уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Жалбо моя, болчице

Евелина Пенева

Публикувана на сайта 19.12.2008, 08:42

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Вече тъгувам, жалбо моя, болчице.
Вече тъгувам по ливадите, полазили хълмовете, по цъфналите храсти покрай дървените огради, по белите дървета из двора, по доволното движение на четката, с която разресвам косата си и по почернелите от годините стрелки на часовника, сочещи чинно осем сутринта. Стъпалата, които ме гонеха до чешмата на двора със старческо проскърцване, ще мълчат тихо под ланските листа от каваците пред портата. Хладината на сутринта ще се стаява в белите ъгли на стаите без да може да мърмори за светлите ми дрехи в това зелено време. Гредите на стрехата ще се вслушват в мириса на разорани ниви да доловят кафявия аромат от очуканото кафениче и дървеното огледало над чешмата ще чака бялата бабина кърпа с жълти пиленца да въздъхне кипро върху пръчката между двете избелели снимки. Подвикванията от съседните дворове и подрънкването на невидимите мотики в невидимите каручки, които, видимо, тръгват за градините, ще търсят прострените под чардака бели чаршафи и объркано ще се заплитат в паяжините на прозорците. Сутринта ще подхваща полека нишката на деня и намотаните на совалката часове ще се стрелкат между наснованите нишки от хора и случки. Отсега нататък, в часа преди разсъмване, ще се промъква на пръсти в съня ми бледолилавият кикот на зюмбюлите, който щастливо се люлее в ръцете на вятъра. Току-що събудила се, ще се втурвам да се топна в спомените за лудата, шупнала зеленина, покрила баира на къщата и прекопаната градина в двора, ширнала се из овощните градини и нивите в долината, обвила пъплещия в далечината тунел от върби, в който реката тича от камък на камък и влачи бели островчета пяна под зелен гъсталак от гъвкави клони. Зелени хълмове подпират снежнобели облаци с облите си чела. И тогава ще спирам, премръзнала в ранния задух на песъкливите си дни. Захапалите хоризонта бели, бетонни сгради ще насичат сутрините ми, а тъмните очила ще прикриват пукнатините в погледа ми. Ще те прегръщам силно, несрето моя, дано се стопля в отсъствието ти, в правотата ни и ще се моля да не си спомням как смехът ти се втурва след мен по плочника. Ще се загръщам в тежките аромати на чудновати, чужди цветя, носещи се от сергиите на цветарите. Ще мръзна без кипналото веселие на червените лалета в двора и ококореното любопитство на жълтите нарциси. Навлекли светналата, пролетна шума, лесковите клони престорено високо ще шепнат за изпоцапаните ни с пръст ръце. Ще се събуждам на безименни и безродни места, за да се обръщам по гласа ти, да виждам белите нишки в косата ти как набраздяват плочките по тротоарите, за да усещам допира на меките ти ризи да тече под пръстите ми и няма да те има, ласко моя. Няма да те има.
Вече тъгувам по побелелите от слънчевата светлина, летни следобеди, насядали по скалите на припек и пладнуващият, под сянката на клонестите буки, мирис на сено. Вече тъгувам по погледа ти, който се рее високо над баирите и доловете. Оставих те под най-близкото небе, жалбо моя, болчице! На дъното на постланото с шума кладенче на Кръстато дръво, в глада ми за дъждовно безвремие, в глада ми за теб!
Вече тъгувам по приказките. Приказките, които моята баба ми разказваше, докато плетеше дълги дантели, с които да обточи тъкàните, винени чаршафи и които ще живеят още дълго в полумрака на стаята ни. Намяташе конеца на куката моята баба и изплиташе бодовете, а винените листенца от дантелата се извиваха кротко и тихо под шарената сянка на върбите и думите се нижеха ведно с листенцата, имало едно време, имало… Имало едно ябълково дърво, чиито ябълки зреели през юли и от едната страна били червени, а от другата – жълти, имало и една светла и голяма стая, в която късно сутрин влизала сянката на ябълковите клони и рисувала срещащи се и разделящи се пътища. Стои си още плетената панера върху масата и чака да се почерпим със сладки ябълки, а сокът им да потече по страните ни и да ни разстопи от мекота и сладост, а от старите приказки чакат да ни видят всичките воеводи и хубавици, които побеждавали лами и змейове, шарели без страх между горна и долна земя, летели върху орли и върху крилати бели атове. Отсега нататък всяка моя бримка ще заплита чужда приказка с хубав край, разказана на чужд човек. Листенцата от дантелата ще се разлистват върху чужди чаршафи, а те ще завият ръце, прегърнали чужди рамене и думите ми ще бъдат самотни като неоправено легло, докато слушат как нажеженият въздух фучи из нощните улици и разнася мириса на асфалт.
