Приказки

Хана

ПРИКАЗКА ЗА РАЖДАНЕТО НА ЛЮБОВТА

В отблясъци на синьо, розово и сиво
във ранно утро на света,
сред пламъци игриви,
роди се приказна Зора.
Луната завистлива гледа от далеч
готова да извади своя меч,
във битка да се впусне
и мястото си тя да не напусне.
Но как ще вдигнеш ти ръка
срещу такава бляскава Зора?
И сгушила се тя в страни -
подготвила се за злини…
Повикала на помощ злата сила
и в облак черен се преобразила.
Решила тя била,
че красивата Зора,
не ще да властва над света.
Но и тук, като във война
се намесила и трета страна.
Явила се светкавица една,
и съюзила се с коварната Луна.
Но тъй като Зората млада още тя била,
не подозирала грозящата нея беда.
И докато планове крояла другата страна
от Зората не видели и следа,
а издигало се там високо,
Слънцето с лице широко.
"Нищо" - казали си те -
"нищо няма да ни спре
да си върнем нашето небе!
Дори и с враг на брой огромен,
не ще допуснем ний погрома!"
Но като стигнали до бойното поле,
съпротива срещнали там те.
Не било и Слънцето само,
със ветровете съюзило се било.
Стояло, наблюдавало и от далече,
напътствало войниците си вече
и изведнъж, явили се едни
Човечета малки със стрели.
Впуснали се те във боя,
но незнайно как напуснала била строя,
Луната - тя по своя воля..
И битката замряла в миг,
във въздухът разнесъл се и вик,
Магията били ранили
и Луната те преобразили.

И видяло Слънцето тогава,
че пред него там се появява
бяла, приказна жена,
носела тя името Луна.
И пленено от сияние сребристо
Слънцето разляло светлината си златиста,
но разбрало то сега,
че изминало било пътя над света.
Но не може да си тръгне ей така,
защото приказно омайната Луна,
го пленила с чар и красота.
Времето минавало и пак,
знаели и те, че няма как,
Любовта да споделят
и живота заедно да извървят.
Че Природата била виновна,
та денят нощта да не прегърне,
обичта да пламне между тях
и омразата да се превърне в пух и прах.
В кратък миг на красота,
влюбено се гледали Слънце и Луна,
но тук имала и пръст Съдбата:
Врагове били, че не могли,
Природата да убедят
и на две небето те да разделят.
А сега - такава е играта -
Любовта загнездила се там в сърцата
да не може да роди
миг на щастие дори.
Но това било Съдбовна воля:
"Не ще стоите заедно високо,
ще платите вий жестоко!"
И наказала ги тя
да не среща Слънцето Луна
и за вечни времена.
И тогава Любовта се пръсна
и заля Земята пъстра,
и поръси хората с мечти,
да се търсят те през дълги дни.
Но понякога Съдбата
разкайва се за вината,
че Любов огромна провали
и Слънце от Луната раздели.
За това понякога дарява
със Любов и светли дни,
търсещите се във мрака
две добри и влюбени души!
 
 
НОЩНА МЕЧТА

Каква красива тишина
и колко много черна самота.
Във мрака на нощта
потапяш своята вода.
И как спокойно къпеш бреговете,
обсипани с хиляда светлинки,
и как се гушиш под небето
заляно от звезди.
Какво спокойствие излъчваш
във тайна вечерна мъгла,
и как самотно ми изглеждаш
сред мамещата светлина
протегнала ръце в водите твои
и сякаш иска да те отнесе,
но не продаваш ти душата своя
на дявол черен без сърце.
Море, потънало във мрак самотно,
далече от живот край теб,
любуваш се на две души сиротни,
дошли да търсят щастие при теб.
Нима ще ги оставиш без надежда,
не ще да ги дариш със светлина,
нима ще ги оставиш да разглеждат
водите ти с тъга?…

Във черен час на тъжна нощ,
стоиш пред мен със пълна мощ.
Дори и толкова самотно,
изглеждаш мамещо, страхотно!
Със тайнствените дълбини,
изпълваш ме със нежност ти,
и сякаш там живота спрял е,
и фарът като че заспал е,
светът замрял за вечни дни,
- за да останем само аз и ти -
Море с безкрайни дълбини,
Море със приказни води,
и аз със сълзи на очи,
омаяна от твоите вълни,
изваяна от хиляди мечти.
Очаквам да се потопя
сред пясъците на брега,
и да се слея със вълните,
да се издигна до звездите,
да бъда твоя светлина,
и до края на света!

