Носталгия

Вениамин Дечев

Публикувана на сайта 30.06.2010, 15:23

Домът

Русе, колко време мина,
Русе остана моята родина,
Русе, при тебе ще се върна,
Русе, лицето ти ще зърна.
Русе, покрай Дунава ще ходя,
Русе, по твойте улици ще бродя.
Русе, аз при теб не съм роден,
Но Русе, единствен град си ти за мен.
"Русе" шепне вътрешният глас,
"Русе" шепне ми и то в захлас,
"Русе" моята душа проклина,
Русе, без тебе ще погина.

Тук

Трябва да напусна този ад,
трябва докато съм млад,
трябва да се махна, трябва да изчезна,
ако ще да бъда в някаква си бездна.

Не мога тука вече да стоя,
не мога, само секундите броя.
Стига повече да съм търпял,
стига повече да съм потъвал в кал.

Пародия е всичко тука,
приятелството тук е хванато на кука.
Днешните ми братя са утрешните врагове,
врагове заклети чак до гробове.

Всички тука са актьори,
играят подлите си роли.
Сценарий тука всеки има,
всеки тайно другия проклина.

А когато представлението свърши,
нищо не остава, само голи мърши.
Душите им са толкова прозрачни,
сякаш някакви са безгръбначни.

Аз ги гледам и се чудя,
вярно, нямам право да ги съдя.
Но имам право да напусна,
мерзостта на тоз театър гнусна.

Там

Там, по реката ний вървяхме,
там играхме, там се смяхме.
Там са кестените мили,
Под тях колко сме се крили.
Там тревата е зелена
и от слънцето е тя родена.
Заспивам и сънувам там,
събуждам се - отново сам.

Всичко там за мен е забранено,
всичко там не е за мене отредено.
Там остава само спомен,
спомен толкова отровен.
Едва ли някога ще се завърна,
кестените мили с поглед да обгърна.
Винаги ще си остана сам,
сам със спомена за там.

Спомен

Това, което бях, сега не съм,
Това, което правих, сега не правя,
Това, което можех, сега не мога...
Но това, което имах... то ще остане...
В паметта ми...

И в паметта е онзи спомен,
красив е, но бездомен.
Споменът рушащ покоя мой,
и тъжни чувства хиляди на брой
изпълват душата ми със скръб и със печал.

Но спомен, ти си този, който още жив ме крепи,
Както живи са и моите мечти.
А мечтите бяха хубаво нещо, нали?
Щеше ли да бъде по-добре,
ако никога не бях те имал в моето сърце?
Спомен, добре ми е със теб,
макар и жалко да звучи...

А вие, които подарихте този спомен,
защо избрахте точно мен?
Дадохте ми щастие, което чак сега открих
и си тръгнах... дори не ви благодарих...

И така по таз пътека минал,
знам, че щастие все пак, някога съм имал.
Но щастието, за което аз мечтая,
не се ли превръща в нещастие накрая?
Ако да, как покой да намеря късно или рано,
освен ако... да... отговорът е един само...

2010 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

embuss [ потребител ] 

от дата :  21.10.2010, 02:42

Много хубави стихове...просто нямам думи.