Перото на поета

Галена Върбева

Публикувана на сайта 20.08.2009, 11:45

Стаята

Безсилие и мрачно безпокойство,
самота неспирно корени дълбае.
Болката с корона увенчана,
мига на разрушение вещае.

Пътят. Празен, с четка на тъга.
Рисува свойто мрачно погребение.
Черен цвят в очите на нощта,
с дъждовни капки буди подозрение.

Сама съм, в тази стая на тъга.
Прегърнахме се в общото безсилие.
Студен компрес от ледена вода,
гори и малката частица на усилие.

Ще влезе ли? Ще вдъхне ли спасение,
или гласът ми ще крещи от монолози.
Ще дойде ли за мене избавление
от мъртвешка стая, чужда стара проза!

Стаята разкрива празнотата,
всеки път с надеждата заучена.
Поглеждам неохотно към вратата
дали ще станем трима, в безразличие.

Бягство от самотното бленуване,
в света безкрайно много думи има.
Но един едничък стон сега жадувам,
да влезе някой, за да станем трима!

28.04.2009 г.
Шумен

Безумие

Ще спре ли часовникът
безумното бързане?
Ще изгуби ли
бесният пулс на минутите?
Въоръжен с две магически
пръчици, свързани,
а дните- с бързоходни
обувки обути!
Бърза светът
в паралелната истина.
Превърнал секундите
в божий олтар.
Всяка свръхсила
приема за мисия.
Да служи на времето -
неин господар.
И няма да спре
този стон на мълчание.
За частица живот
от безумното бързане.
Напред ще поеме
в хронично желание,
със пропаст от болки
мечтите са свързани.

29.04.2009 г.
Шумен

Студена Агония

Студът няма име.
Той е белег в душата.
Като нокти забити,
докрай в сетивата
Не чуваш, не виждаш,
светът те презира.
Думи не казани
в болка умират.
Жадуваш спасение
от мъртвия студ.
Многоликите спомени
мозайка редят.
Студът вледенява
всяка капка живот.
Само устните шепнат
още химни към Бог.
Изпълни ме. Роди ме,
от мига топлина.
Светът има нужда
от моята ръка.
Очите ми с обич
докрай изпълни.
Кръвта ми със огън
в мига запали.
Дъхът ми
да ражда отново живот.
А студът да поема
широкия брод.
Да стигна небето
с топлина озарен.
Частица надежда
за нов, славен ден.

02.05.2009 г.
с. Драгоево
На моето дете, когато беше болно.

Перото на поета

Перото е живот за мойте вени
под напора на бързаща ръка.
Спектакъл нов за бъдещо творение.
Част от болка, в миг от вечността.

Но бреме безконечно го пленява,
в сянка от човешка суета.
За него всяка болка смисъл дава
под черно- бяла краска на листа.

Перото - продължител на ръката,
в сърцето- пиршество от топлина.
Изразител на мечти, съдби и чувства,
в ореола от невидими слънца.

Феноменът на човешката душевност,
с перото ражда сбъднати мечти.
Творец на битието, отвековен,
културното наследство в нас гради.

Кръстовище за мисли и надежди,
в свят незрим, погълнат от тъга.
Поетът оцветява всяка нежност,
в прозаичен стих от сбъднати слова.

Стихът отключва тайните в сърцето
и с болка търси израз пред света.
Вземе ли десницата перото
реки от думи търсят пълнота.

Ямбол, 14 август. 2009 г.

За Дани

В този миг усмихва се небето
с лъчи от слънце днес си озарен.
Пълно с благодарност е сърцето
за настъпилият нов тържествен ден.

Ти огря над смелите надежди,
и за първи път проплака във нощта.
На този ден са сбъднати копнежи
от вярната родителска ръка.

Името ти носи сто усмивки,
гласът ти е роден във светлина.
На този ден тържествен ти роди се,
и завинаги донесе любовта.

Хората до себе си докосна,
в миг с промяна вечно озари.
Радост във сърцата им допусна
с очичките си живи ги плени.

Те разбраха бащинството в цялост,
и свойта отговорност във любов.
Пътят днес вещае им реалност
в нощен плач, и нов различен зов.

Детето носи щастие и гордост.
Семейството сближава и гради,
но този миг за нас е ден на радост,
и нека Бог със здраве тебе озари.

Вик от болка

Иде ми да изкрещя
в миг, от болка неразбрана.
Думата ми в пепел е,
от никого не е желана.

Мразя всеки стар рефрен.
Болка стара се заражда.
Жадувам полет всеки ден
в миг от щастие изграждан.

Прося думи от сърце,
добра реколта сред нивята.
А не поредна скръбна вест,
щом прогледна- бич посята.

Търся отговор в мига
от детството- заключен спомен.
Пазя мигове безчет
от сълзите в ден дъждовен.

Неразбиране и грозен смях,
тресат пак чуждата представа.
От подигравки всеки път
усмивка на парчета става.

А в душата вик ехти,
заключил всяка стара рана.
Животът грешките брои,
с усмивка стара, нежелана.

Тези сълзи са картини
с далечен вик от дълбини.
Душата ми крещи и моли
за миг покой в онези дни.

