уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Неволни въпроси

Ростислав Аврамов

Публикувана на сайта 20.01.2009, 09:00

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Бедняк

Удар...и още един...и още...
В безсъзнание лежи на паважа,
измъченото тяло не усеща,
а ударите безмилостно кънтят.

Тишина... единствено в покоя,
болката като в ехо пулсира.
Кръвта събира се в тъмна локва,
ръцете му като на кукла изкривени.

Нито звук в тъмнината, нищо...
Само тежко накъсано дишане...
Мъчително, на пресекулки, слабо –
хрип на умиращо създание.

И никой не му помогна...
Като боклук от вятъра поднесен,
захвърлен случайно на асфалта...
никому ненужен и безполезен.

Безмълвен свидетел

Тишина и мрак. Облаци и студ.
Няма дъжд, нито ветрец дори.
Нито шепот, нито звук –
застинала картина в ранни зори.

Единствено тревата сякаш мърда,
кимат стръкове пожълтели и мълчат.
Немощно сочат към земята твърда
и като цветя на гроб стърчат.

А гроб не е...дупка по-скоро...
Изкопана с премръзнали ръце,
от убиеца ей сега, наскоро...
А той вкъщи страх бере...

Страх го е, да не го заловят.
Току през прозореца поглежда,
да не би на прага  да се явят...
Някой в затвора го завежда...

Но няма кой за убийството да пита,
няма сирени... само снежинки хвърчат.
Тайната там под тревата е скрита,
пожълтелите стръкове мълчат.

Глупости в рими

Стиховете са моята страст и слабост,
обичам да римувам с повод и без повод.
Понякога може да са пълна гадост,
пък и да нямат в себе си разумен довод.

Стихове ям и пия - като заспивам,
ръката ми сама молива грабва.
Без тях на работа не отивам,
шефът винаги много им се радва.

Името ми да не е Ростислав,
ако истината аз не казвам...
Чудно, как не ми викат Стихослав,
след като всички рими спазвам...

“Ох, стига стихоплетства вече!
Да си поговорим малко за олово!” –
авторът на тази книга рече...
Ето, на! Ей ги римите отново...

Заблуден

В сънищата обичам аз да бродя -
тайнствените им дебри да изследвам.
Всичките им пътища да обходя,
в разгадаването им да напредвам.

От настоящето в тях  уплашен бягам,
от мизерните ми слабости и грешки.
В приказно кътче там присядам,
в миг забравям всички мисли тежки.

Но колко още ще продължи това?
И сънят не е дотолкова безкраен...
Все така ли ще бягам, ще греша?
Ще разбера ли, че и живота е омаен...

Не, не мога да приема реалността,
дори и да е по-сладка от тиквен пай.
Когато съм в леглото, когато спя,
аз съм в свои води, това е моят рай.

Изкушение

Казвал ли съм ти, че си глупак?
Сигурно го повтарям много пъти,
но ти не ме слушаш, и на ето пак –
животът те бие с метални пръти...

Защо не искаш да си като мен –
осигурен, с положение и пари...
Ами ходиш, клечиш уморен,
молиш за стотинки, за трохи дори.

Не ти ли писна да си унижаван,
безжалостно подритван и презрян?
Не искаш да си почитан и уважаван,
да пиеш вино, а не вкиснал се айран.

Не? Ти си честен, достойнство имаш?
Не щеш да забогатееш незаконно,
купища пари в джоба да прибираш?
Не ти се живее сладко и охолно...

Добре, мръзни на улицата гладен,
трепери под одеялото си тънко, едничко...
Не искам да съм нахален и досаден,
но ти нямаш нищо, а аз си имам всичко...


Като него

Гледам го – обикновен човек,
учи и работи като повечето хора.
Но струва ми се, че не е от този век,
особено като го заговоря в двора.

Съседи сме отдавна и се познаваме,
може и другари да сме дори...
Май по едни и същи неща си падаме –
жени, бира, мотори и коли...

По-млад е от мен, наистина,
но сякаш по-мъдър е, по-зрял...
В думите се крие самата истина,
сигурно много е преживял...

И ми се иска като нeго да съм,
да имам от мъдростта му частица.
Но нито в илюзия, нито в сън,
не притежавам нужната искрица.

Хем искам и аз да съм необикновен,
хем много да не се различавам...
Сега както преди си живея, ден за ден
и съседа само наблюдавам...

Клетвите на един влюбен

“Помни... ти си моята любима,
завинаги в сърцето си ще те запазя...

Няма да те забравя...никога...
Твоят образ неосквернен ще остане...

Ще живееш в моята памет,
но душата ми белег ще носи...

Ще страдам аз заради теб...
само да не е напразно...”



“Please, God! Don’t make me cry,
Just make her happy…

Me is the one to be saved…
I’ve lost my hope, I’m dying…

Save me, God …
Make me believe myself…”



“Ако цената е да се променя...
така да бъде...
Но душата ми ще е същата...”

...

“Pain and Sorrow together
Will be reborn in Love…”

Когато сърцето води ръката

Когато те видях за първи път,
ти беше прекрасно момиче,
никоя друга не можеше да се сравнява с теб -
едно съвършенство, недокоснато.
Ти съчетаваше в себе си женствеността на Афродита,
чара и красотата на древните египтянки.
Ти ме накара да се влюбя в теб,
не устоях на твоя любовен повик.

