Истинската опасност

Ивайло Даскалов

Той най-накрая я бе намерил.Беше най-прекрасния подарък на сънищата му – момиче, което караше времето да изгуби смисъл докато се губеше в дълбините на огненозелените й очи. Същество, чиято душа бе дори по-изящна от неземната й обвивка.
Ангелската й красота му позволяваше да остане сляп за ледената тъмнина, която го заобикаляше. Сенки поваляха сиви, почти бездушни човешки силуети, забиваха в тях безформените си крайници и поглъщаха частица от тях. Не-мъртви създания огласяваха с воя си вечната нощ, напомняйки колко лесно бе човек да се превърне в един от тях.
Някога, преди много години, някой се бе чувствал точно така, както юношата. Но това време бе отдавна погребано.
Няколко грозни сенки се опитаха да го спрат, докато се приближаваха към нея. Няколко малки кръвопийци кацнаха върху голите му ръце и мигновено впиха острите си зъби. Но той не спря. Болката само едва доловимо промени усмивката му. Създанията на нощта започнаха да пищят.
Ръцете им се докоснаха. Лъч светлина проряза дебрите на нощта. Няколко сенки престанаха да съществуват, загубили нереалната си тъмнина. Вампирчетата се разпаднаха на прах.
Ледът под краката им се разтопи. Почвата започна да се затопля и много скоро се появиха първите следи от горски мъх. Светлината продължаваше със своята игра, а висулките, разположени над младежите я превръщаха в деветцветна дъга….

Околността започна почти неуловимо да се променя. Сивите силуети и не-мъртвите започнаха все по-често да се заглеждат в сиянието. Може би искрицата загубена Надежда се бе върнала.
Кошмарните създания вече се бяха отказали да нападат юношите.Техните чувства създаваха преграда, която те не бяха способни да преодолеят

...очите му се разшириха от ужас. Ръката му вече не бе в прегръдката на нейната. Беше се появила истинската опасност. Девойката вече даваше първите си недвусмислени знаци към новия си избраник.
Злото нападна. Стовари мощта си върху крехките плещи на младежа. Сиянието го нямаше. Магията му бе вече погребана. Момчето пламна като факла и дълго тля в ужасяваща агония. В болката си той едва успя да хвърли един поглед на мистериозния си враг.Сега той бе загубил човешкия си образ. Беше просто един демон. Инкубус. Но тя явно бе сляпа за това. Юношата продължи да се гърчи.
- Посрещни съдбата ,която сполетява всички смъртни – закънтя един мощен глас. -Нима смятахте ,че можете да ми се противопоставите. Сърцата ви ми принадлежат !
Десетки същества се изсипаха върху още димящите останки, за да се включат в пиршеството…
Той отвори очи. Не вярваше, че ще му се случи отново. Огледа се. В очите му се впи грозната гледка на болка и скръб, отдавна забравена. Някъде там беше тя, лицето й обезобразено от острите демонични черти, потопена в хищните обятия на инкубуса.
Младежът понечи да каже нещо, но от устните му се отрони само писък на мъка. Стонът му бе много познат. Беше го чувал стотици пъти преди това – воят на мъртвите по душа...

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!