уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

От сънищата към реалността

Хана

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

В ЕДНО С ПРИРОДАТА

Аз знам, че сълзите не ще помогнат,
че сърцето ми не ще да спре - ридае.
От болката не искам да избягам,
но в окови искам тя да се разкае.

Сълзите в очите ми напират,
но душата и ядът ги спират!
Знам, Природата е с мене,
болката ми цяла да поеме!

Земята притихна, настана тъмнина,
силен писък небето раздра.
Душата ми свита, едва издържа
в небето политна и силно изкрещя.

Със черна премяна Земята обви,
небето е тъжно от много лъжи.
Сърцето от болка така се смали,
не иска да приеме огромните лъжи.

Болката напира, изля се изведнъж
небето я изхвърли със сълзите си от дъжд.

Аз плаках, но по-малко, стига за това,
и сделка със небето сключих аз сега.
Болката изплака, Земята заля,
обеща да я измие от цялата лъжа.

И слънцето изгря от ново, по-чисто от преди,
изгори без жалост всичките беди.

Болката изпи сърцето,
но слънцето живот разля.
В църквата със свещ дарих лицето
на една измъчена душа.

И така започна бавно
болката по пътя да върви,
за да стигне тя за жалост
до други весели души.

ЕЗЕРО НА СПОКОЙСТВИЕТО

Със здрача тишина настъпва,
потайни сенки се прокрадват в тъмнина,
земята като че потъва
във странна лунна красота.

Звездите бавно се явяват,
обсипват те небето в светлина.
Луната със лъчите си дарява
сияние на мъртвата земя.

Сред дървета в тъмната гора се гуши
езеро с искряща бисерна вода,
тя като че ли играе
със сенките и бледа светлина.

Опияняващо красива гледка
се простира в тази тишина,
като с пухкав облак се завило
приказното езеро във свойта красота.

Очите си не можеш да откъснеш:
как флиртуват лунните лъчи,
как водата нежно се усмихва,
как дарява ласки … и мълчи…

Изящество със красотата се прилива,
тъмнината, тишината във едно,
Луната прелестна от горе гледа,
Гората горда е от прелестта,

Дърветата захласнали се по водата -
едва потрепват техните листа,
дори и Вятърът и Птиците не смеят
да нарушат спокойната, прекрасна тишина!

А КАК ЛИ ТИ ЩЕ НАРЕЧЕШ ТОВА…

Една магия във небето!
Една усмивка във сърцето!
Красива гледка,
късен час,
целувка нежна,
душата е в захлас!
Магията във въздуха витае,
звезда се спуска - сякаш тя стрела е!
Тишината е прегърнала земята
светлината пък - улавя красотата.
Лунен лъч прокрадва се в небето.
Люлка той на щастие,
усмивка във сърцето.
Красотата ме опива
погледа ти нежен ме изпива.
Блясъка в очите ти говори,
а сърцето ти - не може то да спори.
Силата на лунното видение,
чар на тръпнещо вълнение.
Нежна ласка,
глуха тишина,
силна воля,
лека красота…
Бавен писък -
име на жена,
звезди се сипят - една по една!
Небето хвърля бисерни цветя
Луна оплита нежна пелина.
Прелестта повиват
обсипват в красота
тишина сияйна
на сладката борба.
Във късна нощ
над чудната земя,
във лунен час
във тази тишина,
от нежно цвете,
от магичен зов,
явила се картина
на приказна любов!

Кървави сълзи
Сълзи на болка, свят божествен,
Не можеш ти да заличиш
Сълзи от кръв ще лееш вечно,
Не можеш да ги изгориш.
И болката със времето говори,
Не може тя да отлети до край,
А времето не ще да излекува
Дълбоки рани от сълзите знай!
И както тялото умира,
Така душата вика и крещи,
Щом няма вятър да отвее
Болката от кървавите ми сълзи.
Сълзи на болка, свят божествен,
Родили се да заличат
Светът на щастието вечно
Във адът да го отнесат.
И кървави сълзи ще роня,
Река от кръв ще потече
Да има силата навеки,
Тялото ми тя да понесе.
А тя ще бъде жива вечно
Със силата на моята душа,
Защото тя ще плаче вечно
Със кървавите сълзи на скръбта.