ЛУНА

Защо си толкова красива
и бледа, нежна и свенлива,
загадъчна и призрачно омайна,
нощем ти се появяваш тайно.
Пленяваш ти душата ми безкрайно,
очароваш ме във всеки миг. Незнайно
от къде ти черпиш тази сила,
за да изглеждаш винаги красива?
Във бледа светлина обляна,
с усмивка тъжна засияла
се криеш сред небето черно,
необятно, неизмерно!
Понякога си пълна, здрава.
Понякога си мъничка и бяла.
Понякога във кърви си обляна
във черна дупка в плен си окована.
За мене ти си вечна сила,
за мен си огън и надежда жива
зареждаш ме със светлина лъчиста,
убиваш самотата ми с усмивка бистра.
За мене си любов и блян, мечта,
за мене ти си красота
и ще си останеш вечно МОЯТА ЛУНА!

ЗАБРАВА

Замрял е въздухът дори,
и нощта спокойно спи,
а тъмнината как прегръща,
Луната тъй могъща!Във приказна картина
се загледа в миг света,
и вятърът погали
прегръдката на любовта.
Ах, как притихнал е живота,
притаил е дъх в мечта,
и не може да отвърне поглед
от картината на любовта.
Луната в нежна, ласкава прегръдка,
обгърнала е морските вълни,
и само плясъкът издава
въздишките на страстните игри.

Сияние разпръснала се в тъмнината
и вплели се в едно,
светлината на Луната
и морската вода.Каква неземна, приказна картина

се е разляла над света,
и как изящно са се слели
лъчите и вълните във нощта.
Несъмнено тук изчезва
дори омразата и подлостта.
Че кой не може да се радва
на такава красота?
Омаян от прекрасна нежност,
загледан във невинна доброта,
притихнал, вперил поглед,
затаил е дъх света!

СПАСЕНИЕ

Сред
камъни и лава,
сред ужаса на тъмния ни свят
растяла Роза - приказно красива
и радвала се тя на земния ни ад.
Обичала и хората коварни,
щастлива тя била във своя тъмен дом.
Прекрасна сред предателство и злоба
изящна във деня на вечен мрак.
Затваряла очи пред самотата,
усмихвала се тя на тръните с бодли,
дарявала със нежност и сияйна,
прекланяла глава пред мрачните си дни.
Обливала със ласки тя земята
и всявала тя нежност, красота,
раздавала изящество и сила
на черните и грозни каменни сърца.
И в миг усетила тогава,
че силата е в нейна власт.
Отвързала веригите на добротата
и пуснала я тя на воля в час.
Видяла как руши се грозотата.
Видяла как умира и скръбта.
Завързала лъжата - родила се и радостта.
Усмивки грейнали в лицата,
стопили ледовете си сърцата
разбрала Розата сега,
че КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА!!!

ЗАГАДКА

Самотен вятър профуча край мен,
и стон страдален прозвуча във мен,
душа сиротна във тъга и плач
се крие в облаци, навява хлад.
И смъртен огън се запали там,
и Дяволът танцува тържествен танц със плам.
Луната тържествува над черната страна.
Мъглата обикаля като змия в нощта.
Мракът е обгърнал цялата земя,
и злото се разлива с вълшебна тишина.
Крещят душите безсилни пред Смъртта,
отива си за винаги изгубена душа.
на черни мъки обречена е вече
във огън страшен да гори навеки,
че беше тя за хората мечта и блян
но измъчваше ги вечно и без свян.
За това наказана е тя от боговете
за слуга на Дявола - да си изкупи греховете,
че раздаваше на хората и обич, красота,
а убиваше ги в страшни мъки и тъга.
Отиде си за винаги от таз земя,
за да я спаси от огън на страстта,
и облян света е с тишина,
с черната магия на злоба и игра.
Обгърната е цялата земя
от мъгла и лунна светлина,
и Дяволът възкачва се на трон
за да посрещне с възгласи и стон
в една и съща нощ на самота,
в един и същи час на злобна тишина,
умира Любовта и ражда се Смъртта…