Но защо съдбата е така безмилостна,
защо времето е вечния враг на Любовта?
Ти си отиде завинаги... няма те.
Няма го и щастието - замина си с твоята душа.
Не ни беше съдено да бъдем заедно докрай,
вече не си до мен - няма смисъл да живея сам...

Сълзи напират в очите, сърцето ме боли
и тъгата ме изпълва,
безсъние в нощите студени
следва ме упорито...

Личен избор

А можеше и да е много по-различно...
Да е безумно богат, уважаван и известен,
всички да го знаят и да му завиждат.
Да няма втори такъв като него...

Толкова лесно, толкова изкушаващо!
Само един документ, един подпис -
щеше да стане милиардер, дори повече...
В краката му щеше да е целият свят.

А той се отказа... отказа се от блаженство,
заради едното чувство за достойнство...
Парите на баща му не значеха нищо.
Той искаше да го запомнят с друго...

И тръгна да работи като всички други,
месец след месец, година след година.
Нямаше край на труда и на умората,
бързо и безвъзратно минаваше времето.

Беше като всички останали хора.
Накрая посивя, остаря и се пенсионира...
Имаше деца и внуци, жена и приятели,
не се различаваше от другите с нещо.

А можеше и да е много по-различно...
Да е безумно богат, уважаван и известен,
всички да го знаят и да му завиждат.
Да няма втори такъв като него...

Медици

Толкова години в затвора,
животът зад решетките минава...
Жертва на случайността, не на терора -
обречени на мъка, но не и на забрава...

Кога ще видят своята родина?
Ще доживеят ли този миг?
Или така година след година
ще таят в гърди агонизиращ вик...

Намират се в чуждата земя,
несправедливо обвинени...
Тъгуват за майка, брат, сестра -
по заповед на кадафи разделени...

Съд ли? Фарс е всичко там...
проблемът на тез две държави,
Ни библия, ни коран
ще могат го оправи...

Чакаме с натежали сърца,
следим с трепет всяка новина...
Ще се завърнат ли при нас?
Кога ще настъпи този час?

2006 -а година, вдъхновено от "Арменци" на Пейо Яворов

На учениците с любов

Отначало беше хаосът, после земята,
и редом до мъже и жени, Бог създаде децата.
Те са най-голямата ни надежда ясна,
в бъдещето им звезда проблясва.

Вечно съзтезание във вечната наука?
Защо не? От него има полза и поука,
затова да съществува нека,
та то живее още от памтивека.

Конкуренцията във всяка фаза,
сред лоши ученици жъне злоба и омраза.
Но плодовете й са сочни, сладки,
сред работещи, без хули и нападки.

В какво се съзтезават, питате вие.
Ами ако даскалът се напие,
защото го е напуснала жената,
ученици вместо него, преподават на дъската.

Точно така, учениците може и да са шумни,
разсеяни и никога послушни,
но винаги за изява са готови,
да отговорят правилно, и без пищови.

Неволни въпроси

Защо? Къде? Как? Кога?
Постоянно се въртят, кръжат,
неспокойно в моята глава
тези въпроси пак и пак...

Мисля и мисля, и мисля
писна ми от това вече...
На дивана отдавна кисна,
чак мозъкът ми протече...

Защо да мисля трябва?
От това главата ме боли...
Интелигентността ми спада,
не знам имам ли дори...

А изводите и поуките как ги мразя!
Да си ги вадя се налага пак аз сам.
Не може ли просто да ги няма,
или да ми ги казва някой там.

Че и родители защо ми трябват?
И не само това! Все те поучават!
Айде стига! Мога сам да се справя!
А те само пари да ми дават...

Ох, види се, че така ще е и занапред
да тръгвам се налага, ще си взимам елече...
Дай да ходя, пък нали съм си поет,
няма да е така при мене вече…

Странен сред странни

Казаха ми, че съм малко старомоден,
леко луд и не съвсем реален,
нещо като Дон Кихот, ама по-различен,
и че мястото ми не е сред тях.

А кои са те? Нещо по-специални?
Не. Най-обикновени хора...
И на необикновения гледат
като на екзотично, чудно, странно...

А кой съм аз? Аз съм си аз...
Дете на съдбата, игра на природата,
дар от Бога и тяхно проклятие...
Защото завиждат... умират да са като мен.

Посмях да имам по-различни разбирания,
чувства и представи... да бъда сам по себе си.
Но не... Някой ще ти каже, че не можеш
да не си като тях... нямаш право...

И по неволя, малко по малко и ставаш
като тях - безлични, без душа, еднакви.
Не! Те живеят, радват се на живота, но
си приличат. А къде е тръпката от това?

Тютюн

Тютюн...сух...кафеникав...
Нищо особено в него...обикновен...
Тогава защо го пушат?
Защото го прави всеки?Или...

Бях си обещал да не пуша, знам...
Винаги против тютюна бях -
едно от забранените неща за мен...
Но нещо сякаш се промени...

Обсебващият мирис ли? Чувството?
Иначе защо така веднъж започнал,
от вредата да се откажа не мога...
Сякаш в димната завеса оплетен...

Ще реша да не гълтам от този дим,
не мога, искам отново да го усетя.
Сякаш фасът е неразделна част от мен,
част, с която искам да се събера отново.

И така, ден след ден, фас след фас,
отровата, бавно се разпростира...
Дори сега, като пиша я усещам –
изпълва ме с необяснема тежест...

Тютюн...сух...кафеникав...
Нищо особено в него...обикновен...
Тогава защо го пушат?
Защото го прави всеки? Или...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!