Вече тъгувам по стъпките си из тия стаи с дъсчени подове и баданосани стени, в които прохладата, полегнала върху винените чаршафи с пришитата от мен дантела, чака да отпием жадно и лудо от нея, когато по пладне птиците притихват в клоните на старата ябълка. Грапавите шарки на милувките ти са се отпечатали върху лицето ми. Старият орехов шкаф въздиша по проплакването на пантите, самотен без белите порцеланови чинии със сини букети по края. Редяхме двамата на масата за гости порцеланови чинии със сини букети по края и чакахме да се потропа на вратата. Ще ме преследва тази миризма на кора от дърво, на любовни думи и стар орехов шкаф през всичките ми непрогледни, безмълвни нощи, ще се просмуква във всичките ми бели ленени спомени, разпилели се като житен сноп, неувит от венчален пръстен. Ще ме води с лека стъпка по острите ръбове на бездомността, жалбо моя, болчице, а те ще оставят драскотини по усмивката ми, за да не забравя как благите думи шетат из нашите ракиени привечери. Ще стоя пред измити, осветени витрини със скъп порцелан и ще ми се ще да хапна под лозницата от оная зеленчукова яхния, която си развеселил с пресен магданоз, полепанал по ръба на чинията. Сини букети по края. В шумните пазарища ще ме води бълбукането на канеления аромат в калените чашки за кафе и ще отмятам косата си с твоя жест, само аз ще те виждам, само аз. Босоногите ми сънища ще скитат из напуканата пръст на жадните зеленчукови градини, ще газят в студената вода из вадите, ще стъпват в топлата, уханна пръст на прекопаните редове с пипер и градински цветя, ще окачват върху пироните по гредите огромни букети босилек, мащерка и риган за зимата. Топлината на името ти ще се лута между каменните зидове на самотата ми, утехо моя, и ще ме намира в тишината ми.
Вече тъгувам по вечерите със звънците на стадата, прибиращи се от паша и шуртящата вода, която пада в обгърнатото с храсталак каменно корито. Тънка пелена от капчици обвива обраслата с мъх, тъмнозелена надвечер.
Вече тъгувам по меките, гъвкави мелодии, които са дошли тук преди столетия и са остарявали с благородство, докато са седели под лозницата на една маса с времето и с близките на стопаните и са вдигали наздравици с тъмно, гъсто вино. Слушах ги как се стелят бавно като ранни есенни мъгли от сутрин до вечер по хълмовете наоколо. Виждах как историите в тях, бухнали и объркани, се лутат в мъглявината на къделите от вълна и как се точат избистрени по изпредените нишки и се навиват на изписаните вретена. Лежаха ливадите и слушаха, трепкаха тревите с приспани багри, дремеше жаркото юлско пладне и сънуваше любовните срещи на ония, които ги пееха. Отсега нататък ще ги търся под надупчено от антени небе и в чужди нощи тия бистри болки на липовите кавали, тия тежки рани на гласовитите гайди. Ще ги поздравявам с неми думи, но преди да да ги погаля, те вече ще са си отишли. Няма да ме познават, няма да си спомнят името ми, лицето ми, душата ми и затова няма да се сетят да ми разкажат как са посивели косите, как са избелели пъстрите забрадки и как са повехнали трендафилите по чорапите на ония, които ги пазят в пазвите си като нишани от любов и ги пеят само когато са насаме. Почернели от безродното слънце над чуждите къщи по чужди краища, прашни от пътищата през сухи планини и уморени от скитане, ще се спотайват в тъжните и дълбоки бръчки на чужди лица и ще лягат нощем в погледите на чужди хора със същата тъга, която хвърля мрежи в потоците на моето детство. Като костеливи, орехови черупки ще убиват на сърцето ми и като последна сребърна пара, звукът им ще блести в гласа ми. Ще палят спомен в душата ми, в припукването на съня ще чувам дишането ти, сянко моя, и ще галиш кожата ми, покрита с прахта на бездомните пътеки.
