уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Утринно настроение

Ана Вълева

Публикувана на сайта 17.07.2009, 03:21

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Една сутрин той се събуди, както може да се събуди човек, който отива на работа в мрачното априлско утро след като упоритият дъжд най-сетне е успял да го избута от тихата забрава на съня с дългото си настойчиво барабанене по очукания перваз на прозореца на осмия етаж. Изхлузи се от разтуреното си легло – мудно – първо единият крак, после свлече и другия на килима. Изправи се и срещу него се изпречи огледалото. Той се погледна с нежелание. Всъщност – по-скоро с неприкрито отвращение. Отвърна поглед от развлечената пижама, която обвиваше отпуснатото му тяло и висеше от прегърбените му рамена. "Изглеждам ужасно! Трябва да се вземе в ръце!...", проточиха се мислите му като лигите на гладно куче. Погледът му полази по прозореца, надникна навън, но не посмя да скочи. Навън небето беше тъжно. Банално. Очите му отново се довлякоха в стаята с отегчено извъртане на главата. Валеше. Монотонно и равномерно с точността на всекидневните рутинни велики дела.
"Хайде, скапаняко, завлечи се на работа... Уф...". Това бе за него нещо като традиция, като важен и неотменен ритуал, който той стриктно спазваше. Никога не пропускаше да се погледне с разочарование в огледалото и мислено да измрънка, че не е честно да трябва да ходи на работа и да се занимава с глупости. Така беше преди, когато беше студент и така си остана непоклатима тази утринна молитва. Като здрава котва, която го държеше към живота.
Влачейки крака с огромно омерзение от факта, че въобще му се налага да придвижва тялото си и да извършва такива процедури като крачене, полюшване на ръцете, крепене на гръбнака изправен, той се застопори пред огледалото в банята. "А сега трябва и да се обръсна...". Лицето в огледалото също никак не желаеше да участва в това начинание и затова той с разбиране се отдалечи от мивката, без да я докосне. Един непран панталон се оказа достоен за неговото внимание и бе удостоен с честта да бъде нахлузен и снизходително носен за пореден 14 ден. Е, имаше петна от кал по крачолите и кафе над едно от увисналите колена, но още го биваше.
Изправи се с не особена гордост пред огледалото и зачака смирено присъдата. "Колко си жалък!" енергично, до колкото това беше възможно въобще, възкликна мисълта му. "Да...", отговори си после сама. И той погледна още по-мрачно в огледалото.
Взе една смачкана риза и започна да я закопчава. Погледът му се придърпваше от копче към копче и тъкмо беше готов пак да се обърне към височайшето мнение на огледалото, когато чу: "Добро утро, нещастнико!". Почти отговори мислено, че е тъкмо такъв, когато гласът лениво продължи: "Кога плануваш да се самоубиеш най-сетне? Така и така си безполезен". Този път мисленото "да" застина и увисна в пейзажа на утринното му настроение. Огледа се предпазливо наоколо, дали няма някой в стаята. Усети миризмата на застояло и това подсили надеждите му да греши за присъствието на друг човек в дупката на осмия етаж.
Нямаше никой. Само в огледалото собственият му раздърпан образ стоеше с арогантно разкрачени крака и ръце сключени на гърдите. Той положи усилие да осъзнае как е застанал. Беше все така прегърбен с ръце на едно от копчетата на ризата. Но огледалото го гледаше инак.
Той остана втренчен недоумяващо в отражението, което не отразяваше него, въпреки че беше досущ като него на вид. Изпита неудобство, което се засили, доби размерите почти на срам и го накара да отклони поглед от огледалото.
- И мене ме е срам да те гледам. – проговори отново образът от дълбочината на прозрачната повърхност. – Как успя да се докараш до тука?
Той и не помисли да отговаря. "Смахнах се. Знаех си, че съм луд...", помисли си докато закопча копчето, на което беше спрял. И точно тогава видя, че всички копчета са закопчани на криво. Трескаво ги заразкопчава. А отражението се приближи и се облегна на рамката на огледалото, опирайки ръка над главата си.
- Нещастнико?... – заговори загрижено то.
Той не му бърна внимание. "Няма да му обръщам внимание. Няма да му обръщам внимание." Мисълта се хлъзна по съзнанието му и той погледна право в огледалото. Отражението стоеше в тази поза и го гледаше очаквателно.
Тогава той драматично се приближи към огледалото. Хвана го отстрани, опитвайки се да не го опира до себе си и го обърна към стената.
- Можеш да се правиш, че не ме виждаш. Няма проблем. Но имай предвид, че аз те виждам.
Той почти усети как някой го хвана за гушата, стисна го и го блъсна грубо към вратата. "Трябва да се взема в ръце..." Забърза по коридора. Вкопчи се в ключа, висящ на вратата, но миг преди да го завърти се сети, че якето му е тръшнато на един от столовете в стаята. С огледалото. Замисли се за момент и се върна.
