Октаринова луна

Христо Иванов

МУЗА

Слез в разхвърляната вечер,
като юлско утро слез.
Усмихни се отдалече,
през акордите ми влез.
Кротко след като отдъхнеш
потанцувай, знаеш как, нали.
Смешен дъх на лавандула.
Откъсни ме, че боли.
Връз шахматните чаршафи
по гърба ти шари лято.
Е, поетите не плащат
до ръба не ги ли пратиш.
Имам нужда от яда ти,
злото в сините ти вени.
С трънен накит  полудувай,
с думи още неродени.
Остави каквото носиш
ти, красавице сърдита …

Добрите музи с никой не говорят
и за утрото от срам не питат.

Нестинарка

Очите ми са твоите нозе,
живи черги - въглени наплитат,
стъпиш ли - безмилостно боде,
луната песните разплита.
В ехото на твоите пендари,
с молитвата ти - биле и коприва,
с роса по некосените поляни,
в утрото се ражда самодива.
С кръвта по тялото изписа
клетва и на вятъра я рече.
С очи бездънни ме ориса
по тебе да съм жаден вечно.

Зависимост

Попивам слабост от тялото ти,
погледът се разминава с твоя
около мекотата на талията.
Прилепнали очертания
пълнят зениците,
тече флуидна загриженост.
Непосилно изживяване на сетивата,
страх от излъчването.
Подчини се и ще получиш
ключа за меките думи
и дискретните демонстрации.

След това се държим различно,
променяме се…
Нека се променим.

Октомври сутрин

Закачливо отваряне на очи,
изгревът подпали прозорците.
Неприлично протягане. Намери  
алената врата на утрото.
Прекрачваш леглото и гола вървиш
през танцуващи в стаята сенки.
Галиш пердето, отмяташ коси
и се любиш превзето.
Целуваш сухия ден - не вали -
по любопитно ококореното око.
Октомври ухае на теб… Остани!
…и не питай защо.

Жажда

Жаден съм, дай ми да пия от теб.
Жаден съм. Намокри!
По устните сок от малини разлей.
Разклати …
… чашата пълна с нектар.
Ти си капка - преливаш,
аз - вода на стъклото,
ти пчела си, аз - цвят,
мокър сняг връз листа,
тротоар с листопад,
леко слънце по двора,
звездопад, водопад,
дъх на ланска трева.
Жаден съм, дай ми да пия от теб.
Жаден съм. Намокри!
Кръв - орисано вино в шепи налей ми.
Отвори … тялото - извор е,
утрин гореща.
С първите глътки жарта угаси,
по здрач разлюлей ме.
Пролетта те донесе.
Обърни се  доволна,
без свян си тръгни.

Ухание на нощ

Изпълзя от покоите на Макбет
хлъзгавата сянка на гущера-шут.
Сивата кожа на травестита-мим
се лющи от хамелеонската му вярност.

Под крилото на щраус - лилаво яйце,
посипано с капки одумвано злато,
лениво рисува зад маска лице,
кръг за стрели и гримасите плаща.
Двукракото куче от сока отпи
мека роза за сън, меки мисли,
по гърба на жената татуира сълзи,
като жерав се спуска по Брикстън.
Млада кръв, балдахинени нощи,
пилигримът с очи към земята лежи…
…Меки ухания, жажда за още
в твоята песен, ненаситна Едит.

Щрих

Влязох тихо, попитах за някой,
но си тръгнах…
  …косена трева - изгоряла,
отдавнашно лято зад което се скрих
и съня, оня сън, нереално преминал -
тънка линия в мойто око,
ме жигоса със жажда…
… и бягах.
…  всяка вечер - греховна луна.

Недовършена приказка

Приказката още продължи
когато чух те леко да си тръгваш.
Хиените плячкосаха дори
останките от твоето присъствие.
Приших под сухото сърце
парчета блудкава мъгла.
Дали ще плачеш или не
и все едно кога…
Краят бе щастлив. Помни…
ако можеш да запомниш.
Кралят шута уволни
за счупените стомни.
Гримасата му - поощрение -
гръб за старите герои.
Лицемерно, без значение
и след залеза постой.
Мрежесто перде виси,
лицето ми разполовява.
Тръгваш ли си? Остани!
Приказката продължава.

Есенна девица

Очите ме болят от твойто тяло,
ръцете ти сковани в белезници.
Мократа ти кожа не прикрива
мириса на есенна девица.

Пръстите - разперени пера,
покриват плахо тръпнещия хълбок.
Изписвам бавно с кървава боя
профила на жадните ти глътки.

Макът контрастира със загар,
оловото жигосва раменете.
Обкичен в суха ръж олтар
мелодии рисува по въжето.

Камшикът непресторено плющи,
лъскавата кожа нежно близва.
Вечер е, неистово вали.
Нощта седефен накит ниже.
Октаринова кожа

Покрий ме, увий ме, вържи ме с коси.
Аз ти давам, докосвам, търся те с устни,
десет пръста превръщам във жадни очи,
нека в тях безразсъдно се спуснем.

Сол, море и роса, страст от кожата пий,
сто невидими струни дръпни.
Подлуди ме, влуди ме, ори ме с език,
мека сладост по ноздрите тръпне.

Ти си лава - разлей се неприлично по мен,
драскай с нокти да стигнеш корема.
Засвири, сътвори, отведи ме във плен,
невинността ми невинно отнемай.

Залез II

Днес залезът е друг.
Облаците - ножове,
ножица с кървави върхове -
прерязват слънцето -
капка злато, разтопено стъкло.
…не дава цветовете си,
изцапва стените на пясъчния часовник,
тече през фунията за превряло вино.

Кръвта на залеза
боли и боде в очите,
/нокти на гарван
се забиват в клепачите,
канят съня за шоуто/
изтръгва очите ми,
хвърля ги в горещия
кладенец на вечерта.
Едното за слънце,
другото за луна.

Негово Величество мистър Воайор:
- Наблюдавам  ви вечно!
Над корема ти - черни перли -
разкрачените хълмове на нощта
лепнат от огнено семе.

* * *

Това не са мои думи
и онова не бяха твоите.
Свит на кълбо
поглъщам сивото,
наричам го залез…
Непростимо е
да изгубиш нишката,
усещането,
че помниш мисли…
Очите те мамят.
Поднасям греха,
овързан в панделка -
закъснял подарък
за лошото настроение.
Ти не понасяш хапчета.
Все пак…
Хапче съм против угризения.
Скъсай обветреното лице,
за последна усмивка е рано.
Издълбай очите и си тръгни
с подкова на рамото.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!