сънувах същото, което правех, докато бях буден. Шоуто беше към края си, а аз бях към края на живота си, когато тялото ми изпита усещане, което мислех че никога повече няма.
Но вниманието ми се фокусира върху нещо. Точно срещу леглото, зад телевизора има много красив тапет. Зелени и лилави клонки се преплитат и образуват сложни фигури. С крайчеца на окото си забелязах, че нещо се раздвижи точно на този тапет. Обърнах се и видях как едно листенце от тапета се разтреперва и пада. С колебливи движения залитна наляво-надясно и падна на пода.
Тогава се събудих.
А на пода ми беше паднало едно златисто листенце. А клончето от съня ми беше голо.
Отидох на лекар.
Помислих си, че въображението си прави номера с мен, но това, което ме интересуваше е как човек с ФФИ може да заспи и да сънува.
Д-р Хувър каза, че вероятно съм изпаднал в безсъзнание замалко или съм имал халюцинации. Но не може да е това. Как? Усетих как затварям очи и изпадам в света на сънищата. Припомних си чувството да забравяш детайлите на съня си като се събудиш, но наистина запазих общата картина. Листенцето падна в съня ми и беше на пода, когато се събудих. Даже го взех със себе си и го показах на Д-р Хувър. Прекрасно златисто листо. Същото като на тапета ми.
Той каза, че има хиляди обяснения и всичките с научна обосновка. И ме попита кога възнамерявам да изпълня плана си.
- Не, че нещо, ама и двамата знаем, че нямаш "всичкото време на света" - обичаше да се шегува доктора. Преди години съм бил при него и съм го чувал да казва същата реплика на други. Тогава ми се струваше много забавна. Сега - не.
Точно преди да му отговоря обаче, клепачите ми натежаха.
Разбрах, че доктора се притесни. Последните неща, които усетих, преди да заспя отново, бяха ставането му от стола и викането на името ми.
Може би ми е ударил и няколко шамара. Нали това се прави, когато някой е припаднал?
Ако можех, щях да му кажа да не го прави, защото аз не бях припаднал, а заспал. И в момента се чувствах прекрасно.
Но не можех. Защото пак сънувах.
В съня ми, д-р Хувър ме беше събудил. Сега седеше задъхан на стола си и мислеше.
- Вероятната причина е, че отново си изпаднал в безсъзнание заради ниското ти кръвно и липсата на... почивка. Джон, трябва да знаеш, че ще става все по-лошо. Може би трябва да се откажеш от плановете си.
- Ами... - дори ме беше страх да кажа това. - Ами ако наистина мога отново да спя?
- Виж, Джон... моля те да...
Изведнъж, голямото стъкло зад доктора се счупи. Появи се ужасен вятър. Вятър, който изкореняваше дървета и вдигаше покриви. В момента, в който прозореца се счупи, доктора излетя през него с ужасен вик.
Отворих очи. Времето беше тихо. Прозорецът - счупен. А доктор Хувър го нямаше.
Изпитах панически ужас. Инстинктивно се дръпнах назад, но реших да погледна надолу през отвора, който зееше.
Там долу, на земята, проснатия в гротескна поза д-р Хувър, лежеше мъртъв.
Въздухът ми секна. Зави ми се свят. Чувствах, че падам.
И се събудих. За последен път.
Стаята в която лежах беше сива. Чувството, което лъхаше от нея беше толкова потискащо. Никой не обръща внимание в какъв цвят са стените на болниците, нали?
Бях закачен за хиляди джаджи, които пищяха по всевъзможни начини. Бързо се събраха доктори около мен. Все още погледът ми беше изключително затъмнен, но разбрах кои са.
Защо?
И разбрах отговора. Сетих се къде съм.

Лека поправка. Казвам се Джон Смит и съм болен от фатална фамилна инсомния. Разбрах преди двадесет дни. Този ми беше последен.
Преди познавах много хора с извратено чувство за хумор, които искаха да знаят какво е последното, което чува човек.
Моля ви, не си пожелавайте да го чуете. Защото последното нещо, което чува човек, умрял в болница е:
"Час на смъртта: 17:45!"

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

Vengerer [ потребител ] 
от дата :  26.12.2010, 07:47
Благодаря за оценката и съжелявам, че чак сега виждам коментара ти. [:)]

silvina84 [ потребител ] 
от дата :  13.10.2010, 01:25
Здравей!
Четох с интерес разказа ти! Страхотно написан и вълнуващ!
Поздрави [:))]