- Нямаше нужда, драги. Аз щях да те последвам до витрината на бакалницата, после до тъмното стъкло на колата на шефа ти, до тъмните очила на секретарката, до прашния монитор на компютъра ти, до топката на бравата в мъжката тоалетна, до окото на котката на комшийката от втория етаж и изобщо навсякъде. Знаеш ли, писнало ми е да те гледам. Само тебе виждам цял живот и мислите ти са ми омръзнали – "трябва да се стегна, та трябва да се стегна, да се взема в ръце...". Само това повтаряш! Да не ти е мантра? О, skuza, забравих, че мразиш да четеш и по тоя повод не обичаш да чуваш разни сложни думи, дето не знаеш какво значат! Е, хайде – това е вълшебна думичка!...
Той ококори очи още повече и преви още повече врата си като товарно добиче. Вторачен в обърнатото огледало, не можеше да помръдне. Осъзна се внезапно в паузата между думите, които почукваха като бастунче на слепец в стаята, под ръка с дъжда. Грабна якето, обръщайки стола и се втурна към вратата в дъното на коридора, миришещ на мухъл.
Завъртя ключа, който с лекота и неприкрита съпричастност към участта му се счупи в ключалката. Тишина. Само дъждът пристъпваше тихо и далечно някъде по ръба на вътре и вън и равномерните му стъпки подчертаваха неизбежността.
Той остана така – с късчето метал между пръстите си, с поглед в крехкото докосване между бравата и касата. За момент дори забрави за гласа, от който почти през глава се бе втурнал насам.
- Нещастнико? – попита той от обърнатото огледало, за да припомни за себе си.
Той се сепна. Трескаво заоглежда процепа между вратата и талпата на касата. Мъничък процеп. Само да можеше да се шмугне през него и да се пъхне в асансьора! Само да можеше... Но гласът пак отекна, този път едновременно от обърнатото огледало и от това в банята:
- Нещастнико?
Никакъв отговор. Той мълчеше. Хванат в капан.
- Нещастнико? – повтори нетърпеливо с леко раздразнение гласът. – Хайде ела тука! Не заслужаваш де си напрягам гласните струни заради тебе! Просто ми писна да те гледам и сега е мой ред да ти кажа каква жалка твар си. О, отново scuza! "Твар", дума в женски род, използва се за такива като теб...
- Не ми говори ТАКА! – прокънтя в тихият утринен час на фона на дъжда.
- О! Той проговори! Интересно! Странен ход на еволюцията (еволюция – нещо, което никога не ти се е случвало освен неволно) – homo проговори, преди да се е изправил! Хм!
Едри крачки издумкаха по коридора. Нахълта в банята и гневно се изтапанчи пред огледалото. Арогантната физиономия, която макар да приличаше на неговата, но съвсем не беше, го стресна с остротата на погледа си и той се отдръпна плахо с превити рамене. Къде да се пъхне? Няма ли някоя дупчица или процеп – без значение какво, с какви размери и къде – просто някъде да се завре? Надникна през вратата на банята и гласът пак го зашлеви:
- Нещастнико? Тук ли си още? Има една дупка под мивката. Води в канала. Пробвай!
"Трябва да се взема в ръце...". Мисълта притича толкова бързо, че той дори не разбра, че си е помислил нещо. А и тя беше вече до толкова част от бедния интериор на съзнанието му, че когато и да притичаше, никой от обитателите на оскъдното помещение не й обръщаше внимание. Освен това тя малко приличаше на мисъл. По-скоро на плъхче.
- Нещастнико, нали нямаш нищо против да ти викам така? Името ти хич не ти отива? На какво отгоре се казваш Живко?! Ти си една отрепка! Отрепан! Ха-ха-ха... – гласът изпълни цялата баня и коридора пред нея, и стаята с обърнатото огледало, и оскъдно обзаведеното съзнание на Нещастника.
"Знаех си, че днес ще е ужасен ден. Беше отвратителен още като се събудих. И валеше...", помисли той със затворени очи и врат свит между раменете.
- "Ужасен ден"! Казваш ужасен?! Че и вчерашния беше ужасен! Да не говорим за оня ден, когато секретарката на шефа си изля кафето върху тебе и то ти изтече в обувката! А понеделника беше ужасен по простата причина, че си беше понеделник. Неделята си беше крива...Съботата, слава богу, я проспа...Знаеш ли, на нещастници като теб всички дни са им ужасни. То си е нормално.
- Не е честно – измърмори Живко със затворени очи и врат, забит между раменете.
- Какво казваш, нещастнико? Както и да е. Едва ли си казал нещо, което си струва да бъде чуто.
- Не е честно...
- Какво да е честно? Отрепките не живеят – те са си само потърпевши в живота на другите, на които им се занимава с живеене. Ти хич не го обичаш това и за това си жертва на обстоятелствата. Нали така, нещастнико? Никога нищо не си постигал. Не ти се напъва. Е, за толкова зор – толкова!
- Толкова съм нещастен! Никой не ми обръща внимание! Всички ме пренебрегват, а сега и ти ми говориш така!... – почти изплака нещастникът и си напъха главата още по-навътре между раменете.
- ДА! Нещастник си! И аз това разправям цяла сутрин!
