Историята на една хубава девойка

Цветелина Неделова

Публикувана на сайта 27.02.2009, 13:47

Имало едно време, много преди ти да се родиш, едно момиченце, което живеело в една бедна, но спретната къщурка, със своята майка. Минавало времето, детенцето растяло, растяло и се превърнало в млада жена…Сигурно очакваш да разбереш колко красива била тя…, но уви, девойката се родила с отблъскващо лице. Колкото била грозна отвън, толкова чиста и добра била тя отвътре. Заради тази чистота на моминското сърце и вътрешна красота майка и я нарекла Белла. Белла всеки ден ходела до малкото селце да помага на майка си в хлебарницата, за да припечелят нещичко. Минало се време и майката на Белла се разболяла…
- Дъще моя, скоро ще си отида от този свят…
- Не, мамо не говори така, ще се оправиш, ще работя до късно вечерта, за да събера пари за лекарствата ти…ще видиш…
- Не мила моя, аз изживях живота си, сега трябва ти да вземеш твоя в ръце…В стария скрин под старите книги има малка кутия, там скъпо дете ще намериш две снимки и едно писмо. Те ще покажат пътят на живота ти…но искам да ми обещаеш, че ще го отвориш едва, когато затворя очите си за винаги. Моля те, обещай ми, че няма да го отваряш преди последния ми дъх.
- Обещавам!
Със сълзи в очите Белла гледала как майка и ден след ден гаснела все повече и повече, как живота я напускал бавно, как пламъка в очите станал малка светлинка…Не след дълго и тази последна светлинка угаснала.
- Бедното дете! - казвали си хората. - Остана сам самичко на този свят!
Така и беше. Грозното момиче остана само на този свят.
Един ден тя, се сетила за кутията, за която майка и споделила преди да издъхне. Изтичала до скрина, разровила се и намерила кутията. Когато я отворила там намерила две снимки и едно писмо. На едната снимка имало семейство: мъж прегърнал жена, а тя с бебе в ръце. На втората снимка бил същия мъж със същото бебе. Посегнала към писмото и зачела:

"Здравей любима моя. Аз съм жив и здрав, но тук нещата не вървят добре. Днес починаха още две жени и едно дете. Не знам дали ще можем да се преборим с епидемията. Казват че всички ще сме под карантина и няма да ни позволят да се върнем, за да не се разпространи заразата…Мислех си, че тук всичко ще се нареди, но…вече губя надежда. Как сте ти и малката Белла? Много ми липсвате, надявам се скоро да съм си у дома при вас!
Обичам ви

PS Прости ми ако не се върна!
Вечно твои Михаил
18. 11. 1789г.
Астънвил, 1789г"

Тогава очите на момичето се напълнили със сълзи: Истина ли е? Баща й не ги е изоставил с майка и, той ги е обичал? Истина ли е?
Въпреки разказа, които бе чула от майка си преди много време, за това как той ги оставил още когато тя била бебе, Белла усещала, че не е така. И не било…Майката и не получила повече писма и решила че мъжът и е починал или пък се заразил, или си намерил друга и забравил за нея и малкото дете. И тя самата не знаела какво да мисли, но колкото повече време минавало, толкова повече раната в майчиното сърце растяла, затова когато Белла попитала за татко си, майка и спестила истината.
След това писмо в главата на девойката изскочили хиляди въпроси: Дали е жив? Дали сме му липсвали, както казва? Какво ли е да имаш татко? С усмивка на лицето, с разтуптяно сърце, тя изкрещяла:
- Трябва да знам! Ами ако е жив? Ако е някъде в този град и не може да се върне? Значи аз трябва да ида!
Тогава в главицата на порасналото дете се родило идеята за малко пътешествие в търсене на своя баща.
- Но как да замина? Нямам пукнат грош?
Лицето на Белла замръкнало, тя трябвало да намери начин да събере малко пари.
Тъй като хлебарницата след смъртта на майка и била затворена, тя се върнала в селцето, за да търси работа. Където и да отивала, където и да питала, никъде не искали и да я поглеждат заради грозното лице. Върнала се вкъщи и плакала, плакала.. Сетила се, че из тази стара къща, пълна само с вехтории, имало златно медальонче, което носела от бебе. Не й се искало да го загуби, но мисълта, че баща и може да е някъде там, жив и здрав не и позволявало да го задържи.
Вече имала нужните пари, за да замине. Вечерта девойката сложила две овехтели рокли, чифт по-дебели чорапи и едно елече в чантата си.
- Опаковах си багажа! Утре заминавам. Това е, няма връщане назад. Отивам да търся татко!
Била токова развълнувана, че почти не мигнала цяла нощ. Щом слънцето се показало над хълма, Белла напуснала своя дом в търсене на баща си.

