Отвъд чертата

Вайълет

Публикувана на сайта 15.01.2009, 17:29

Саманта Харисън излезе в коледна ваканция без ентусиазъм. Колегите й от университета до един заминаваха нанякъде за празника. Майка й също кроеше планове за пътуване с любовника си. А Саманта преди три дни се бе скарала с Дейвид и това съвсем беше изпарило коледното й настроение. По дяволите всички мъже!
Ето защо когато пристигна телеграмата за смъртта на Доналд Харисън, тя едновременно се натъжи и зарадва. Може и да звучи отвратително, но си беше така. Девойката обичаше много дядо си, но една разходка до Тендър Сити, пък било и за да присъства на погребението му, щеше да запълни празното й ваканционно време.
Естествено майка й не пожела да си разваля празника. Кристин Харисън беше хубава и запазена за 45-те си години блондинка с доста млад любовник. Тя заяви, че не е получила нищо освен безразличие от родителите на съпруга си и няма намерение да ходи на погребението на никого от тях.
Бащата на Саманта бе загинал при голямата железопътна катастрофа на Стоунбридж преди петнадесетина години и девойката си го спомняше доста смътно. За сметка на това паметта й беше скътала ярки картини от детството, когато гостуваше на баба и дядо в стария семеен дом на Харисън. Къщата бе голяма, с 22 стаи и различни сервизни помещения, с две прислужници, готвачка и градинар. Саманта обитаваше винаги "жълтата" спалня - наричаха я така, защото мебелировката й беше в светлокафяво. Дядо й Доналд я водеше непрекъснато със себе си - на лов в гората, за риба на езерото, да поиграят на градския тенискорт, а вечер, преди да заспи, й разказваше измислени от него приказки. Но ето че един инфаркт й го бе отнел завинаги...
Саманта набързо приготви багажа си и се качи на влака за Тендър Сити.
Къщата на семейство Харисън не се бе променила особено. Само в градината тревата беше избуяла повече от обикновено, а жълтата стая й се стори мрачна и студена.
За сметка на дома баба й Рейчъл сякаш не бе същата. Саманта я помнеше като пъргава, малко недочуваща възрастна жена с напудрено лице, ярко червило и усмихнати очи. Сега от тях не спираха да текат сълзи, които чертаеха вадички по пудрата и се размазваха върху устните. Рейчъл Харисън оплакваше безутешно смъртта на съпруга си, който вместо да я вземе със себе си, я оставил на земята да се мъчи.
"Да се мъчи" беше силна приказка, помисли си Саманта, тъй като семейство Харисън бе богато и никога негов член не е бил лишаван от нищо. Девойката хвърли поглед към старомодно обзаведения хол, който един ден, когато къщата ще й принадлежи, щеше да подреди по собствен вкус.
В този миг телефонът в другия край на стаята иззвъня. Естествено баба й въобще не му обърна внимание, а продължи да плаче и да си говори сама. Саманта въздъхна и се запъти да вдигне слушалката.
- Сам? - гласът отсреща звучеше сякаш от много далече, но същевременно се чуваше съвсем ясно и беше някак обезпокояващо познат. - Радвам се, че не се обади Рейчъл. Все още не искам да я стряскам.
- Дядо, ти ли си? - Саманта не можеше да повярва на ушите си. - Но...
- Слушай, не разполагам с много време! - Доналд Харисън говореше припряно. - Чакат ме за коледното тържество. Ще ми направиш ли една услуга? Остави в полунощ включен магнетофон в хола и не забравяй да залостиш вратата, за да не влиза никой. Важно е за всички ни! Засега не казвай на баба си. Разбра ли ме?
Линията прекъсна, преди Саманта да успее да реагира. Тя почти бе загубила дар слово. Какво ставаше тук, по дяволите! Та нали дядо й беше мъртъв и тялото му лежеше в градската църква? Как в такъв случай се свърза с нея?
Нямаше излишно време за догадки. Къщата се бе напълнила с роднини и приятели, наближаваше часът за погребението.
Саманта остана сама едва привечер, когато си замина и последният гост. Тя помогна на прислужниците да разтребят масата след помена и настани баба си да си почине на дивана в кабинета.
Въобще не усещаше, че е Рождество Христово. Трябваше да седне и да обмисли телефонния разговор с мъртвия си дядо. А може би бе станало чудо и той беше оживял? Почти бе готова да повярва. Но това не беше разумно обяснение. Така би разсъждавала само някоя склерозирала бабичка. Та нали го погребаха преди няколко часа!
Саманта напразно напряга мозъка си и в крайна сметка реши просто да изпълни заръката на Доналд Харисън и да види какъв ще бъде резултатът.
Тя нетърпеливо изчака да настъпи полунощ и ослушвайки се, се промъкна като крадец в хола, въпреки едва ли съществуваше опасност някой да осуети намеренията й. Къщата спеше.
Девойката остави магнетофона на мраморната масичка, заключи след себе си и стъпвайки на пръсти, се върна в стаята си. Седна в едно кресло с твърдото намерение да дочака будна утрото. Но мъртвата тишина наоколо и умората бързо я приспаха.
Събуди се със силни болки във врата от неудобната поза, в която беше прекарала нощта. Навън една бе започнало да се развиделява и в къщата още бе тихо. Отново се прокрадна в хола и прибра магнетофона. Превъртя касетата и я пусна.
Отначало нямаше нищо. После започна да се чува слаб шепот, но отделни думи не се различаваха. Накрая се хлопна някаква врата, стана тихо и изведнъж Саманта се стресна от гласа на Доналд Харисън:
"Здравейте, мили мои Рей и Сам! Радвам се, че имам възможност да ви говоря. Бих искал да ви кажа толкова неща...
Рей, умолявам те да спреш да плачеш! Разбирам, че ти е мъчно, но аз съм наблизо, просто ти не ме забелязваш. Със смъртта ние преминаваме в друго измерение, невидимо за хората на земята. Сълзите ти се леят пред мен като река и ми пречат да вървя и да се грижа за теб, което сега е едно от основните ми занимания. Над всеки жив бди някой негов починал близък, насочва го към късмета му и го предпазва от беди. Сам, знаеш ли кой е твоят добър дух? Той е тук!"
"Здравей, Сам! - заговори Хенри Харисън и девойката изтръпна, когато й се стори, че познава гласа на баща си. - Да, аз съм до теб и искам да те предупредя, че приятелят ти Дейвид е много добро момче и ще ти донесе само щастие. Престани да се караш с него за глупости!"
След кратка пауза Доналд Харисън продължи:
"Рей, не се страхувай от смъртта! Тя съвсем не представлява общоприетото понятие за нещо ужасно. Напротив! Аз бих я сравнил с черта, граница, която прескачаш, отделяйки се от тежкото си земно тяло, за да попаднеш в чудния свят на светлината и красотата, където те очакват всички твои умрели приятели и роднини и където няма болести и страдания, а само едно голямо познание, наречено щастие..."
Без да усети, Саманта беше усилила звука на магнетофона. Тя не чу открехването на вратата и появата на баба си в стаята. Ако се обърнеше, щеше да остане поразена от странно спокойния поглед на Рейчъл Харисън, чието лице за пръв път от пет дни насам беше сухо.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!