Единствено глупаците обичат

Паолина Василева

Публикувана на сайта 30.07.2008, 11:46

***

Разпарчетосани надежди сини,
греят си ръцете във снега
и изчакват бавно да отмие,
нови облаци в небето пролетта.

С прах и с огън да откъсне,
въздух, с вятър топъл, светлини,
та тогава чак да се разпръснат
малките надежди с сините очи.

Да разтупкат нежно и несмело
вкочанените ни просяшки сърца.
Да живеем все по-ново и зелено!!!
С нови облаци в небето, с пролетта.

***

Несмело се давят в реката
две престарели светлини.
Край една строителна площадка
Край три плачещи върби

Позатънат леко към безкрая,
но от страх изплуват от студа.
Край пътека във началото на края.
Край съсухрена от времето трева.

Назад-напред. Куражът тръпне.
Всеки миг главите им ще потопи.
Мрака вече гладен ще погълне
нашите несмели стари светлини.

***

То мълчеше, а другите кращяха,
чакаше и те веднъж да замълчат.
То мълчеше скрило под тезгяха
свойта песен овехтяла за светът.

Те полюшвайки се най-пиянски
се размиваха в вулгарност и цинизъм.
то се сви във мръсни транспаранти
в свят по-трезвен с цветен телевизор.

То затихна, после се забрави
чакаше да си припомнят някога и те,
то сгреши, те бяха прави.
То, проникновението, зачака да умре.

***

Светло е от уличните лампи,
двама влюбени забързани вървят,
в киното от филм амеркинаски,
топла песен разпилява се в светът.

Леко сме замислени и плахи.
Днеска някак май не беше ден.
В джоб събрала песни и заплати
ще те черпя стих, а ти ще черпиш мен.

Прашно е от всичките автомобили,
страшно е че пак е нощ!
Ние две усмивки с мъка залепили
ровим в стихосбирка като в кош.

Подразбрали грешно нечйи думи,
тежко влачим поизтръпнали крака.
С звуци от китара, с струни
сдъвкваме по лесничко света.

Пък макар и днеска да отмина,
пак добре че бродиме със теб,
в тая вечер вече 100 години
залепилли се човека за човек.

Тази вечер скучна и безстрастна,
двамата до смърт ни отегчи,
и макар да светят тези лампи
светлината ми горчи.

Мъчно ми е вече,
че си толкова далече!

***

Стоп на болката! И ето старта
на една по-друга светлина,
по-изкуствена и по-позната
от онази дето беше до сега.

Стоп на ежедневието! Давам
за най-дребните монети всичко!
Стоп и край! Начало получават
новите, нахалните, различните.

Старт на комерсиален епос!
Старт универсален и познат.
Старт на всичко кукленско и лесно!
Стоп болезнен ден и свят!

***

Вали и дъжд събираме във шепи,
зажаднели за вода и кислород.
запремигали, огледани във капки, слепи,
хапем гладно от отровния живот.

Завихрени от вятър пепелища в бяло
ще посолят пръстите ни в дъжд.
Времето се перчи пресивяло
като луд и болен, грохнал мъж.

Вали и газим в локвите щастливи.
Плачем в радост, скачаме в калта
със крака изтръпнали и криви.
Не валя с години, а сега...

Радостта оттича се в канала бавно,
пък се сипе още киселинен дъжд.
Мокри грозни се повличаме безславно,
към мечти за топъл слънчев лъч.

***

Бели коридори, бели стаи,
Въздухът - застинал кислород.
Изпълнени са с гордост дните стари
и със спомени за болничен живот.

Клатушкат се в главата ми моменти
на надежда, отчаяние, безличност.
Термометър, който трудно мери
чупи се във пода за поличба.

Една количка се търкаля най-самотна,
а аз се возя върху колела.
Под прожекторните лампи неохотно,
за инжекция подала съм ръка.

И се будя в пот обляна.
С лудо, хлопащо сърце
Колко надалеч е болничната стая,
а я стигам с двете си ръце.

***

Боли устата от нелепи оправдания.
Болят очите от слъзливи дни.
Коленичим тъжни, в покаяние
за свойте грешни съдбини.

Напред да крачим лесно е,
а ако не желаеш кой ще те спаси?
Потъвай друже в гнет и бесове!
Тупти във гняв сърцето и боли.

Надолу, все надолу по пътеката
развлекли крачоли в калта
полека кретаме, полека
с мечти за сини небеса.

Ще легнем без да се изправим повече,
че смисъл няма в слънце и във дъжд,
и няма смисъл все да продължаваме,
когато недостига въздух за светът!!!

***

Смели ли сме, че обичаме
големи облаци и бели дни?
Смели сме, сами обричаме
живота си на театрални светлини.

Живеем сякаш няма утре,
продишахме отрова и дори
във сън се будим сутрин,
със подпухнали от блянове очи.

Разкрива се живота на сърцата,
открехват се вратите на света.
Голямо бъдеще ни чака непознато
с топла и подканяща ръка.

Мълчи, презрение! И аз отричам
съмнението егоизма и страха!!!
Опитайте се да ни спрете да обичаме
далечните си тъмносини небеса!!!

Че кой ще каже "Не е смелост"
Щом си тук да си човек!
Щом светът си мериш във безмерност!
Смели хора в страшен век.

***

Прелистват шумове, душите ни,
залутват се сред пепелища.
Кой ще ни научи да обичаме?
Когато днес единствено глупаците обичат.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!