уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Пътища сияйни и студени

Нико Ников

Публикувана на сайта 12.08.2008, 04:42

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Въпросът на поета

О, музо, покажи ми светлината,
която тъй горчиво търся.
Кажи ми - може ли душата
от своите суети да се отърси?

И има ли покой накрая
на мъчното, студено бреме
или ще чакаме във рая
мирът и знанието да вземем?

Ще стигне ли душата мъчна
до своите покои сини,
или иронията злъчна
пак ще изсмуче моите сили?

Кажи ми, музо, накъде сме -
пропадаме ли, или греем?
Кажи ми, музо, откровено -
на себе си ли ще се смеем?

Кажи ми, щото в тебе търся
покоя на душата своя,
кажи ми, за да се отърся
от демоните на героя.

Кажи, а после ме обичай,
бъди със мен във пътя вечен,
немигащо във мен се вричай
във вярност, в нов живот обречен.

Родината на поета

България, земя на мрачни хора,
на топли и угаснали души.
Земя, измъчвана в умора
от греещи и паднали мечти.

Земята ми е нежна, но и тъжна,
мечтае тя за нови светлини.
В заблуди леки и измами кръшни
изгубила е вечните врати.

Земя, копнееща за щастие,
земя, потънала във кал -
земя, дерзаеща причастие,
умислена във своята печал.

Земята на дедите ми е пуста
и пуста ще остане веч,
докле към Бог не се прекръстим
и не посегнем с Неговия меч.

Тогава във сърцата ще покълне
на новото начало нежно семе.
Тогава всички ще обърнем
лица към идващото време.

Не щем ли, чака ни отрова
и мрак в бездушните стени -
на мрачното и тежкото основа,
а ние - болни настрани.

Не можем да сме жертви тъжни
на времена - жестоки и студени.
Ще трябва да живеем мъжки-
сърца грамотни и смирени.

Войната на поета

Поетът може да не иска,
но музата го тласка веч'
към яркия и сладък изгрев,
към грозната, ревяща сеч.

Поетът трябва да поеме
през своята съдба нелека -
тя иска всичко да му вземе,
но ще го отведе далеко.

През пътища сияйни и студени,
през облаци от светлина и дим
поетът ще лети и лази,
ще се опитва да се пази
от пътищата на раздора,
от суетите на позора,
от изкушението на мрака
и ще удари, без да чака.

Когато чуе свойто име
и дойде неговият ред,
в сияйни рими ще запее,
обгърнат в пламъци отвред.

Самотата на поета

Оплетен в мрежата на мрака,
поетът е объркан, сам.
Душата му не спи, а чака -
и цялата обгърната е в плам.

Озадачен, поетът се обръща
на вси страни, да търси бряг,
тогава музата ревниво връща
нанякъде препусналия впряг.

Тя никога не ще го изостави.
сам, неуверен и скимтящ -
повежда го по пътищата прави
и прави го да пее, тъй ехтящ...

Това е на поета светлината,
това е неговата сянка жива -
във райските покои на душата
тя е тъй пъстра, дива и ревнива...

Съдбата на поета

Да можеше поетът да се бори
сам срещу всички греещи очи.
Да можеше неземното да стори,
потънал във тъй земни суети.

Да можеше сърцата да изменя
и да излива чуждата печал
във мрачно, но и леко откровение,
а не във мека и горчива кал.

Поетът знае, че не бива
да гледа в чуждите сърца,
че там - във страст и мъка дива,
умират клетите деца.

Поетът знае, че смирено
и тръпнещо в печал сърце,
ще трябва - леко и студено,
да грейне в Божиите ръце.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

ELFIRATA [ потребител ] 
от дата :  29.09.2008, 12:09
СМЯТАМ,ЧЕ ДАРБАТА МУ Е ОЧЕВАДНАЛ.ХАРЕСАХА МИ ИЗРАЗИТЕ И МЕТАФОРИТЕ,КОИТО ИЗПОЛЗВА.СИГУРНА СЪМ ЧЕ МУЗАТА Е С НЕГО И ПИШЕ ТОВА,КОЕТО Е НА СЪРЦЕТО МУ ЗА СЕКУНДИ.