Момичето стигнало близкото градче. Отишла на гишето на градската гара и помолила вежливо:
- Един билет до Астънвил, моля
Продавачът я погледал с отвращение и попитал надменно:
- Ти госпожичке, знаеш ли че е много скъп билета до там. Едва ли ще можеш да си го платиш хахахах!
- Имам парите. Ето!
Продавачът се ококорил, не могъл да повярва как такава беднячка може да си позволи билета.
- Заповядайте!- отвърнал човекът на гишето, засрамен.
Белла се качила на влака и той потегли към Астънвил. Минавала от вагон във вагон докато не открила своето място. В купето имало само един младеж на нейните години, но видно по-богат и изискан от нея. Девойката се притеснила: Как да вляза? Като ме види ще се отврати…. Погледала го още малко.. - Но колко е хубав, едва ли ще заговори момиче като мен, аз съм грозна …
И решила да седи в коридора. Не могла да понесе още някоя обида или извъртян поглед. Минал кондуктора:
- Непроверени билети и карти, моля!.. Госпожице, моля заемете своето място, ако обичате. Седнете и оставете багажа си.
- Тук ми е добре господине. Бих желала да остана в коридора.
- Не може госпожице, трябва да седнете пречите на минаващите, не може да стоите тук
- Но аз ще…
Тогава кондуктора прекъснал момичето:
- Веднага си седнете на мястото или ще ви глобя.
Белла знаела, че и без това парите й не били много и решила да седне.
Влязла в купето.
- Добър ден!- с усмивка поздравил красивия младеж
Белла онемяла. Не знаела какво да каже, не можела да повярва и едва събрала дъх да отвърне и тя:
- Добър ден!
Учудила се как момчето срещу нея не се отвратило като всички. Помислила си:"Може би просто ме съжалява и затова ме поздрави или пък от учтивост все пак богаташите трябва да имат обноски"
Но младежът не спрял до тук. Той искал да знае повече за това присъствие в купето, за този нежен глас…
- Е, госпожице, аз съм Уилям. А вие как се казвате?
Грозното момиче почервеняло, не знаело дали трябва да говори с него: Ами ако ми се подиграва? И все пак не е културно да не отговоря.
- Казвам се Белла
- Белла? Интересно. И наистина много хубаво име. Е Белла, накъде си тръгнала?
- Отивам да търся баща си! Знам, че е жив и че чака да го открия.
- На къде точно пътуваш?
- Астънвил
- Астънвил? И аз отивам там, тоест прибирам се у дома. Значи ще си правим компания до там?!
Белла извадила парче хляб и малко сол, само това имала.
- Искате ли?
- Моля говори ми на ти, и не благодаря, не се притеснявай хапни си, а аз ще поспя малко.
Момчето заспало, а Белла не можела да свали поглед от това перфектно лице. От тези сладки устни, от тези кестеняви небрежни коси. Ах, как всичко тя харесала в него. Гледала го през цялото време искала да запечата всеки детайл, защото знаела, че слезе ли от влака няма да го види вече. По- късно се събудило момчето и двамата започнали оживен разговор. Толкова далече бил Астънвил, че си разказали живота един на друг преди да стигнат последната спирка. Смеели се заедно, плакали, пак се смеели, истински се радвали, че са се отзовали в едно и също купе. Били заедно само един ден, а все едно се познавали от много повече. Белла се отпуснала вече не се притеснявала, усмихвала се, смяла се и времето и на двамата минавало неусетно. Малко време прекаран с Белла било нужно, за да разбере човек, че тя е наистина красива, макар и само отвътре. Същото усетил и Уилям:
- Боже! Дали не се влюбвам в тази девойка? Не искам да се изгуби този глас, който гали ушите ми. Не искам да спирам да чувам гласа, смеха и, искам винаги да ги чувам…
Но от всичко той най-много копнял за нейната целувка.
Но както обикновено се случва в живота, нито тя посмяла да сподели за желанието си към него, нито той за неговото към нея. Но вътрешно всеки от тях искал да не се разделят. Нощта била студена. Белла цялата треперела. Уилям я повикал:
- Белла, ела до мен да се стоплим взаимно. Много е студено, не стой там така.
Девойката не се поколебала седнала до него и преди да се усети вече усещала ръцете му по себе си. Чувствала топлината му, знаела че е в безопасност, и че не иска този приказен сън да свършва. Така двамата сгушени един в друг, въпреки студа горели от любов в тази прегръдка. Станало късно. Заспали и така до сутринта.
