уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Съдбовна среща

Кирил Вучков

Публикувана на сайта 30.07.2008, 03:30

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Том вървеше по отъпканата горска пътечка и си тананикаше весела мелодия, за да му минава времето. Бе преметнал торбата с багажа си през рамо, почукваше с тояжката си по твърдата земя и се наслаждаваше на горския покой. Гората бе пуста по това време на годината, което го устройваше - Том мразеше непрекъснато да среща разни познати търговци, които все го заговаряха и разпитваха. Губеха му времето, а и любезността им бе престорена. Не понасяше лицемерните им, мазни усмивки.
Слънцето се плъзна под прикритието на облаците, скри се зад планината и мигом стана чувствително по-студено. Хладният полъхът, който до преди малко галеше лицето на стария търговец и го разхлаждаше приятно, изведнъж стана по-силен и мразовит.
Том свърна встрани от пътечката, свали дисагите от рамото си и хвърли тоягата на земята до тях. Бързо се хвана да събере сухи дърва и щом нощта се спусна над земята, той се бе настанил удобно до играещите пламъчета и наметнат с вълнен плащ раздвижваше пръстите на уморените си крака. Цял ден бе вървял, а вече не беше първа младост. Въпреки това, целта му не беше толкова далеч - щеше да минат години, преди стария Том да се озори от двата дни път между селата. Тогава сигурно щеше да си вземе някое магаре, поне да му носи багажа.
Вдиша дълбоко от аромата на гората. Бе началото на зимата - въздухът беше хаплив през деня, но скриеше ли се слънцето направо срязваше в гърдите. Но сега оранжевото сияние на огъня шареше по лицето на Том и сгряваше не само тялото, а и душата му. Спокойствие... това му трябваше на стария човек. Измъкна от дисагите си комат хляб, отчупи малко и започна да дъвче. Винаги бе вкусно да хапне след цял ден работа или път. Дори стария твърд хляб му се услаждаше.
Унесен в своята пътническа идилия, Том твърде късно забеляза двата силуета, приближаващи откъм гората. Скочи на крака, изтървавайки хляба на земята. Сините му очи се загледаха уплашено към сенките, но твърде дълго се бе взирал в огъня, за да може да различи нещо в мрака. Не и преди да се приближат прекалено.
Пред него изникнаха двама младежи. Всъщност, те бяха младежи само от гледна точка на неговата възраст, защото и двамата бяха прехвърлили трийсетте. Мъжете имаха гъсти черни бради, стигащи до гърдите и телосложение на войни. Дългите им коси падаха до раменете, а широките им гърбове бяха покрити от наметала от меча кожа. Това бе и единственото нещо, което ги предпазваше от студа - имаха само кожени препаски около слабините и наметалата, хванати с железни катарами на голите гърди. И двамата бяха много яки - с дебели като дървесни стволове ръце и издути мускули по цялото тяло. На кръста на левия хълбок на всеки застрашително се подаваше дръжката на огромен меч.
Сърцето на Том заби лудо щом старецът разбра, че или ще бъде ограбен, или ще бъде ограбен и убит. Съдейки по суровите изражения на непознатите, второто бе по-вероятно.
- Здравейте, момчета! - поздрави ги той с треперещ от притеснение глас, макар да се опитваше да звучи колкото се може по-ведро. - Как търпите тъй, голи на тоя студ. Елате край огъня, да се сгреете.
- Боговете здраве да ти дават, старче. - отвърна на поздрава му единия, другия само му кимна уважително. Приближиха се.
- Какво ви води насам? - заговори ги Том, но гласът му все още звучеше глухо и страхливо. - И защо сте толкоз голи, ще замръзнете!
Мълчаливия се изсмя късо, а другия се усмихна и отвърна:
- Студено е да, но сме свикнали. Не студа ни плаши, а глада.
Том се засмя горчиво и нервно. Бе повече от сигурен, че ще го оберат, само се молеше на боговете да пощадят живота му.
- Глада всички ни плаши. - рече им той, присядайки до огъня. Те се настаниха до него. - От де идете? Май не сте тукашни.
- Прав си, не сме. От север идваме. За това и ти казвам, че на студ сме свикнали.
- А-а-а, от север думаш... - Том хвърли бърз поглед към мълчаливия странник и щом срещна свирепия му поглед, отново заби очи в пламъците. Зае се да разръчква огъня. - Не знам аз за севера нищо, освен туй че е студено. А кат ви гледам вас, тръпки ме полазват.
Разговорливият мъж, който впрочем бе и малко по-едър, се разсмя.