СЕНКИ

Каква прекрасна тишина
във стая пълна със тъга,
проскръцва във загадъчната светлина
люлеещо кресло във самота.
И огънят в камината игриво
облива стаята със топлината живо.
И сенки се прокрадват по стените
от пламъците на свещите.
Но те са страшни, някак живи
ръце протягат към креслото диво
и сякаш тръпнещи,
в очакване, надежда,
човекът във креслото
към тях си да претеглят!
Но те са черни и зловещи,
зли.
Но те са живи за коварство
и лъжи.
И те изпълват стаята със смрад
и убиват малкия ми свят.
Измъчват всички с мамещ глас.
Приканват те във красотата си омайна
и тръгваш ти натам незнайно.
Но те са черни, страшни, зли
и мамят те със твоите мечти
и тръгваш ти към тях без страх,
но падаш в прах и кал, какъв обрат!
А те крещят доволно, бодри
и те щастливи са за твоите неволи
и ти нещастен влачиш се след тях,
но вече си пропит със страх.
Разбрал си за лъжата им коварна,
разбрал си за измамата невярна,
но закъснял си да останеш жив.
Сърцето ти проплаква.
Гласът му милостив.
Но няма как да бягаш,
да избягаш от скръбта,
за това остава само
ранената твоя душа!

ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО. ЗАЩО ВАЛИ ДЪЖД И ГЪРМИ НЕБЕТО.
СИЛНА ЛИ Е ЛЮБОВТА? ИМА ЛИ ЩАСТИЕ?