- Безнадеждно е... Аз съм изгубен... Няма смисъл да живея... - "Трябва да се взема в ръце...", притича пак плъхчето. – Сега ще ме уволнят... Закъснях... Нищо не мога да направя като хората... За нищо не ме бива...
- Мхм... – измърка отегчено гласът.
- Не ставам за нищо...
- Да.
- Искам да умра...
- Да де! За кога го плануваш? Аз дойдох специално за тоя цирк!
- Не ми говори ТАКА! – проплака жално нещастника и навря главата си съвсем между раменете, стискайки очи под напора на страданието си. – Знаеш ли през какво съм минал?! Ти не си имал моя живот! Ако беше преживял...
Смях от дълбочината на огледалото го накара да секне трогателната си изповед.
- Бил съм твое отражение в огледалото цял живот! Знам през какво си минал. През нищо. И си прав, че това си е голяма скръб! Щях да си умра от скука! А и ти си много досаден с твоето "трябва да се взема в ръце...". Тия прословути ръце така и нищо не похванаха!
Нещастника си беше подал малко главата и мрачно надничаше иззад рамото си към огледалото.
- Цял живот ти слушах мислите. Ама и те едни мисли! - Раздразнение и разочарование се сливаха в гласа от огледалото. – Аз си умирах да ми кажеш нещо мило, нещо окуражаващо, че сме се справили добре с контролното по биология, нищо че имаме четворка. Да ми кажеш, че сме приятели и че каквито и да сме ги натворили оная вечер, дето после баща ти ни наби, все ще измислим нещо и ще се оправим... Исках да ме утешиш, когато оная русата от "д" клас каза, че си скапаняк, защото имаш огромни очила. Исках... А ти? "Трябва да се взема в ръце"...
Нещастника се беше поприближил и несмело се подаде иззад ъгъла на огледалото.
- И днеска си казах, че няма повече да те търпя! – продължи гласът, - Омръзна ми да ме обиждаш.
- Извинявай... – тихичко смотолеви нещастника. Вече беше дръзнал да застане пред огледалото и несигурно гледаше обиденото отражение. – Аз съм много тъп... – поде той.
- Айде! Пак се почна! – възкликна гласът и отражението се обърна с гръб.
- Извинявай... – пак каза нещастника, но не посмя да продължи с обичайното "трябва да се взема в ръце".
- Знаеш ли, не мога да те понасям! Аз си мислех, че наистина ще покорим света както ми обещаваше, когато бяхме на пет. После толкова си измисляхме истории за разни достойни подвизи дето уж сме направили. Помниш ли? Като спасявахме дъщерята на собственика на бакалията от пожар? А помниш ли как помогнахме на бабата от къщата на ъгъла да си намери котката? Ей! Какви времена бяха! А като обрахме градината на леля Роси за да подарим в 12 през нощта цветя на русата от "д" клас? Е, вярно само ние си ги знаехме тия подвизи ама аз наистина вярвах, че ще ги извършим! Тези и още много други... А то какво излезе... Да те слушам как се самосъжаляваш! И то всеки ден! Май толкова много ти хареса, че забрави да мечтаеш за подвизи...
Отражението млъкна. Май се беше вчувствало и плачеше. Или нещастника си въобразяваше. Стана му мъчно за него и затова отиде в стаята. За момент се спря пред огледалото, но после го хвана сякаш хваща някой за раменете – разбира се, неловко, защото никога не го беше правил; и го обърна. Отражението беше седнало на земята със свити разкрачени крака. Погледна го из отдолу, но не заговори пак. Нещастникът се сконфузи и му стана още по-тъжно.
- Е, хайде... – започна неуверено като човек, който никога не е утешавал някой, - ще измислим нещо.
Почака малко, но отражението си остана оклюмало.
- Ей! Айде, не е толкова лошо. Виж как... – тук се препъна. Не знаеше какво да каже. Надникна през прозореца. Още валеше. Монотонно и банално. – Виж как хубаво вали!
Отражението надигна глава. Но после пак клюмна.
- Ей! Ти!... Всъщност – ей, аз! – нещастникът се опита да се засмее.
Това малко подейства. Като че ли. Отражението се подсмихна киселко, но вдигна малко глава и се размърда.
- Искаш ли – така и така ще ме уволнят, искаш ли де се поразходим? Ъ-ъ. Под дъжда... Ей, аз! – повтори нещастника, защото преди малко това беше поразвеселило отражението.
- Къде ще се разхождаме!? Ти нали счупи ключа! Тука ще си седим само двамцата...
- Е, какво пък! Можем да... си помечтаем... ъ-ъ... за някой подвиг... Какво ще кажеш? А?
Отражението се оживи. Даже се усмихна и погледна към Живко.
- Става. – каза то.
- Айде, като си ми на гости... Да си закопчея като хората копчетата на ризата.
- Сложи си зелената, а?
- Добре, щом искаш.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

mimetooo [ потребител ] 
от дата :  31.01.2010, 02:48
Много ми хареса.По лек и интересн начин всъщност описваш стински и сериозни човешки проблеми.Имала съм контакт с хора,изпаднали в подобно състояние като това на героя ти.И за тях би било добре ако поговарят с образа в огледалото.[:))]