ПРИКАЗЕН РАЙ

Ще дойдеш ли със мен, кажи?
Ще дойдеш ли?
Тръгни, хвани ръката ми сега,
да ти покажа аз света - мечта.
Да видиш моят свят голям -
свят приказен и ням.
С вълшебство и магия построен,
красив, огромен, съвършен…
Вдигни глава и погледни -
небесна синева просторна
и птици волни и свободни.
Усмивки, грейнали лица -
без сивота и грозота.
Сънувал ли си някога мечти?
Обичал ли си истински, кажи?
Готов ли си да дойдеш с мен,
в един забравен свят във плен?
Тръгни, хвани ръката ми сега
и аз ще те поведа
през планини загадъчни и диви,
през полета дивни и красиви
и морета бурни и пенливи.
Ще седнеш ли до мен на трона
в палата ми огромен?
Царувай с мен
над добротата, красотата, обичта!
В килия ще затворим грозотата,
ще пратим в плен омразата огромна,
ще оковем и злобата греховна!
Тогава целуни ме ти
и грейналото ми лице ще те дари
със щастие неземно.
Какво? Реши ли?
Във приказка ли да живееш искаш
или във страшната магия на скръбта?

ЛЕГЕНДА ЗА ИЗМАМЕНИТЕ ХУБАВИЦИ

Спокойно спи гората в мрак.
Разнася се вълшебен аромат.
Луната осветила вред
пътеката към таен пирует,
където там, обгърната от клони, тиха,
таи се приказна картина на триптиха.
И всяка нощ се сбират там,
докато луната свети с плам,
обливат те телата си с води,
от езерото на несбъднати мечти.
Разказват, че жестоки те били.
Дарени са от Господ Бог с красиви мамещи очи.
От приказните феи сътворени,
с тела прекрасни, ледено студени.
Със дар от Дявола дарени с души
коварни, злобни, черни.
Красива всяка е една,
и има тя измамена душа.
Събирали се във гората тайно,
и къпели се в езеро незнайно.

Изтриват мъката събрана във душите
убиват болката си със водите.
Очакват всяка нощ да се яви
една от тях красавица да се роди.
Разказват, всички те са земни,
чеда прекрасни са и верни,
Отритнати от многото мъже
безверни,
почернили душите им безмерно,
оставили ги в бъдеще неясно,
Намерили са те утеха във
магия бясна.
И къпят се във езерни води,
далече са от хорските беди,
стопяват се със слънчеви лъчи
остават болката им да гори.
Обитава духовете им гората,
и посрещат пътници
отбили се в мъглата.
В мъки черни ги завличат те,
отмъщават си за свойте грехове,
че обичали са подлите мъже!

РАЗКАЗ ЗА СБОГУВАНЕ

Във приказна дантела,
обви се пак света.
Луната разярена,
във кърви се обля.
Страдален вик прощален
изстена във нощта,
по лунната пътека през водата,
тръгнала една душа…
По своят кратък път житейски,
видяла тя тъга и болка, красота,
но отива си без спомен
и без усмивка на уста.
Живяла тя във свят измислен
от нея сътворен.
Живяла тя далече
от черен, страшен ден.
Във своя дом прекрасен,
прикрита тя била
от хорската измама,
не знаела за подлостта.
Но ден приятен, ясен,
облян от слънчевата светлина,
прегърнал нея нежен вятър
и дарил я със мечта…
Край нея пеперудите летели,
въздухът ухаел на цветя,
зад нея там морето
с небето сляло се в дъга.
Така във приказна картина
с душа изваяна от красота,
срещнала се ненадейно с Любовта…
А той бил толкова прекрасен
и нежен, искрено добър
красив като зората ясна
и с щастие огромно я дарил.

