Време за губене няма

Мария Якалиева

Публикувана на сайта 20.01.2009, 11:46

***

Мълча и се вслушвам
Във мрака студен
И пак не усещам дали си до мен
С прегръдката нежна да стоплиш нощта
И на замръзнали мисли да стопиш леда
Смръщено гледа небето
Навред
Праща светкавици да търсят
За теб
В лабиринт от неволи и мъки се гоним ние
Питам се дали един ден ще се открием

Днес

Звън отеква по паважа
Няма милост ни тъга
Свличаш се сломен и жалък
Право долу във калта
Срещаш гордо камъкът студен
Удар твърд с гърди поемаш
И над тебе бурии гърмят
Искат те да те превземат
Хали грозни кожата дерат
Псета кървите ти лочат
Но стоиш безмълвен, упорит
Денят за да посрещнеш с почит
Уханен дъх на щастие копнеж
Долита бавно от далечината
А мълниите дръзки ще го раздерат
Погубен в огнения блясък
Светлината бори се със теб
Във битка жално епохална
На дни отровни и съдба печална

Сред тази гледка тъй скандална
Проблясва сребърна искра
И носи спомен за отдавна
Отминалите славни времена

13.10.2008, 01:25 ч.

Противоречието

Пъстрота и мрак
Смях през болка
Цветни ленти от безцветен филм
Съществуват някак нереално
Във един реален сън
Будя се от вик далечен
Някъде в тъмата прошептян
А навън е цветна есен
И светът е в красота облян
Ставам бавно, бързо втурвам се натам
Но не мога да избягам от този отворен капан
Черни цветя и бяла кал виждам
И вече знам, че нищо не знам

06.10.2008

Първи спомени

Чувствата спяха, когато дойде
Тъмнина цареше навред
Тик-так. Секунда, две
Часовникът не остави следа
Без спомен замръзна мига и отлетя
Къде е времето? Умря
Денят не последва нощта
Сред редица от глухи звуци
Една мелодия зазвъня
Какво стана? Кой запя?
Възможно ли бе това
От пустош, като бездна черна
Да изгрее лъч от светлина
Да обагри пак света
Тик-так. Мигът се спря
Помня го и до сега.

18.09.2008

Усещане за зима

Няма! Свърши се! Отиде си!
Както си отива лятото
И идва есента, а после зимата
Но за мене есен нямаше
И рязка бе промяната
В един миг изчезна топлината,
Усмивката, безгрижността
Всички тези радости, които се пораждат
Просто и само от хубавото време
Замести ги студът от самотата
Замрази ги времето без теб
Затрупа ги снегът от тъгата
Виелици от студ бушуват вече в мен
И душата ми е изпълнена с онова потискащо чувство
За безкрайна зима
Далеч и недостижима ми се вижда пролетта
Още повече без теб
Струва ми се, че тези зимни бурии
Неутешими и безмилостни
Ще царуват вечно в мен
И никога не ще се стопля от слънчевите лъчи
Не ще почувствам пак лекотата и желанието за живот
С които изпълва пролетта
Страх ме е, че ще живея само в зимата
И не мога да намеря изход от тази снежна виелица
Въпроси започват да изникват в главата ми
Ами, ако бяла смърт застигне душата ми?
Ако студа скове и сърцето ми?
Ако, макар тялото ми да е живо, съществото ми загине?
И не мога да си отговоря вече толкова време
И все пак чувствам, че част от лятото живее в мен
Спомена за теб и щастливите дни
Той ме стопля, мъждукащ в сивотата на снега
Дава ми сили да продължа напред,
Да не се предавам на студа все още
Само не знам до кога ще издържи
Ще ме води ли докрай
Или скоро ще угасне?
С усмивка поглеждам назад
Пътят почти не се вижда
Вече е затрупан от безспирния сняг
Обръщам се, за да продължа напред,
Защото скоро не ще мога
Време за губене няма!

20.04.07

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!