Зеленото око

Яна Милева

Публикувана на сайта 18.06.2010, 16:32

(разказ по картина на Шагал)

Мария живееше на края на селото в полите на планината. Баба й почина и тя получи в наследство къща, двор, кравата Милка /която нямаше рога/ и един обор, в който живееше Милка. Бяха се преселили отскоро и всичко се беше наредило повече от чудесно.
Иван - мъжът й веднага си намери работа на строежа на селската община, като му бяха обещали, че като я построят ще го вземат за пощальон. Плащаха му добре и тя най-после можеше да си позволи да остане в къщи и да стане по-престижното (в сравнение с шивачка) - домакиня.
Дъщеря й - Вики също беше доволна. Бързо се сприятели с трите останали в селото момченца.
Мария мразеше големият град с мръсотията и шума, затова сега се чувстваше като попаднала в рая... Единственото, което я притесняваше бяха няколко съседки, които още с пристигането им се държаха странно - говореха за духове, за изчезнали хора и настойчиво я съветваха да убие кравата. Но те живееха далече и тя рядко ги виждаше.
Всичко беше наред до тази сутрин...

Събуди се, но не от кукуригането на петела, а от някаква странна песен. Музиката ту заглъхваше, ту се усилваше. Имаше и думи, но те бяха по-скоро шепот... Отиде в кухнята и пусна водата. Изчака да се поизбистри от ръждата, но това не стана /напротив/ - водата ставаше все по-тъмна и по-мътна. Отиде да отвори обора на Милка, но като излезе от къщата видя, че кравата е вече на двора. В нея имаше нещо странно. Очите й бяха като на котка. На главата и сега имаше рога.
Духна силен вятър и я събори на земята ... Пак чу странната песен.
- Нещо полудявам...-помисли си тя изправяйки се.
Влезе обратно в къщата и отиде в стаята на Вики. Тя спеше завита през глава. Като чу, че майка й влиза се събуди и измрънка:
- Мамо, студено ми е.
- Какво ти е миличка ? - Докосна челото й - цялата гореше - Ще ти дам топло мляко и ще се оправиш.
Изтича на двора. Почна да дои кравата. Странно нещо - вместо да изгрее слънце, се беше появила луната. На няколко пъти й се стори, че Милка ще се обърне и ще я ухапе.
- Не, не просто не съм свикнала на такова спокойствие и от скука полудявам. - помисли си тя и се опита да се усмихне. Пак чу песента, но този път беше отблизо. Сега различаваше някои от думите. Бяха нещо от рода:
...Няма да ти ги дам... Няма да ми ги вземеш...
Вратата на обора изскърца и се отвори. Мария погледна учудено Милка - как беше излезнала? Усети полъх все едно някой мина покрай нея. Чу се трясък - и вратата на къщата се беше отворила. Мария хукна да я затвори, когато мина покрай Милка, тя се обърна и се опита да я захапе, не успя и се хвърли към нея...
Мария се уплаши, грабна от земята един прът и го насочи срещу кравата. Точно навреме-още една секунда и животното щеше да я убие. Пръта се впи във врата й и излезе от другата страна. Милка се сгромоляса на тревата с отворени очи... Това пак бяха нейните очи-големи, черни и тъжни. Рогата й също бяха изчезнали.
Сети се за съседките...
- Пази си момиченцето... и мъжа си пази - й беше казала една от тях - и убий кравата!
Замисли се. В селото нямаше мъже освен трите момченца. Мъжете, които работеха на строежа бяха от съседни села. В този момент керемидите на покрива се разтресоха... Стори й се , че някой я гледа. Опита се да влезе в къщата, но вратата беше затворена. Дръпна силно, но не... Видя как три сенки се просмукват през стените. Първата беше на някаква жена, а другите - на мъжа й и дъщеря й.
- Тя ще дойде някоя сутрин, Вера се казва... Ще дойде и ще ти ги вземе. Мисли, че са нейните... Откакто изчезнаха и тримата, духът й броди из селото. Търси ги да се съберат. Търси Кольо и Нинчето... Изби ни мъжете... Затри ни момиченцата... - спомни си думите на съседката.
Сякъш студен душ я обля. Застана на колене. Цялото и тяло се тресеше. Почна да се моли. Молеше се на Господ, на Богородица, на дявола...
Сенките избледняваха, а песента се усилваше:
... Няма да ми ги вземеш!
... Няма да ми ги вземеш!
... Няма да ми ги вземеш!
Мария се изправи рязко.
- Веро, остави ги! Вземи мен !- разпери ръце - Вземи мен, Вероооооо - ехото разнесе викът и.
- Веро... - тя сви ръце като за молитва.
- Не ми ги взимай! - простена - Моля, те! Ти си майка, ти ще ме разбереш... Върни ми момиченцето! Върни ми детенцето!
С ужас гледаше, как се смаляват в далечината... Вече приличаха на три малки петънца.
- Нинче... - хвърли последният си коз - Нинчеееее - почти обезумяла викна вперила взор към небето - ела, миличка... майка ти те търси...Ела, Нинчееее - викът й раздра тишината.
Лъч се прокрадна през облаците.
- Мамо -чу се детски шепот отгоре - къде си мамче?
В този момент една от трите точки се стрелна по посока на лъча.

Настъпи тишина...

Мария стоеше и не смееше да мръдне. Беше затаила дъх.
След малко се окопити. Трите точки на небето бяха изчезнали. Грееше ярко слънце.
Тя хукна към къщата. Мина през вратата, като дори не се замисли как така е широко отворена... Влезе в стаята на Вики. Детето спеше спокойно. От очите й закапаха сълзи на облекчение. Пипна челцето й - от треската нямаше и помен. Избърса с ръце лицето си и отиде в спалнята. Мъжът й се обърна и я погледна сънено.
- Вики спи ли? - прошепна той. Тя кимна. Той отметна завивката. - Ела...- каза и нежно и й намигна.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!