уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Изповед

Димитър Димитров

Публикувана на сайта 25.05.2009, 08:48

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Казвам се Иван Григоров и съм на 74 години. Роден съм и съм изкарал целия си живот в едно малко селце на име Емен. Вече повече от 50 години съм женен за любовта на живота си Мария. Животът ми беше абсолютно обикновен с едно малко изключение... Преди 41 години застрелях съседа си в главата.
Роден съм 34-а година. Детството ми не беше по-различно от детството на всяко селско дете в онези времена - къртовски труд още от проходилката. Получих най-висока степен на образование, която селцето ми предлагаше. Това означава, че се научих да чета. На 20 започнах работа във фабрика за мебели в съседното село и там се пенсионирах.
Бях на 19, когато срещнах Мария и веднага се влюбих. Беше адски красива и това ми стигаше. Две години я омайвах и лятото на 55-а се оженихме. Работохолизмът ми ми докара ръководен пост във фабриката (което си беше доста престижно тогава), а заплатата, която получавах беше повече от достатъчна за двама ни. Мария не можеше да има деца. На нас обаче не ни пукаше.
Нещата се промениха на 13-тата година от брака ни. Всичко започна по най-баналния начин…прибрах се 2 часа по-рано от работа.
Може би събитията биха се развили другояче, ако не беше тъпият ми тинейджърски ентусиазъм. След 13 години брак още се вълнувах като осмокласник, когато ми предстоеше да срещна любимата. Ето защо, откъснах няколко въшливи цветя и тръгнах към прозореца на кухнята (предположих, че избраницата ми е там, опитвайки се да задоволи всичките ми кулинарни прищявки), с намерението да смая Мария с моята спонтанна романтичност. Тя наистина беше там, но смаяният бях аз.
Това, което видях красноречиво говореше, че жена ми не е в кухнята, за да готви. Мария се беше излегнала чисто гола на масата, а съседа ми Жоро, изправен до нея, вършеше това, което по принцип и по закон само аз трябва да правя. Копелето я оправяше... оправяше я и то на моята част от масата.
Ако някой преди този момент ме бе попитал как бих реагирал в подобна ситуация, нямаше да се замисля. Щях да съм напълно уверен твърдейки, че щях да разбия вратата и да ги пребия до смърт. Сега, бидейки реално в тази ситуация, осъзнах колко съм се лъгал.
Да видя жената, за която бих умрял, да се чука със съседа, на който от време на време заемам пирони и болтове ми докара вътрешен апокалипсис. Някакъв атомен взрив отнесе сърцето, мозъка и цялата ми двигателна система. Болката беше жестока. Не знам колко време съм седял там в пълен нокаут, наблюдавайки как нещастника мачка циците на жена ми, но когато се опомних силите ми стигнаха само за да се обърна и да се разкарам от там. Мислите за разбиване на врати и за нанасяне на побои сега бяха заменени от един прост въпрос - кой начин за самоубийство да избера?
Кучката ме съсипа!
Следващия час и половина прекарах в разходка, която възстанови част от мозъка ми. Реших да отложа самоубийството. Трябваше да отмъстя. Всяка част от мен (или това, което е останало) искаше възмездие. Те трябваше да си платят. Той трябваше да си плати. Някои биха казали, че вината им е еднаква. Мен ако питате, жена ми е главния виновник. И все пак агресията, която се събуждаше в мен, беше насочена главно към Жоро. Може би това се дължи на факта, че само допреди по - малко от 2 часа боготворях жена си. Дори сега, когато Мария ме унищожи, ми беше трудно да си представя, че я наранявам.
Скапана уличница!
По пътя за вкъщи се питах ще мога ли да я гледам, да говоря с нея без да се издам. Трябваше! Спрях се пред портата и се обърнах. Жоро живееше точно срещу нас. Изкушавах се да пресека и да го размажа, но някак си не ми се виждаше достатъчно справедливо да му се размине само с пердах. Шибаняка трябваше да умре. Аз пък държах да не влизам в затвора. Обърнах се и се отправих към вкъщи.