И днес извръщам аз глава,
към всяка пропаст и тревога.
Как молех вечер да умра,
а сутрин почваше отново.

Жадувах само капка от любов,
едничък стон пожалил свойто жило,
но срещу мене срещах пак обиди сто
прегърбили надеждата със сила.

Затова избягах чак на край света
поела ново бреме в свойте рани.
Никога назад не ще върна,
там където всички мъки са събрани.

15.08.2009 г.

Безбожник

Силата я няма над вълните
оплете се от жалката ти същност.
Ръката ти отрови я с парите,
в миг гърлото прониза тази пошлост.

Заляха те вълните на живота,
материалното пресече онзи бряг.
На опити за връщане към борда
двоен отговор копаеше ти трап.

Червеното на устните измръзна
искрата бавно в миг се вледени.
Парите ще ти купят и по- лесна
причина да се радваш от преди.

Скоро и очите ослепяват
пред истината, знакът се стопи.
Щом и капките отказват за свидетел
сърцето в ниски страсти ще гори.

Безбожникът подписал е доклада
на вечната посока към смъртта.
Автографът му чертае път към Ада
в заслужена присъда над греха.

Шумен
20.11.2008 г.

"Жаден съм- Свърши се"

Последни думи- вопъл в тъмнината
в пътя пуст разтвориха врата.
Смъртта окови готвеше на прага,
но на прага не достигна светлина.

Кръстът на сълзите бе свидетел.
Потънал в кръв лицето си прикри.
Болка бе на чувствата вестител,
"жаден съм" отрони и се скри.

"Свърши се" и устните прошепват
в миг един прониза тъмнина.
Сълзи като в стоманен плен отекват,
рано ли е още за смъртта?

Отмина ли вратата на живота,
на прага към отвъдното ли си?
Щом за мисията ценностна си бродил,
за живота твой сам Господ ще плати.

Победил си днес смъртта и тъмнината,
вселил си дух на слава пред света.
С човешкото на кръста е борбата,
духовното възкръсва след това!

Шумен
01.09.2008 г.

Една година

Часовникът отмерва и години,
но днес стоим на прага на дома.
През спомените заедно да минем
на взаимната изминала година.

Олтарът ни събра без много думи,
в реалност опознахме се дори.
И днес когато в спомени се будя
в мен болка и усмивка се роди.

От всичко лошо днес ще се отричам
погребвам всяка дума на инат.
Завинаги разбрах, че те обичам
и няма място грубия обрат.

От миговете искам да запазя
само онзи, в който властва любовта.
Всичко лошо трябва да забравим
и заедно да стигнем вечността.

Обичам те дори когато спорим
и погледи с искри сред нас летят.
Щастлива съм, че заедно сме даже
когато думите не стигат и ще спрат.

След прошката денят отново светва.
Избрали сме взаимно да простим,
бракът значи сигурна победа,
когато заедно в едно напред вървим.

Една година в чувства и тревоги
от злодневието събрали сме праха,
но радости и сълзи и въпроси
чертаят път в нетленна светлина.

Благодаря ти, че след таз една година
реши напред със мен да продължиш.
Грешките допуснати прощаваш
с мен истински избра да се държиш.

Какво остава в края на живота-
един миг съдържащ всички спомени,
една душа стаена и бездомна,
ако самотна през ноща отново спи.

Какво остава в края на живота-
спомени от брачната любов.
Как с обич си отгледал и децата,
вместо болката избрал си пътя нов.

Омразата

Омразата навсякъде изниква
като тръни заглушаващи цветята.
Болката се ражда и не пита
в сърцето ще избяга ли ината.

Тръните те смачкват и ограбват.
Ръцете във юмрук ще съберат.
Погледът ти търси грешки малки
цветето в мига да провалят.

Пред омразата и думите са слаби
изтичат без промяна в пропастта.
Остава само пламъкът да прави
от приятелството- грешките в света.

Болката не спира във душата,
На всеки трън е корен завистта.
На приятелството песен е изпята,
а от чувствата остана пепелта.

Алкохол

Очите ти отчаяна поглеждат
към сърцето, търсят образа размит.
Но той далеч остава, не отвежда
към мислите разумни и открити.

Думите ти смисъла изгубват,
в морето от прогонени слова,
Сама не виждаш жалката си същност,
пленена от невежа суета.

Гола си безумно неразбрана,
от околните потънали във смях,
присмиват се, че вече си пияна
и надмощие над теб са взели пак.

Това ли искаш, толкова е рано,
да обричаш своя път във тъмнина.
Боли те, знам от сторите ти рани,
на отхвърляне и болка в любовта.

Утехата я няма в алкохола,
безоблачно се луташ като в сън.
Нямат име чуждите пътеки,
с очи ти махат грешките отвън!

Смехът ти лъже колко си щастлива
боли ме, че избрала си нощта.
Алкохолът ще развърже и езика,
дълбоко ще се каеш след това.

Мислиш, че ще стопли в теб душата
и болката в мига ще победи,
но няма да запълни празнотата
и огъня във студ ще възкреси.

30.04.2008 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!