Реликва в бабиния скрин

Милена Янева

Публикувана на сайта 20.01.2009, 14:06

* * *

О, колко е красиво!
Красиво е дори,
когато всичко
виждам грозно
и лъщящо,
капещо, смърдящо,
кухо и излишно -
пак красиво е, нали?
Силата ми дето
без лупа не откривам
при мене блудна
отново се завръща.
Грохнала надигам
изнурено тяло,
изтупвам безсмислена
пушилка прах.
Очите ми - втрещени,
облещени са чак
до кръв, и пак
отсреща виждам
пъстрокрила, цветна,
весела, огромна,
чудновата, странна,
необяснима
и красива,
най-обикновена,
след дъждовна,
игра на светлина,
не чак тъй далечна
виждам -
небесната дъга.

Яйцето

Пробуждащо се тъмносиньо.
Златен прах от облаци
се плъзва по корема слънчев.
Гърдите нежна песен гали.
Във воали от усмивки
днес облечен е светът.
Сянка на отминал сън
от клепачите се отлепи
и политна към простора,
взела моите криле.
Бавно клетката изпълни
едно новоизлюпено яйце.

Страхът от мечтите

И сякаш цял живот
се каним да живеем -
накрая пък
излиза, че цял живот
се къпем, парфюмираме,
за да сме чисти
пред смъртта
и щом ни навести
се питаме живяхме ли
и тази смелост вътре
в нас защо покрихме,
но не заложихме -
защо я пазихме
подобно на забравена
реликва в бабиния скрин.
Защо не хвърлихме я
да лети, пък после -
и ний след нея.

Още един летеж

Летя из парите ракиени,
човъркам кътчетата на сърцето.
търся неизлюпени яйца
на древни костенурки,
които ще възседна,
за да стопля и измътя
невиждани, чудати същества.
С тях ще си направя пикник,
всичко живо ще поканя,
ще потанцувам и ще куцам
аз, гърбатата старица.
Аз, щъркелът самотен
без червените крака.
Ще говоря с лястовиците
разумни за небивали неща.
Ще избягам от паметта,
ще се върна, за да ме боли,
ще се заредя със сила
от вълшебните треви.
Ще загърбя самотата,
онази, с металната коса,
с престилка черна,
ухаеща на есенни листа.
Ще си намеря тяло,
с което зверски ще се любя
и в мяукащия рев
ще се роди дете,
което ще наричам вяра.
ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ СЕБЕ СИ
Приготвях да те срещна
и щом те зърнах -
луната мигом се превърна
в кръгла светеща окръжност,
слънцето побягна вдън земя.
Тялото ми не тяло е -
ненужна плът -
и аз опитвам, ала не мога
извън плътта си да изскоча,
не мога с тебе да танцувам,
сили нямам да вървя,
очите ми са слепи,
кожата ми потъмня…
Няма светлина
по пътя пред мене
начертан.
И пръстите горят,
изгарят като пръсти
на блудна нестинарка,
дъх не ми остана!...
Нямам нищо.
Душата ме остави.
Аз съм пепел,
удавена звезда.
Призрак съм
и боли ме мисълта,
че ме виждат
как ходя по земята,
как страдам,
как кървя,
как плача
и мечтая…
Но нали съм призрак -
нямам право
на това.
Ала щом усмивката ти само
аз съзра в мрака,
мигом се стопяват
страховете,
чезнат ледовете,
сърцето ми
навек сковали,
топлината ме залива
и отмива
на клетката метална
парченцата железни!
Бутва ме насила
отзад в гърба -
политам тръпнеща
да срещна
своята душа.

* * *

И моят дял бе тъй печален,
че чак с насмешка оплаквах
своя дял, но вярвах силно
в далечината звездна на мечтите.
Ах, как прекрасен моят път
тогава ми се видя!
Камънаци, буренаци,
мъглявини съзирах в пущинака
и отново се родих
под онзи жалък, дребен камък
дето ме притискаше със злост.
Ала обичах този камък,
щото ме накара
да засъскам силно,
да се помъча и измъча,
изпод канарата със сили
сетни да изпропълзя.
Може и на червей, може
и на хлъзгава отрепка
да приличам,
ала много ме болеше.
Тъй научих аз урок -
щом за истина се бориш
няма как да не кървиш,
няма как да не съблечеш
опърпаната своя кожа.
Бях щастлив
като змийче, родено
от яйце.
Имах знание,
че със отрова
мога Звяра да победя.
Не чиста исках да умра,
ала поисках демона
да победя с отрова.

Изпращане

Потегли тихо влакът.
Две вкопчени ръце
откъснаха се бавно
и в утрото увиснаха
две заскрежени клонки.
В сърцето мъката
си сви гнездо
и там остана.
Забравих на перона
една усмивка.
Една сълза
помаха ми за сбогом.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!