Когато Мария отвори вратата, изненадах себе си. Мръсницата ме дари с такава усмивка, че човек би си помислил, че цял ден е горяла от нетърпение да ме види (преди наистина го мислех! Глупак!). Аз от своя страна разтеглих още по-широка усмивка. Най-странното беше, че усмивката ми дойде някак естествено. Нещо в мен се беше счупило, губех разсъдъка си. Налегнали ме бяха едновременно апатия и някаква безумна веселост. Целунах я! Както обикновено се шегувахме и закачахме. Аз бях страхотен. Актьорската ми игра беше на ниво, на което не съм подозирал, че съм способен. Вече се оформяше новият човек - човекът, който съм сега.
Седнахме да вечеряме. Мария ми сервира страхотно ухаеща мусака (мръсницата умееше да готви, трябва да й се признае) точно там, където да преди няколко часа се намираше голият й, похотлив задник. Това докара нова порция от неестествената ми веселост и аз положих нечовешки усилия, за да не прихна. Мусаката наистина беше превъзходна. Споменах на жена си, че е факирка в кухнята и в главата ми изникна Жоро, който кимаше утвърдително. Тук вече се разсмях. Остатъка от вечерята прекарах в разказване на въображаеми смешки от работния ми ден, като на няколко пъти избухвах в смях. Приятна вечеря се получи. След това се преместихме в хола с по чаша домашно вино и всеки се зачете в нещо. Няколко минути по-късно Мария направи това, което бе правила хиляди пъти досега, но точно днес, то ме промени завинаги - тя облегна глава на рамото ми.
КУЧКА!
Този акт на нежност представляваше за малоумния влюбен глупак, който бях, върховна форма на близост. Нещо по - красиво от целувките, от секса. А сега разбирам, че това е поредното шибано лицемерие. Тук окончателно се превърнах в хладнокръвен убиец.
От моята жизнерадост не остана нищо. Казах, че съм уморен и отидох да си легна. Разбира се, не заспах веднага. В главата ми се въртяха хиляди начини за убийство - от отравяне през удавяне, та чак до насичане с брадва. Всички ми се виждаха привлекателни, но когато към 5 часа заспах, вече бях измислил всичко. Щях да застрелям Жоро със собствения му пистолет - някъде между 21 и 21:30 на 5-и юни, точно след 3 месеца. Планът ми щеше да се задейства още от утре. За целта аз трябваше да пропуша.
Неприятна работа. Не че бях някакъв пуритан - обичах да си пийвам, хазарта ми беше хоби, но относно цигарите винаги съм бил твърдо против. През следващите 3 месеца аз трябваше да изглеждам като страстен пушач. На път за работа си купих пакет „Стюардеса” и започнах да пуша. Отначало пред колегите, по-късно пред жена ми, а после и пред всички, които ме познаваха. На въпроса „Защо?” мънках нещо за напрежение в работата и други подобни глупости. Странна работа - след 2 седмици никой не помнеше, че е имало време, когато не съм пушел.
Защо 5-и юни? Рожденият ден на съседа до нас Киро. Всяка година от много време насам ние му гостувахме на този ден. Бяхме добри приятели (надявам се, че не е спал с жена ми). Беше много удобно - трябваше ми алибито, което той и жена му щяха да ми дадат.
Относно часа. Жоро имаше прекрасна дългокосместа немска овчарка на име Роко. Великолепно животно, което се ползваше с привилегията да спи вътре в къщата. За онези години това си беше ексцентричност. Роко имаше строг график на разхождане - всяка вечер, без изключение между 21 и 21:30 часа той излизаше, воден от похотливия си стопанин, за да натори полянките и да маркира няколко огради. Сигурно се досещате, че по това време улиците в Емен бяха лишени от евентуални свидетели. Тогава щеше да се случи.