Отвори тя очи опечалена,
огледа се посърнала и изтощена
разбра тогава, че била пленена
от призрачна мъгла над цялата вселена.
Душата й от болка бе пропита
и писъци и крясъци
в сърцето й долитат.
А мъката сковала бе ревниво
всяка част от тялото - все още живо.
Създание прекрасно, нежно
с очи изляти от росата  свежа
косите - слънцето оплело,
а тялото, като че дарено.
С усмивка приказна като на фея
и поглед замечтан, зареян,
лицето от мечта родено,
ах цвете нежно - на земята подарено.
Отворила очи опечалена
сама стояла в плен пленена.
Крещяла цялата земя ранена.
Каква идея! Ах, каква игра!
Отново пошегувала се тя -
коварната съдба.
В какъв ужасен, страшен плам
обятията си отворила земята
и ненадейно се явил във светлина
Дяволът рогат - владетелят на земните недра.
Край нея нямаше нищо друго, освен мъгла. Беше седнала на стълбите и едва отворила очи, усети, че става нещо странно. Спомняше си, че бе заспала на стълбите пред дома си. Изглеждаше свежа, жизнена, въпреки че не виждаше нищо около себе си, освен гъстата мъгла. В очите й се четеше голяма болка - като че бе изгубила нещо. Усещаше празнота в душата си, наистина някой бе взел частица от нея, сякаш бе откраднал нещо много лично.
Опита да стане. Изправи се за да тръгне, но залитна. Тя не бе пред дома си. Дали това бе сън? Но не, тя усещаше хладината във въздуха, виждаше мъглата, стоеше някъде, да, това бяха стълби, но само толкова. Единственият път, по който можеше да тръгне, бяха стълбите - нагоре или надолу? Изведнъж всичко потръпна. Земята /ако имаше такава/ се залюля. В прекрасните й сини очи блесна надежда, усмивка пробяга по лицето , като че ли знаеше какво ще стане. Сърцето й заби лудо, краката й изтръпнаха. В ушите й нахлуваха гласове, крещящи името й. Да, тя знаеше какво става. Беше нужно малко врем, за да възвърне цялостта на сърцето си. Край нея пробягваха сенки, страшни звуци. Би се изплашила ако това не бе нейния свят. Би загубила съзнание /може би/ ако не знаеше, че ще сложи край на болката си, че най-после ще прегърне изгубеното си щастие за винаги и никой, никой не ще посмее да й го отнеме от ново. Очите й заблестяха, протегна ръце напред,
а той стоеше там,
във светлина сияйна бе облян.
Родил се той от земните недра,
да - това бе царят на Смъртта.
Пазителят на ада издигаше се там
дошъл да вземе тайно,
любимата си сам.
В очите му ужасни,
четеше се огромна доброта,
кой може да превърне
злобата в такава красота?
Любовта се пак намеси,
как отново си избра,
две души така различни
във веригите си окова.
Дяволът дарила с обич, красота,
а пък нежното момиче
бе обрекла в тъмнина,
да измине пътя си през вечността…
Тя се огледа, мъглата не се вдигаше. Не разбираше къде се намира, но чувстваше сигурност. Усещаше присъствието, знаеше, че щом той е там, не може да се случи нищо непредвидено. Че какво можеше да стане? Тя бе вече решила, че с цената на всичко ще остане с него за винаги, независимо къде и как. В тялото и се надигаше чувство на щастие, любовта обгръщаше цялото й същество, бе забравила за всичко. В съзнанието й имаше място само за него - породил любовта във вечността - Дявола!
Тя знаеше, че приема неговите условия - ще живее в царството на Ада, не ще се бърка в делата му, не ще си спомни никога вече за "горния свят", че ще отрече името Божие. Бе приела всичко, с цена висока, за да постигне щастието си. Това беше пародия, игра!
Дяволът коварен, със стрела ранен,
от любовните войници
със сила бе пленен.
без своята магия
и без измама и лъжа,
дори без дяволската своя сила
пленил сърцето на една
човешка, нежна и красива -
момичешка душа.
А тя незнайно как открила
място в своето сърце
и с любов огромна бе дарила,
Дяволът - не кой да е!
Разгневили се и боговете.
Как възможно е това?
Та момичето красиво
е лицето то на доброта!
Сърцето й биеше лудо. Сякаш всеки момент щеше да спре от умора. Или може би точно това трябваше да стане. Може би трябваше да умре за да остане вечно жива с него.
Изведнъж мъглата започна да се разрежда. Тя видя да се появява фигура, която се движеше към нея. Затвори очи и протегна ръце. Усети тялото му да я обгръща и сякаш изведнъж полетя. Сърцето й се успокои, почувства сигурност, щастието нахлу в душата й. Сега имаше всичко, за което бе мечтала. Това ли бе краят на нейните мъки? Нима любовта й бе победила и боговете, които бяха против този съюз?
Тя усети /след като се беше успокоила/, че наистина се носи нагоре.
Не, нещо не беше наред. Дяволът бе дошъл на земята за да я вземе и заедно щяха да слязат в адското царство, но в замяна на това тя летеше към небето…
Сините очи във миг отворила сега,
изненадала се силно тя,
че не бил до нея Дявола рогат,
а че пратеник на Боговете млад,
бе я взел със себе си на път,
към царството небесно - ще живее там
за вечни времена във самота.
Миг ужасен щастието срина
с черни думи любовта проклина,
че безсилна е пред боговете нежната душа
и ще живее в царството небесно
сам сама през вечността.
Викала и молела се тя
и със сълзите покрила цялата земя.
А пък там от земните недра
стонове и крясъци на болка и тъга
се разнасяха от царство на смъртта.
Дяволът закле се във война
да остане той за вечни времена
с Боговете на небесната страна.
И така всичко притъмня. Останали разделени за винаги Дявола и момичето от човешкия род. Той в царството си адско, а тя като ангел на небето, обречена на самота. За Боговете било немислимо да оставят една добра и невинна душа да потъне в дъното на Ада, за това я взели горе на небето като свой войн.
А Дяволът, Дяволът тепърва ще отмъщава за откраднатата му любима.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!