уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

История на лайното І !

Остин Пауърс

Публикувана на сайта 26.12.2009, 12:55

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Един ден аз и копелето Инка се возехме с некъф автобус. Ама си неаме идея къф е тоя автобус. По едновреме се качва копелето Филип. Ние автоматично губим още по-малка престава къде се намираме, шот знаем, че копелето Филип живее в Гео Милев. Отиаме с Инка при Филип и почваме да си дърдоръм нещо там.
- Абе, копеле, къде отиваш уе!?
- Отиам да прибера неква приятелка на сестра ми, брато!
- Ааа, сестра ти, оная курвата ли?
- Нема да обиждаш сестра ми, копеле!
- Добре уе. Аре брато ела с нас тука се шляем наоколо!
- Немога копеле, трее намера курвата на сестра ми.
- Ауе имаме гъби копеле и пиячка ше земеме!
- Ааа, е така ше се разберем!
И тръгваме: аз, Инка и копелето Филип. Стигаме на некво място.
- Копелета, тва място ми изглежда познато. Май съм идвала тука и преди- съобщавам аз на копелетата.
- Не сме ли пред твоя блок уе копеле ?- пита ме Инка, гледайки ме със замъглен поглед.
- Да бе, да не мога да позная собствения си блок, ти подиграваш ли ми се уе копеле?- кикотя се аз.
По едно време набарвам някакъв предмет в джоба си и изкрещявам :
- Братооо, имам некви ключове в джоба си!!!
Копелетата изпадат в еуфория и почват да крещат с мене. Запяхме „Сладкарница Малинка”. След време решихме да пробваме ключовете дали стават за нещо. Почнахме да ги бутаме в най различни дупки. Те насякъде влезоха, самоче кат ги врътнеш-нищо. Тъкмо се бяхме отчаяли и бяхме запяли „Мома Калина” , когато копелето Филип мушна един ключ в една странна пукнатина под бравата на вратата на входа. С Инка спираме да пеем и следим внимателно какво се случва. Фифу леко врътва ключа на ляво...не, другото ляво... Вратата се отваря. Всички са на върха на щастието, трудът ни най-после се отплати. Отворихме врата. Обаче в същия този момент на радост, моето настроение изведнъж изчезва. Как бяха попаднали тези ключове в моят джоб!? Каква е мистериозната тайна на пукнатината под бравата...
- Аре, братлета, да видим другия ключ от коя врата е!!!- казва копелето Филип поклащайки главата си.
- Аре!!!- отговаряме с Инка в един глас, вдъхновени от невероятните идеи на нашия тъй умен приятел.
Влизаме във странно помещение със стълби. Аз се чуствам като във „Скуби Ду”. Забелязвам още три странни пукнатини под бравите на трите врати, непосредствено разположени над стълбите в тази толкова невероятна стая. Нещата започват да ми се струват още по познати. Хиляди въпроси прехвърчат през замъгленото ми съзнание. Била ли съм тук и друг път? Или всичко е от гъбите които ядох? От къде идва този рев на разбеснели се мечки? Защо тавана пада? Въпросите обаче биват прекъснати от истеричния крясък на копелетата. Отвориха още една врата! Започваме да пеем радостната песен „Къде си вярна ти, любов народна”. Но моето съзнание е далеч от всичката тази смесица на фалшиво пеене и вълчи вой. Единственото нещо, за което мога да мисля е апартамента в който току-що бях влязла. Виждам снимка на стената. Жена на средна възраст и дете. Толкова познато ми е всичко. Вглеждам се по-внимателно в снимката и забелязвам че тази жена... е майка ми, а детето съм аз. О, БОЖЕ! Аз съм си вкъщи. Изведнъж ми става по леко и се включвам в пеенето. Песента вече е „Червената шапчица”.
-Пич, аз тука живея уеее! Аре да земем пиячката!- заявявам аз на копелетата, ухилена до уши.
- Айдееее!- изкрещяват Инка и Филип.
Влизам в хола. Отварям един странен шкаф и измъквам няколко бутилки гроздова и няколко стъклени епруветки сливова. Раздавам ги на братлетата. Изведнъж отново невероятни въпроси прехвръкват в мислите ми. От къде знам къде се намира пиячката? Защо я споделям, а не си я пия сама? От къде се взе този еднорог? Защо иска да тръгна с него и да минем под дъгата? Изведнъж се осъзнавам и усещам че копелетата ме влачат на някъде. Усещам че сме в некъф автобус и се наливаме с пиячка.
- Карти и билети, моля!- извиква за пореден път в ухото ми някакъв побъркан дядка.
- Неаме, копеле!- казва Инка на дядката и почва да се хили като ненормална.
Дядката почва да ни бута нещо и ни сочи една от вратите на автобуса. Слязохме. Около 2 или 3 часа се оглеждахме наоколо, опитвайки се да разберем къде сме. Няма никакви отличителни белези или забележителности по които да се ориентираме. По едно време Фифу си удря главата в една табелка и извиква:
- Университета!