Когато денят дойде, бях напълно готов. Три месеца в главата ми ежедневно се провеждаше репетиция на предстоящите събития и нямах никакви колебания. В 12:30 излязох от работа под претекст, че трябва да купя някои канцеларски материали. Както споменах по-горе, заемах ръководен пост и подобни излизания не правеха впечатление на никого. В 13 часа вече бях зад къщата на Жоро. По това време Роко се нуждаеше от втората си разходка за деня и не търпеше възражения. Промъкнах се в опразнената къща и взех това, за което бях дошъл. Освен с Роко (и жена ми), Жоро се гордееше със старинния пистолет „Валтер”, завещан му от дядо му. С охота разказваше за него и го показваше на всеки, показал и най-малък признак на интерес. Това ме устройваше напълно. Дори и да забележи липсата му и да каже на някой за това, заподозрените щяха да наброяват няколко стотин души. Намерих го там, където всеки знаеше, че стои - в шкафа над мивката. Прибрах го в плик, избърсах шкафа и изчезнах. Отбих се в книжарницата, купих листа, ножички и всякакви глупости, които минават за канцеларски материали и се върнах на работа. Остатъка от работния ми ден се проточи много дълго. Мислех само за предстоящата вечеря. За щастие не бях лекар, пилот или някой друг, от когото зависят животи, иначе последствията щяха да са катастрофални. Все пак, сякаш с огромно закъснение, стана пет. Внимателно взех плика с пистолета, сложих при него малката квадратна възглавничка, която стоеше в офиса ми от край време и тръгнах към вкъщи.
Между моята къща и тази на Киро имаше нещо, което минаваше за жив плет. За мен си беше храсталак, но щеше да ми свърши работа. Уверих се, че никой не ме гледа и внимателно скрих съдържанието на плика си във въпросния храсталак. Първо пистолета, а върху него и възглавничката. Дотук всичко се развиваше по план. Време беше да се прибера при разгонената си съпруга и да дочакам вечерта.
Вечерята беше насрочена за 20 часа. Докато жена ми се приготвяше, успях да прибера в джоба си два от новогодишните фишеци, с които бе натъпкан един от шкафовете ни. Взех и една голяма носна кърпа и зачаках жена си. Когато най-после бе готова (естествено в 20:15 ч.), изглеждаше великолепно. Дългата синя рокля (която обличаше, но не скриваше) и дискретният грим накараха дъхът ми да секне. Беше прелестна и това по някакъв начин засили желанието ми да пусна куршум в копелето, осквернило това, което се намираше под роклята и под грима.
Вечерята потръгна страхотно. Както винаги домакините се бяха погрижили нищо да не липсва. Пиехме, замезвахме и се забавлявахме. В 20:45 ч изразих желание да пуша и тъй като бях единственият пушач, отидох да практикувам новия си порок на прозореца. По този начин обръщах гръб на масата, на която седяхме. Това напълно ме устройваше. Изпуших си цигарата и се върнах на мястото си. Сега разбирах как се е чувствала Пепеляшка преди полунощ. Когато удари 21 ч. с мен се случи доста стряскаща трансформация. Хладнокръвието ми се изпари, без да остави и най-малка следа, че го е имало. Слепоочията ми запулсираха, сърцето ми измести адамовата ябълка, а адреналина ме блъскаше в главата като парен чук. Опомних се 5 минути по-късно, казах че отивам до тоалетна и излязох (в онези дни по тези места не бяха и чували за вътрешни тоалетни). Трябваше да действам светкавично. Отправих се към мястото, където бях скрил оръжието. Жоро и Роко вече се разхождаха. Когато ме видяха единия излая тихо и помаха с опашка, а другия се отправи към мен, за да размени някоя приказка като всеки добър съсед, който чука жена ти. Изчаках го да дойде на десетина метра и се наведох, за да взема от храстите, това което ми е необходимо. Когато се изправих, той беше точно пред мен. Когато планирах всичко тук беше момента, в който аз му дръпвам една реч, карам го да се страхува, да моли за живота си. В полеви условия обаче няма време за подобни удоволствия. Допрях възглавницата в лицето му, натиснах я с пистолета и му пръснах мозъка. Импровизираният заглушител си изпълни задачата - звукът от самия изстрел не беше по – силен от звука на куршума, който проби черепа. Не беше изминала повече от минута от както казах, че отивам до тоалетна. Избърсах валтера с носната си кърпа и го хвърлих до трупа. Наистина отидох до тоалетната, трябваше да се отърва от възглавницата. Запалих я и я пуснах в дупката. Кенефа се изпълни с пушек, но при наличието на вятър и при пълната липса на изолация, това щеше да е за секунди. Върнах се при другите, понечих да седна, но после, сякаш току що ми е хрумнало, реших пак да пуша. С все още треперещи ръце запалих цигара на прозореца и един от фишеците, който бях взел. Взех два, защото понякога тези неща имаха навика да не гърмят. Е, нямаше нужда да използвам резервите - фишека съвсем съвестно си изпълни задълженията и издаде доста приличен гръм. Ако бях седял безучастно, може би нямаше да постигна желания ефект. Трябваше да им въздействам. Когато човек чуе гръм в главата му изникват най-различни картини. Аз имах нужда да им наложа единомислие.