- "Последна гара Астънвил"- Белла се събудила."Това е. Стигнахме. До тук с моята вълшебна нощ."
- Уилям събуди се, стигнахме, вече сме в Астънвил.
Уилям отворил очи, но вместо да грейнат от радост, те се смрачили. Той, както и тя знаел, че всичко ще свърши преди да е започнало.
- Беше ми много хубаво да пътувам с теб Белла. Няма да те забравя. Пази се. И дано намериш баща си. Много ще се радвам ако пак се срещнем някога.
- Довиждане Уилям, може пак в някои влак. - засмя се Белла, а и се плачело. И на мен ми беше много приятно с теб. И знаеш ли, ако съдбата е решила пак ще ни срещне.
Навела се, целунала го по челото, след това го прегърнала и му прошепнала в ухото: Ще ми липсваш!
Когато излизала от купето, се обърнала да види дали е забравила нещо тогава видяла как Уилям взима своето бастунче и го размваха леко пред себе си.
"Той е сляп?!" - смаяна си казала тя на ум. "А аз си мислех че е харесал външността ми, каква съм глупачка."
Но до някъде това я успокоило, защото знаела, че щом не я вижда, няма да се отвращава от нея, че така ще оцени вътрешната и красота. Изтичала и му помогнала да слезе от влака. Прегърна ли се и всеки тръгнал по своя път.
"А сега на къде?" - рекла си Белла. "Първо ще отида до клиниката, където татко трябва да е работел по време на епидемията. "
На излизане от гарата видяла файтон. Качила се и право пред най-старта болница в Астънвил - "Св. Йоан"
Изтичала до рецепцията и със затаен дъх попитала:
- Извинете, търся Д- р Михаил Брелсковски. Работел е тук по време на епидемията през 1789г…Той е мой баща.
Жената на рецепцията се замислила.
- Даа май се сещам, но беше преди много време вече не работи тук. Съжалявам, дете, но малко след като обявиха, че града е под карантина, баща ти се разбунтува и го арестуваха. След шест месеца го пуснаха от затвора, но така и не позволиха някой да влиза или излиза от града. Също така трябва да ти кажа още нещо. Баща ти беше заразен с вируса. Не знам как оцеля толкова много време, докато заразените само след седмица умираха. Развил е някакъв имунитет и неговия организъм се бори с вируса до последно.
- До последно? Значи е мъртъв?- с треперещ глас попитала девойката
- До последно когато го видях. Не съм го виждала от много години, но чух че полудял от мъка, че не можел да бъде до теб и майка ти и го затворили в лудницата. Тук управниците са такива, не позволяват на народа да се бунтува, а той не се примиряваше с липсата ви. Всеки ден го гледах как плаче, как се моли за вас, как по време на малкото сън, което имахме той повтаряше "Белла аз ще се върна…ще си бъда у дома".
Жената от рецепцията се разплакала.
- Баща ти е прекрасен човек. Намери го. Дано да не е късно!
Белла изтичала на вън с плач.
- Значи ме е обичал! И мама е обичал! Искал е, но са го спрели…Трябва да го намеря!
Качила се на файтона и поискала да я заведат до психиатричната клиника на градчето Астънвил. Там файтонът оставила момичето. Тя притаила дъх И гордо влязла в клиниката. Клиниката била много стара. По-скоро приличала на църква или нещо такова. Вътре навсякъде се разхождали хора в бели престилки, бързали и все ругаели работата си. Белла отишла до рецепцията;
- Извинете!
Но сестрата, която била там се направила, че не я вижда. Тогава момичето с по-суров тон пак се обадило.
- Извинете!
- Да, кажете?- изпод една веждата отговорила сестрата.
- Търся един ваш пациент казва се д-р Михаил Брелсковски. Бил е приет преди години. Още ли е тук?
- Момент да погледна…. мммм…. да все още е тук.
- Той е жив?- с усмивка и вълнение възкликнала девойката.
- Жив? Ако може така да се каже, за мен този човек не е жив от доста време. Почти не се храни, не разговаря с никого. Само блуждае, а също така е заразен. Какво да ви кажа…като мъртъв е!
- Може ли да го видя? Аз съм дъщеря му.
- Щом е така може, но да знаете няма да проговори, не го е правел от петнадесет години.
Сестрата завела Белла до стаята, и си заминала. Белла влязла.