- Университета?- повтарям аз, без ни най малка идея защо го правя.
- На университета сме!!!- изкрещява Инка.
- Верно бе!- казвам аз- Как не се усетихме по-рано. Глей, там има две статуи!
Оказа се, че го пишело на табелката в която се ударил копелето Филип. Колко е гениален. Започваме да се кефим, че най-накрая разбрахме къде сме и надаваме вой отново. Този път песента е „Водка с утеха”. Некъф педал почва да ни се кара, че пеем чалга. Ние се правим че не го виждаме. Всъщност, ние наистина не го виждаме. Дори съвсем слабо го чуваме. Всичко това обаче не пречи на пеенето ни. „Има ли в менюто ви вод...” Тук идва момента в който педала упорито се намесва. Всъщност педала не се намесва, намесва се некъв бисексуален. Педала само седи и гледа отстрани...май го е страх да не го набием.
- Инке, обичам те!- изцепва се бисексуалния.
- Махай се уе, бисексуален!- опитва се да извика Инка, но вместо тва просто го казва на срички.
- Ама, Инке! Аз ще се самоубия!- казва бисексуалния със сълзи на очи.
- Разкарай се копеле, че ше те ступам в канавката!- заявява Филип.
- Ти ли ше ме ступаш!? Аз имам медали и приятели!- защитава се бисексуалния.
Намирам се седяща на неква пейка. Гледам току-що започналия бой между Фифу и бисексуалния. До мен седят Инка и педал. Горкичкия педал, трепери целия – страх го е, да не набият възлюбения му. Боя свършва две минути след като е започнал, когато като Филипчо дава на бисексуален пиячка. Педала обаче, не е съгласен. Той също иска пиячка. Даваме им ние като добрички деца и пиячка и гъби. И потегляме сичките с некво превозно средство. Май е трамвай.
- Къде отиаме- изфъфля Педал, с полу затворени очи.
- Де а знам уе- измърморва Инка.
- Във единицата сме- съобщава Бисексуален,
- Йее, ше идем в Ботевград тогава- крещи Инка в еуфория.
- Йее, ше видим кулата- казвам аз преливаща от ентусиазъм.
- Айфеловата кула ли?- пита Фифу, колкото да не заспи.
- Нее, часовниковата уее- плямпам си аз.
Някаква бабка пак вика в ухото ми. Отново се озовахме някъде. Този път обаче сме повече, йее. Тъкмо започваме да пеем „Едно ферари с цвят червен”, когато би ни прекъсва:
- На подуене сме уе, копелета!
- Към автобусааа!- крещим всички в един глас.
Когато стигнахме до автбуса за Ботевград обаче, разбрахме че неаме пари за билети. Въртим се наоколо за малко, а после се запътваме към един парк. Усещам странна миризма. Аа, да, днеска има мач „Левски – ЦСКА” . Тоест, цесекарите са дошли на нашия стадион и си мъкнат говната. Стига толкова за футбол. Така... С копелетата седнахме на една пейка и почнахме да се праим че мислим. Аз започвам да мисля, само че в тоя момент не ми се мисли. За тва реших д...
- Аз имам карта с пари вътре!- мърмори Педал, докъто се търкаля в тревата.
- Ауе, ти тъп ли си!? Що не каза досега уе копеле !?- чувам се да казвам.
- Аре тръгвайте да извадим малко и на БТГ !!!- обажда се Инка, ухилена като Роналд МакДоналд.
Тръгваме. Спираме се на най близкия банкомат и се чудим къде трее да мушнем картата. По едно време едно момче реши да ни помогне. Оставихме го с картата и му казахме кода. Обраха ни. Обра ни едно момченце на около десет години! Нищо. Запазихме спокойствие. Обадихме се в полицията от некъф телефон. Те ни казаха че нищо немогат да напраат и ни треснаха телефона. Педал установи се момченцето не е зело сичките пари. Извадихме некви си там със триста зора, колко да си купим билети. Отидохме. Купихме. Отпътувахме.
- Къде отиваме уе, копелета ?- Педал, пак не разбрал.
- На Ботевград отиваме брато- отговаря му Фифу с надменна усмивка- Да видим кулата, часовниковата кула.
- Ааа, добре копеле.
Пристигнахме след около пет часа. Мое и по-малко да са били. Не, пет бяха. Имаше ремонт на магистралата и на околните пътища нещо им имаше. Българска работа. Няма значение. Най-важното е че пристигнахме най-накрая. Изхвърлиха ни от автобуса на последната спирка в БТГ. Забалязвам позната сграда. Вече съм си научила урока и се вглеждам по внимателно. О, ДА! Сетих се, знам коя е тая сграда!