- Боже мой, това е изстрел - това беше изречено от мен с целия ужас, на който съм способен. И успях. Лицата им придобиха мъртвешки вид. Всички бяха изплашени до смърт. Киро взе пушката и се втурна навън, следван от жена му, жена ми и, разбира се, аз. При цялата суматоха успях да се наведа и да прибера остатъка от фишека, на който предвидливо бях проследил пътя. Пуснах го в джоба си, по-късно щеше да отиде при възглавничката. Заварихме Жоро така, както го бях оставил - небрежно полегнал с куршум в главата. Започнаха обичайните за подобни събития суетня и женски писъци. Наблюдавах Мария - тя плачеше, беше в шок, но главно от ужас. Нищо повече. По същия начин би реагирала, ако на улицата беше проснат бай Иван бакалина или леля Цецка от читалището. За нея е било просто секс. Не знам да се радвам ли или да плача. От една страна жена ми не е била влюбена в друг, от друга страна, тя разтваря крака за всеки желаещ. Мария не се обвързваше емоционално с други, тя просто беше курва.
По - късно всички щяхме да разкажем на полицията как сме чули изстрела, затичали сме се към мястото, но мръсника отговорен за грозното убийство вече се е бил скрил, най - вероятно в гората.
Никой никога не ме заподозря.
От тогава изминаха 41 години. Само веднъж се запитах дали нямаше да е по-добре през онзи далечен ден да не се бях прибирал по-рано; да не бях разбирал за измамата; нямаше ли тогава да съм по-щастлив!?
Отговорът е НЕ! Веднъж един човек ми каза: ”Животът е лайно!”. На пръв поглед детинска забележка, но беше казана с толкова цинизъм и толкова мъдрост, сякаш цитираше някой древен грък. И наистина е лайно, а случилото ми се ме превърна в прасе. Прасе, което не се впечатлява от вонящата мръсотия, в която се валя. Аз бях свободен. Освободен от неприятното чувство да си влюбен и да живееш, за да носиш щастие. Освободен от излишни неща като скрупули и съвест. И разбира се, бях зареден с живителната сила на егоизма. Превръщайки се в най - долната форма на човешко същество, аз познах щастието и спокойствието. Никога не напуснах Мария. Само глупак би се отказал от такава кулинарка. Радвах се на манджите й, радвах се на тялото й, а за сърцето й вече не ми пукаше. Имах повече от 10 любовници и продължих да пуша. Живеех си царски.
Не знам колко време ми остава да живея, но със сигурност не искам да го прекарам в затвора. Следователно, щом четете това, значи вече съм на топло в ада.
Защо го написах ли? Отмъщението наистина е сладко, но не е толкова сладко, когато само ти си посветен. След смъртта ми моята изповед ще бъде изпратена до всички медии, с надеждата максимален брой хора да научат за това, което за мен беше справедливост. И най-вече, това е за теб Мария - надявам се да ме надживееш (аз бях прасе през втората половина от житейския си път, а ти си била през целия си живот - това е добра предпоставка за дълголетие), за да прочетеш тези редове. Искам преди да умреш да знаеш, че съм разбрал що за човек си. Искам да знаеш що за човек бях аз.
Искам да страдаш!

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

MitanY [ потребител ] 
от дата :  30.10.2009, 11:46
[S(] Браво адаш, разказа е просто невероятен. Просто седнах, започнах да чета и не спрях докато не го прочетох, след това се замислих и направих много изводи за , които дори несъм се замислял. [:)]