"Да! Това е той! Мъжът от снимките. Наистина е той! Моят баща". Тя се разплакала от радост. Не се сдържала и извикала:
- Татко!
Тогава мъжът се обърнал. Очите му изведнъж се напълнили със сълзи. Протегнал ръце към момичето и с шепот произнесъл името й: Белла! Тя изтичала и го прегърнала. Дълго време не казали нищо и не се пуснали, просто стоели в прегръдка.
- Татко! Немога да повярвам че те открих! Толкова много имаме да наваксваме, толкова исках да те видя, да докосна истински татко!
- Дете мое - още по-силно заплакал болния, останал само кожа и кости мъж.
- Как си детето ми, как ме намери, как е майка ти, тя с теб ли? Ела пак да те прегърна!
- Не татко, мама не е с мен! Тя почина преди месец. Сама съм. Дойдох за теб!
Михаил седнал и заплакал:
- Тя си е отишла, а дори не знае колко много я обичам, че исках да се върна, че не ми позволиха, че ви обичам, че през цялото това време само за вас мечтаех…
- Тате, знаеше го! Може би тайно в сърцето си, но го е знаела. Тя те чакаше и се молеше за теб. Преди да умре ми каза къде е прибрала последното ти писмо И двете снимки…искала е да те намеря…знаела е че ни обичаш.
- Дано детето ми, но аз съм заразен. Не ми дават повече от няколко дена живот. Единствената ми утеха, която ще отнеса в гроба, е че те видях.
Белла прегърна своя татко. Най-накрая и тя имаше баща, макар и да знаеше, че не е за дълго. Но на едно толкова голямо и, но страдало сърце и това му стига.
- Знаеш ли детето ми, тези дни искам да прекарам с теб. Ще идем за сладолед, ще пеем, ще играем всичко, което не можехме през тези години…
Така и станало. Седем дни те били неразделни, смеели се, плачели, играели, пеели, всичко, което прави баща с дъщеря. Докато един ден Михаил се почувствал много зле. Легнал на леглото си и така два дни. На третия ден сутринта повикал дъщеря си да седне до него:
- Скъпо дете, усещам че си отивам, и двамата знаехме, че този ден ще дойде, не искам да плачеш, искам само да си спомняш тези прекрасни дни, които прекарахме заедно. Отивам си щастлив от този свят, защото се запознах с най –прекрасния човек на земята- моята дъщеря. Искам и да ти кажа още нещо. Тези приказки, че си грозна, че никой няма да те погледне, че ще останеш сама…недей. Запомни! Единствената красота е тази, която топли сърцето- вътрешната. Няма значение какво си отвън, ако отвътре нямаш човещина, а ти детето ми си най-красивия човек. Обичам те и да знаеш, че татко много се гордее с теб!
С тези последни думи баща издъхнал в ръцете на детето си. Девойката избухнала в плач. Тя не можела да понесе, че това е истина, че наистина е съвсем сама, че си няма никого.
Спомнила си думите на баща си, усмивка се появила на лицето и. И с гордо вдигната глава напуснала клиниката.
- Татко иска да продължа напред. Да живея! Това и ще направя! Отивам си у дома в моята малка къщичка.
Зачакала на гарата влака и що да види: Уилям!
- Уилям! Уилям! Стои! Чакай!
Младежът познал гласа на Белла и се спрял. Обърнал се и можел да я види. Да! Той виждал. Прибирал се вкъщи за операция. И сега отново виждал. Белла толкова му се зарадвала. Запрегръщала го, целувала го, смяла се, подскачала като малко дете…
- Уилям, много шансове изпуснах, много хора, които обичам, си отидоха от мен.. тебе няма да те пусна. Обичам те!
Уилям не бил на себе си от радост. Той не забелязал външността и, защото вече беше открил нейната красота. Само след секунда двамата се целунали, прегърнали силно. Те не можели да повярват, че любовта почукала и на тяхната врата, Белла не можела да повярва, че съдбата е отредила щастие и за нея.
След седмица двамата заживели в малката къщичка. Сменили малко старите мебели с по-нови, но топлината и уюта на този дом си останал. Къщата се напълнила с деца- две момчета и едно момиче. Момчетата близнаци, а момиченцето, момиченцето - най- красивото на земята. Сигурно всички ще се запитат "Красиво ли е или грозно като майка си?" Е, аз ще ви кажа само едно:
Със сигурност е притежавало това, което топли сърцето - Вътрешната красота.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!