- Тва е ПМГ-то уе, копеле!- заявявам аз ни в клин ни в ръкав.
- Верно уе барто!- съгласява се Инка.
- Аре да идем да видим дали е там Мадото!
- Аре!
Влизаме в двора на даскалото. Оглеждаме се наоколо. Има само дървета и една каменна пътечка от по комунистическо време. Вървим си с копелетата. След около минута стигаме до входа. Отпред има една чешма и няколко пичове, дет си прават селска баня. Започваме да пеем сички в един глас „Селската баня”. По едно време един пич ни прекъсва:
- Абе, копелета, кво праите уе!?
- Ооо, Мадо, здрасти бе, копеле!- викам му аз.
- Ооо, братоо, здрасти бе!- крещи той на нас с Инка, опитвайки се да заглуши „Селската баня”.
- Аре с нас копеле, да ходим некъде, имаме пиячка и гъби!- предлагаме му най-любезно.
- Ареее, да зема ли и другите копелета уе?
- Земи ги мноу ясно!!!
Потегляме сичките. Аз, Инка, копелето Филип, Педал, Бисексуален, Мадото, Вилицата и Плешко. Насочваме се към най близкия автобус и се катерим вътре. Настава хаос. Супер! Хаоса продължи доста дълго. Причината да спре, беше че ни изритаха от поредния автобус. Вече наистина ми омръзна да ме изритват от автобуси! Това обаче не е важно. Важното е, че за пореден път немахме на идея къде сме. Тоя път решихме да разберем по лесния начин – да питаме. Е добре, да питаме, да питаме, ама кой да питаме!? Жив човек няма! След около половин час забелязахме една бабка с червено шалче. Отиаме сичките при нея и я обграждаме в кръг. Плешко започва:
- Оу, дърто, кажи къде сме уее
- Да уее, казвай копеле- прекъсва го Мадото.
- Казвай, че ще бия, аз имам медали- казва би.
- И аз ше помагам копеле- подкрепя го Вилицата.
- Аре мацка, казвай къде сме уее- обажа се Фи.
- Брато, къде сме- добавям аз ненужно.
- Аре бабке, кажи в кое село сме- намесва се Инка.
Само педал не се обажда. Май го е страх да не го набие възрастната дама. Стоим така няколко минути. Бабката не мърда и не и не издава нито звук. По едно време казва смутено:
- В град Правец се намирате.
- Благодаря - изцепва се Педал.
Изнизваме се като хлебарки със забързана крачка към поредния автобус. Този път се уверихме че е за правилното място – София! След около още 5 часа пристигнахме. Беше ни тъпо и решихме да си разнообразим малко деня. Отидохме на KFC ! Струпахме няколко маси заедно и седнахме. Седяхме, седяхме, обаче се сетихме че е на самообслужване. Някой трябваше да отиде да земе ядене. Но кой? Кой щеше да бъде толкова смел, че да се изправи пред касата и да поръча три кофи пилешки части? Кой щеше да... Инка:
- Отиам да зема яденето копелета!
- Земи и пиячка копеле!- викам аз след нея.
На няколко пъти тя идва и се връща, идва и се връща, идва и се връща... накрая докът тя седна ние се бехме наяли. Инка се разочарова. И без тва за никъде не бързахме и решихме да я изчакаме да се наяде. Наяде се. Тръгнахме. За пореден път се озовахме в автобус. Мисля че заспах. По едно време усетих че пак сме на онова мистериозно място, което ми се струва познат... Бяхме пред моя блок :). Видехме две копелета. Отиам аз при тех.
- Ооо, дебел, за кво ревеш и ядеш уе, копеле!?
- Сервитьорката ме изостави копеле... ;(
- Нищо копеле, аре, ше напраим купон и ше ти мине!
- Аре уе!
- А нечактолко дебел... на него кво му е уе?
- А, остави го тоя, неква му отрезала перчема и са мрънка!
- Ок, аре тръгвай да парим купон с мойте копелета!
И направихме купон в апартамента на дебел и нечактолкодебел (единия е брат на другия, ама незнам кой на кой). Нечактолкодебел пусна музика и ние пяхме с касетофона „Лъжа е”. Така купона продължи. Към 20 часа си тръгнаха Мадото, Вилицата и Плешко, да се приберат у БТГ на време. След тва аз, Инка, Фифу, Би, Педал, Дебел и Нечактолкодебел купонясвахме чак до 21 часа! Тогава майка ми ме извика да хода да си лягам.
В общи линии, така минава един ден на копелетата.
Екстра инфо: Дебел превъзмогна сервитьорката и си намери нова. На нечактолкодебел му порасна нов перчем. Мадото, Вилицата и Плешко продължиха да си правят селска баня. Би и Педал най-после си признаха че за гейове и живяха щастливо до края на дните си. Аз и Инка още се шляем с копелето Филип из Сф, в търсене на курвата на сестра му.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!