Вече тъгувам по снега, който се сипе върху широките плочници, върху ливадите и овошките, върху фините клони на акациите, върху планината и голите къпиновите храсти. По мириса на зима и горящи дърва. Тъжно извил вежди ще наднича пафита изпод бялото одеяло и ще чака някой да разтури ведрото спокойствие на къщата. Тъгувам вече по пътеките на овчарите и зъзнещите около Коледа ручейчета. По реката и корубата в ствола на старата върба до нея, тъгувам, жалбо моя, болчице, по провисналите доземи от снега клони на мощните ели из доловете. Без мен, без нас, ще зъзнат печката, сгънатите в раклата меки постели, старата газена лампа, свещите в бюфета, везаната покривка върху масата и единственият гост, който ще ги почете е разрухата. Никой няма да нареди върху червените божури на покривката чинии с тънки резени червени чушки туршия, нито да изпече филийки пушена сланина, нито да налее уханна струйка жълта сливова ракия в чашки от крехко стъкло. Тъгувам за пъртината от твоите стъпки по двора. Тъгувам по ръката ти, тия твои дълги пръсти с широки нокти, които разкъсват погачето на Бъдни вечер и търсят скритата пара в парчето хляб. Името ми яде живота ти, рано моя. Още нескрила се в чужд живот, тъгувам вече по тоя дом.
Жалбо моя, болчице, летят тия безпосочни улици в черешовите сутрини, на никъде ме не водят. Бели цветчета се ронят отгоре ми и се заплитат в косите ми. Мътните гьолчета от пролетните дъждове като Божии очички, невинно и учудено гледат небето през разкъсаните облаци, децата ги разрошват с пръчки, колите ги тревожат и накрая слънцето ще ги прибере там откъдето са дошли, без да мога да се огледам в тях и да видя как светналото бисерче на твоето “добро утро” блести в погледа ми. Ще извървя всички алеи във всички посоки, ще тропам на всички врати, ще надзърна през всички прозорци, за да открия онова място, където няма да ме търсиш и ще започна да те чакам. Оплячкосах нашия мъничък, весел таван, в който мирно и тихо съжителстваха, като израснали заедно куче и котка, огненото халище и компютъра. От дългите рафтове с книги и от картините останаха само светли и тъмни петна. Ограбих писалището, прибрах снимките, подарих дисковете с нашата музика. Сгънах мислите за теб най-скритото чекмедже, а върху шкафа поставих за спомен от теб отсъствието ти, тихо и глухо. Ще забравят лястовиците под прозореца да проверяват дали сме се прибрали и ще се лутат, и без нас, грижите им из шума на асансьори, коли и трамваи. Ще ти тежи пътят ми, неверо моя, и вечер преди да заспиш, ще се чудиш как се казват дните ми и имат ли цвят. Ще се чудиш лесно ли се влиза в моя дом и когато нощите ти станат съвсем сипкави и ронливи, ще ме търсиш в старата къща под хълма.
Така ще я караме отсега нататък на тая земя, на тоя малък свят от шепа пръст и няколко капки вода, всичко на всичко. В света не мога да се скрия, ще се скрия в чужда душа, но ако потропаш на вратата ми, ще ти отворя. Една клетва и две-три заблуди е тоя живот, а тежко е да го носиш на плещите си сам. Като отнеможеш вече съвсем, потърси ме! Кажи ми името на всеки, когото срещаш. Прати хабер, търси ме! Търси ме под черния камък до външната порта, по жълтата пътека над старите гробища, в дългите откоси сено из Пешови ниви. Мисли си, че тоя стар ключ с голяма халка ще те доведе до мен. Искай ме, тайно моя, със същата спокойна увереност, с която аз сега замесвам хляб от една привечер, няколко целувки и един-два, забравени в скрина, спомена. Нещата са такива, каквито са, жалбо моя, болчице!

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

komarigova [ потребител ] 
от дата :  18.05.2009, 08:31
Много е красиво. Поздравления за плавния изказ, богатите изразни средства и умението да предаваш на читателя твоята собствена атмосфера.