Синът ти се върна, Марийо!

Яна Милева

Публикувана на сайта 18.05.2010, 11:28

Вуйна Мария (както я знаеха всички) живееше в едно малко селце на брега на морето. Дъщеря й - Нора, замина да учи в големият град. После се омъжи и остана да живее там. Мъжът на вуйна Мария - вуйчо Ваньо почина преди три години и тя остана съвсем сама.
От време на време получаваше писма:
"...Мила, мамо, ние сме добре. Другата седмица ще ме приемат в болница, но само за изследвания... Иначе и с бебето всичко е наред - чакаме го в края на лятото..."
"...Мила, мамо, ние сме добре. И бебето е добре. Роди се три и триста, дълъг е петдесет и три сантиметра. Кръстихме го на татко..."
"...Мила, мамо, идваме другата седмица..." - ръцете на вуйна Мария се разтрепериха. Остави писмото на масата и хукна до близкото (и единствено) магазинче. Купи най-различни препарати за чистене : веро, белина, прах за пране... Цяла седмица шета. Тупа черги, пра чаршафи, ми прозорци... Накрая цялата къща светеше от чистота.
Една вечер късно старата жена чу шум на двора.
- Мамооо, ние сме... - гласът на Нора.
- Идаааа - провикна се вуйна Мария. Метна отгоре един стар халат и слезе да им отвори.
- Ама защо толкова късно , бе ? - вайкаше се тя, докато слизаше запъхтяна. - Защо по нощите бе, мама, опасно е ! Сега ще ви сложа да хапнете... А, добре дошли!
- Ти само кажи, къде да сложим Ванката да спи, пък другото ще го оправим... - каза дъщеря й и я прегърна.
- Постлала съм му горе, в стаята за гости, а вие ще спите в спалнята.
- Благодаря, лельо Марийо - усмихна се Бойчо и понесе по стълбите спящото дете.
Събуди я слънчев лъч.
- Олеле, кокошките - изпъшка възрастната жена, докато ставаше от леглото. Бързо се облече и излезе на терасата. Точно да хукне по стълбите надолу и се спря. Загледа се към морето. Долу на морския бряг едно четири-пет годишно момченце си правеше пясъчен дворец. Тя не можеше да откъсне очи от него. Спомни си оная сутрин, когато рибарите й казаха за сина й... Как го намерили мъртъв на плажа, а бурните вълни премятали малкото му телце напред-назад.
...Две години по-късно се беше родила Нора. Бяха решили да не й казват нищо и тя не знаеше за Иван - мъртвото си братче.
- Ех, Иванчо, ех мама, Бог да те прости сине! - простена тя, а очите й се напълниха със сълзи. Вуйна Мария се огледа някой да не я види. Избърса от очите си издайниците и отиде да нахрани кокошките. Събра в една кошница току що снесените яйца. Вдигна кошницата и се обърна да я занесе до кухнята.
Зениците й се разшириха от изненадата. Тя изпусна кошницата и ахна...
- Иванчо!
Срещу нея стоеше синът й и се усмихваше с нещо лъскаво в ръце.
-Неее - каза той - аз съм си само Ваньо... Мама каза да ти дам това - и й подаде модерно лъскаво портмоне.
Тя го гледаше изумена.
- Много си смешна! Хи, хи, хи - засмя се той и я гушна - бабооо... Кажи на мама, че ще си играя на морето... - и хукна...
- Ваньо... - усмихна се вуйна Мария - Добре дошъл, сине!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!