уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Лилаво кадифе и черни перли

Вайълет

Публикувана на сайта 15.01.2009, 09:31

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Кевин забеляза жената още след завоя и веднага намали скоростта. Всъщност отначало това беше просто тъмен силует, неразличимо от какъв пол. После постепенно се очертаха дългата лилава рокля с дълбоко изрязано деколте на гърба, леко поклащащите се задни части при движението и черните велурени обувки с високи токчета.
“Ако и отпред изглежда толкова добре...” - засмя се наум Кевин и съвсем се разсъни. Беше станал рано сутринта, шофираше вече повече от шест часа без почивка и се чувстваше направо скапан.
Малко преди колата да я отмине, жената се обърна в профил и замаха с ръка. Кевин се огледа - по магистралата не се движеше никакво друго превозно средство освен неговото, и рязко натисна спирачката. Жената стоеше, без да помръдне. Кевин забеляза младото й, красиво като на кинозвезда лице, покрито със съвсем лек грим и оградено от небрежно прибрана къдрава черна коса. Направи му впечатление кадифената й лилава рокля с дълги ръкави, обсипана с черни перли.
“Много скъп тоалет и страшно неподходящ за жегата навън” - мина през ума на Кевин. Той върна колата малко назад и отвори вратата вдясно.
Жената грациозно повдигна крака си и се намести на седалката с леко шумолене. После обърна към шофьора усмихнатото си лице, върху което въпреки горещината нямаше нито една капчица пот.
- Здравей, Кевин! - каза тя с глас, който ако беше по-висок макар и с един
тон, би станал креслив и неприятен. - Аз съм Памела. Благодаря ти, че спря!
Мъжът зяпна.
- Познаваме ли се отнякъде? - попита той смутено, защото не си спомняше да е виждал това привлекателно лице с неестествено бледа кожа.
- Не-е-е! - проточи звучно Памела. - Падам си малко нещо гадателка.
“Аха - помисли си Кевин и се подвоуми дали да не я свали от колата. - Тази не е много в ред.”
- Не се страхувай от мен! - сякаш отгатна мисълта му жената. - Можеш да тръгваш.
- Но накъде пътувате?
- Няма значение. Аз зная закъде пътуваш ти и това е достатъчно.
“Наистина е смахната” - малко стъписано запали двигателя Кевин. Дано само не му създаде проблеми!
- Няма опасност! - отговори гласно на съмненията му Памела и отново го погледна усмихнато. - Не ми ли вярваш? Е, добре, ти се казваш Кевин Уилиамс
и си на 36 години. Работиш като аситент по компютърен анализ в корпорацията “Върнън”. Вчера си закарал съпругата си Джени и двете си деца на гости при майка й. Преспал си там, а днес бързаш да се прибереш в Кларънтсвил, защото утре трябва да си на работа.
Кевин отново зяпна.
“Откъде тази жена знае толкова подробности за мен?”
Сети се, че беше чел в някакво списание как лудите ставали дотолкова прозорливи, че можели да разчетат живота на човека по лицето му.
- Е, мисли си каквото искаш! - малко уморено въздъхна Памела и се облегна на седалката.
- Не ви ли е горещо с тази дебела рокля? - попита плахо Кевин.
- Дебела ли? - учуди се жената. - Но нали е зима?
Пълна глупост! Беше средата на юли и температурата навън бе 95 градуса. Ха-ха, трябваше да я запита къде й е кожухът!
- И палтото, и чантичката ми останаха на мястото на злополуката - Памела непрекъснато четеше мислите му. - Тази рокля си я ших специално за абсолвентския бал на приятеля ми. Само че по пътя направихме катастрофа и сега той е в болница.
На Кевин му настръхна косата. Приятелят й ранен, навярно с опасност за живота, а тя се смее.
- Но това се случи преди толкова години! - като че ли му отговори жената.
Няма съмнение, наистина е смахната!
- Знаете ли, трябва да заредя бензин - погледна към светещите на таблото пред него стрелки Кевин.
- Зная - усмихна се Памела, но изведнъж лицето й се смръщи. - Трябва да побързате да се приберете у дома си. Усещам нещо лошо около вас. Някой сякаш се опитва да ограби жилището ви...