Минавали си дните
във песни, мир, цветя
обичали се силно
като във приказка една.
Слънцето с лъчите си люлее
тяхната любов,
а небето ги обгръща
с таен, нежен зов…
В миг светкавица проблесна
и небето притъмня
родила се като в магия бясна
злобата в света.
Нахлула с всичка сила
в техния прекрасен ден
всеки миг на щастие роден.
В завистта коварна
със черна, кървава стрела,
убила него неизбежно
и всяка сбъдната мечта.
И в миг света се сринал,
красотата отлетя,
посърнала фатално,
нежната измамена душа.
Във призрачна дантела,
за нея се обви света,
останала самотна -
не може да се бори със смъртта.
Луната разярена
във кърви се обля,
повикала във мрака
ранената душа.
Страдален вик прощален
изстена във нощта
по лунната пътека през водата
заминала една душа…

НЕЖНОСТ

Красива, като в сън прекрасна,
изваяна от нежност, доброта,
родена от Зората ясна,
дарена със неземна красота.
Стоиш пред мене - сякаш мъртва,
в очите ти печал.
Протягам аз ръце да те прегърна,
но бягаш като призрак бял.
Скръбта ти искам да изпия,
със щастие да те даря,
със цвете да погаля твойта шия,
да станеш моя ти сега.
Не бягай ти от мен богиньо моя
щастлив да бъда искам аз,
сълзите от лицето твое да изтрия
и твоят смях да чуя пак.
Не мога да забравя погледа ти ясен,
очите - замечтани и добри,
с лицето нежно, като от коприна,

изпълваш тъжните ми дни.
Красива - като в сън прекрасна,
стоиш до мене в облак бял,
и звезден прах посипала луната,
животът като че за миг е спрял.

МАНЕКЕНИ

Във мъртъв свят на живи мъки,
витрини светли,сива скука.
Стоят във блясък, красота,
наблюдават ужасът, света.
И денем, нощем, призори в мъгла,
свидетели са те на черната страна,
оглеждани са през деня
в изящество и красота
и виждат простота, тъга, лъжа.
От погледа им не убягва
през цялата магия в утринта,
че времето за тях е спряло,
но за нас върви във черната мъгла.
подобие на хора - лишени от живот,
изваяни са мъртви - облечени във цвят.
Живеят те на улицата сива.
Живеят те през светъл ден,
и виждат ни във пълната стихия
на времето, обречени и в плен,
с желание за щастие, но черни
забързани вървим и ден.

Те чудят се защо сме ние
Замислени и тъжни, красиви и добри.
Те чудят се защо с магия,
изчезнала е светлината на деня,
а с нея и усмивката красива
със злобата и завистта смени.
Те виждат всичко, зная,
през деня, нощта, в зори, в тъми,
и знаят, че не ще изчезнат
черните и мрачни дълги дни.
и няма светлината да облее,
живите тела със красота,
а ще си останат мъртви,
дори по-мъртви и от тях,
които за света заспали,
сънуват всеки ден и нощ.
Измислени, чаровно мъртви
във светлина на мъка и печал,
облени в смъртна, тънеща магия
заспали те зад ледена витрина,
на лъскавия, бляскав магазин.

ЛАБИРИНТ

Вървя по път облечен със дантела,
с дантела от цветя съдбата го оплела,
красиви, ярки цветове
изпълват с нежност моето сърце.
Повява вятърът игриво
и гали тялото така свенливо.
Оглеждам се край мен
и виждам свят от красота пленен.
Завивам по пътека тясна,
край нея ручей бърза бясно,
и после пак на ляво, дясно
и всичко ми изглежда ясно.
Напред ме води неизвестно
и сякаш иска аз да видя нещо,
но път след пътя
и цветя сред цвят
небето във небето
и сънят в сънят.
Краката ми ме водят
сърцето ми напред,
очите ми не виждат
очакваният светъл век.
Отново пътища, пътеки,
отново цъфнали дървета,
но слънцето е черно,
а вятърът зловещ,

оглеждам се и виждам,
че съм сам сама в копнеж.
Разбрах, че в лабиринт въртя се
и търся те в съня,
съдбата ме напътства,
да те открия във нощта.
Но няма изход от играта
на лабиринта приказно красив
създаден от цветя и обич,
но с болка и тъга пропит.
Вървя и води ме с надежда
не щастие и красота,
мъката и болката от факта,
че сама съм на света.
Сърцето ми се свива,
обвива се със тръни и бодли
разбирам, че след време няма
да може то да се освободи.
Лабиринта е огромен.
Търся изхода от там,
подсказва ми съдбата,
че и ти си някъде и сам.
Но чуй молбата моя:
"Потърси ме ти и знам,
че лесно аз ще те намеря
в лабиринта тъй голям."
 