Е, това вече беше пълна измислица!
- Престанете да си фантазирате! - усмихна се накриво Кевин, докато се насочваше към близката бензиностанция. - Имам съвсем нова алармена инсталация.
- Нито алармата ще ви помогне - настояваше на своето жената, - нито полицията ще открие крадците. Но... тези хора са ваши познати!
- Ще спрете ли най-сетне да плещите глупости! - извика грубо мъжът и рязко паркира колата пред една бензоколонка. Младо момче, облечено в син гащеризон, веднага се приближи и го изгледа въпросително.
- До горе! - подхвърли троснато Кевин през отворения прозорец.
- Но това е самата истина! - продължаваше Памела. - Не искате ли да научите имената на крадците?
- Слушайте, най-добре ще направите, ако се махнете от колата ми! - не издържа мъжът.
Работникът му хвърли леко учуден поглед.
- Казахте ли нещо, сър?
- Не на вас - извини се Кевин.
Момчето сви рамене и продължи да си гледа работата.
- Е, добре, само да не съжалявате - усмихна се отново жената. Изобщо тя непрекъснато се усмихваше. - Сбогом!
Вратата се отвори и Памела започна бавно да олюлява бедрата си към сградата на бензиностанцията.
“Сигурно отива до тоалета” - помисли си Кевин и извърна очи към работника, за да види какво впечатление му прави смахнатата непозната, но младежът не обърна внимание на минаващата край него фигура.
Когато в следващия миг мъжът отново погледна към алеята, там вече нямаше никого. Памела сякаш се беше стопила във въздуха.
Кевин изсумтя, плати сметката и потегли. Пътуването продължи без произшествия и за да изгони от главата си мислите за лудата, той пусна радиото.
След час пристигна в Кларънтсвил и внимателно паркира колата пред къщата си. Когато понечи да пъхне ключа в бравата, видя, че вратата е леко открехната. Бутна я, влезе тихо в антрето и се ослуша. Не се чуваше нищо. Отвори кутията с охранителната система. Някой беше напипал кода за изключване... Кевин много добре си спомняше, че вчера, преди да излязат с Джени и децата, я бе включил. Кой знаеше шифъра, за да го набере толкова бързо, че инсталацията да не успее да сигнализира?
Кевин се спусна към стаите. Всичко беше обърнато нагоре с краката. Наистина у дома нямаха навик да държат едри пари, но позлатеният сервиз за хранене, украшенията и визоновото палто на Джени и компактдискът на децата бяха изчезнали. По дяволите, нямаше го дори последният модел компютър IBM, за който Кевин беше броил 7 хиляди долара!
Ах, мръсницата му с мръсница, дето се правеше на гадателка! Докато тя го е баламосвала със сладки приказки, нейните хора са шетали из къщата му.
Мъжът хукна към колата, запали и подкара като бесен.
На бензиностанцията нямаше клиенти. Младежът се бе подпрял на един камък и лениво дъвчеше сандвич. Като видя зачервеното лице и забързаната походка на Кевин, той се изправи.
- Сър?
- Къде е онази? - мъжът развълнувано жестикулираше.
- Коя, сър? - не разбра момчето.
- Жената с роклята от лилаво кадифе и черни перли.
- Не зная за кого говорите, сър!
- Но как така! - възмути се Кевин. - Тя пътуваше с мен и на вашата бензиностанция слезе от колата. Не видяхте ли накъде отиде?
- Ама, сър, вие бяхте сам! - учудено го изгледа младежът. - Дори си говорехте наглас. Никаква жена не е минавала насам!
Кевин разярено го хвана за гащеризона и приближи лицето му към своето.
- Да не искаш да кажеш, че съм луд?
- Не, сър, кълна ви се, че въобще не разбирам за какво става дума! - още малко и в очите на момчето щяха да се появят сълзи.
Кевин го пусна и изруга безпомощно. Какво да прави сега? Коя и каква беше тази Памела и къде можеше да я намери?
Мъжът седна в колата и понечи да завърти ключа, за да се отправи към полицията, когато изведнъж под крака му нещо изскърца. Той се наведе и го вдигна. В дланта му лежеше една черна перла.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!