МОЛИТВА ЗА САМОТНИЦИ

Прозрачен, ясен въздух,
черна, влажна пръст,
златисто, пъстро слънце,
сълза и болка, мъст …
Позната стая,
празен свят,
сълза блестяща във очи в несвяст.
И черна мъка,
и надежда зла,
и пътища безкрайни
изпълнени със самота.
Звезди проблясват,
земята е в захлас,
а те сами са
минава час след час.
Гората плаче,
вятърът скимти
изпълват стаята позната
духовете зли.
Огромна болка,
отмъщение, борба,
а те сами са
във огромна тишина.

И въздухът потръпва,
бяга красота,
крещи земята -
ужасена е от самота.
Душата в кал потъна,
сърцето в трън се задуши,
а те сами са
във страшни, черни дни.
Ръце протягат,
гонят през нощта
спасението, светлината
за прокудената си душа.
А бяга като черна сянка
изплашена от тъмнина
усмивката щастлива
от техните лица.
Смили се ти над тях,
съдба коварна,
подари им красота,
не ги обричай, аз те моля,
на самота през вечността.

СПОДЕЛЕНО

Виелица и вятър вие,
дъждът жестоко във гората бие.
Наоколо е черно, страшно
и всичко мътно е, неясно. Във тази бурна нощ
ужасна,
върви сама жена прекрасна.
Сияе като слънце в тъмнината,
и като че на бурята е тя позната.
По нея бляскава вода се стича,
и вятърът след нея тича,
дърветата протягат клони,
тревите се навеждат във поклони.
Като царица на гората
огледала се в нея светлината,
под нейна власт е планината,
облива я във нежност тъмнината.
Във лицето й красиво,
като че нощта се е вселила,
любовта я е дарила
с своята велика сила.

Тъгата я обгръща цяла.
Природата със нея се е сляла.
Небето със сълзите си олива
болката в душата й красива.Върви сама в гората,
сред бурите на тъмнината,
проклина тя съдбата,
че отново е спечелила играта.
Мъката огромна се разлива,
обгръща тялото така красиво.
Тъгата й очите замъглила
усмивката прекрасна е изтрила.
Защо любов огромна е пленила
душата на момичето така красиво?
Защо съдбата е изтрила
блясъкът на обичта й жива?
А може би съюзници са във играта
съдбата, любовта, тъгата,
и хората със мъка те даряват
и с болка те душите умъртвяват.

МОЛБА

Поспри за миг съдба,
ти бързаш все така.
Поспри за миг сега
и откликни на моята молба.
Обръщам се към тебе аз,
през ранно утро във захлас,
където птиците гнезда са свили,
цветята с багрите си украсили
и с аромата си пленили цялата земя.
Обръщам се с молба сега,
пред слънце, вятър и вода,
кажи ми кой е на света
рицарят на моята душа?
Кажи ми, моля те сега,
ще срещна ли красива светлина?
Как искам под небето
обсипано с звезди,
да зная аз за бъдещите дни,
да зная трябва ли с надежда
мислите си аз да храня всеки ден,
по път със тръни ли
до замъка ще стигна,

или с цветя обсипан
ще поема към провал?
Поспри за миг съдба,
не бързай все така,
аз знам, че нямам право на света,
да отправям тази си молба,
но знак ми дай един единствен,
покажи ми пътя със предимство,
че играта твоя е нечестна:
ти знаеш всичко неизвестно,
с живота разполагаш - всеизвестно.
оръжия раздаваш на едни,
а други ги убиваш със лъжи,
към някой щедростта си не щадиш,
за всички ти препятствия редиш.
Как мислиш срещу тебе,
ще може някой да излезе?
Поспри за миг и ти
подай ръка на хората добри
помогни им в трудни дни
и щастие им подари!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!