- Със студа се свиква, ама с глада не можем.
Том имаше чувството, че някой е опрял нож в гърлото му. най-малката грешка и щеше да се прости с живота си. Ръцете му започнаха да треперят неудържимо от страх и той ги мушна между коленете си, за да скрие.
- Не знам за вас, ама аз замръзвам. - опита да успокои гласа си, вдишвайки няколко пъти дълбоко. - Вие сте големи кат мечки! - възкликна той. - Сигурно сте гладни. Пък аз - виж ме! На мен ми дай залък хляб и хапка свинско, и мога цял ден да вървя пеш. Ей тъй, както сега съм тръгнал. Вземете малко хляб, а имам и месо тука някъде...
Хвана да се рови из торбата си. След малко извади от там парче сушено месо, вдигна хляба от земята, изтупа го хубаво и им го подаде.
- Ето, яжте.
Онзи, който говореше, хвана хляба и го разчупи на три. Същото направи и с месото, и раздаде по едно парче на всеки. От този жест надежда се прокрадна в погледа на Том. Може би все пак щяха да оставят да си тръгне жив.
- Много ти благодарим, дядо! - каза уважително мъжът и яростно заръфа хляба. Мълчаливият отново кимна и започна да яде.
- От север викаш сте. - заговори ги отново Том. - И как е там?
- Гадно. - отговори мъжът и се разсмя. - Родина е, знам, и си има своите хубости, но хората са по-студени от зимите. - поклати глава, явно спомнил си нещо неприятно, отхапа от хляба и като преглътна, продължи: - Почти навсякъде е покрито с гори, които бъкат от дивеч. Но така се случи, че трябваше да напуснем, и затова дойдохме тук. Много по-топло е, по вашите места. А чувам, че сега било зима.
- Да, да, така е. - каза Том и преглътна шумно. - Щом сега ти се струва топло, а и като ви гледам как сте облечени... Значи много студено на север. Ама как, и лятото ли е толкоз студено?
Странникът отново се засмя, дояде остатъка от храната си и легна на една страна.
- То едно лято... Няма и месец. Смекчи студа, колкото да поразмекне земята за около седмица, и после пак става лед, и сняг, и студ.
- Е как орете тогава? - изненада се Том. - Много здраво рало ще трябва, а и яки волове. А реколтата? Не измръзва ли?
- О- о- о, никой не обработва земята. - обясни мъжът. - Само гробарите копаят.
- И какво ядете? - недоумяваше старецът.
- Месо. Ловуваме в горите, нали ти викам, че има много дивеч.
Том кимна и дояде своята порция. За известно време потънаха мълчание. Вятърът виеше над върховете на дърветата, накланяйки по-високите стъбла и разклащайки клоните на всички. В прикритието на гората, тримата пътници усещаха единствено лек, но мразовит полъх, който жаркия огън побеждаваше лесно. Нощта бе тъмна и беззвездна, заради облаците.
- А тук, тук с какво се занимавате? - попита Том с надежда.
- Лов. - отвърна събеседника му, но гласът му бе глух, а очите му потъмняха.
Усмивката на Том се стопи, а ръцете му затрепериха отново. Пак ги притисна с колене, сякаш да ги стопли. Непознатите не носеха лъкове, прашки или копия, а мечове. Само една плячка можеше да бъде уловена с меч - човекът. Сърцето на старецът блъскаше в гърдите му, сякаш всеки момент щеше да се изтръгне от тях.
- Сурови хора сте вие. На тоя студ... - Том зачекна темата, в която чувстваше като най-безопасна.
- Не е кой знае какво. Ние бяхме чували, че хората по тоя край за жилави като дрянови стъбла. И като те гледам тебе, вярно е.
Том махна с ръка.
- Мене живота ме е направил жилав. От много лета кръстосвам тия пътища. Оная пътека аз съм я отъпкал, че и не само нея.
- А ти на къде си се запътил, дядо?
- Към Винолей, едно село на ден път от тука. Към него отивам, по работа.
- Минахме от там. - рече мъжът и смръщи вежди. - Странни хора, недружелюбни, не са като тебе.
- Не, не, не... - Том поклати глава. - Няма такова нещо. В лошо време сте ги хванали. Тая година беше лоша. Бедна реколта, знаеш как е... - замисли се за миг и се изсмя нервно. - Е, бедна реколта не знаеш. Но глада по всички краища го познават. Та това ти викам - не са лоши хора винолейци, просто гладна година е тази.
Отново се възцари тишина. Мълчаливият мъж се загърна плътно в наметалото си и се сви близо до огъня, затвори очи и започна да диша равномерно. Много бързо обаче заспа и Том реши, че се преструва. Май мислеха да го оберат докато спи. Добре - поне щеше да оживее. Или пък щяха да го убият в съня му? Старецът потръпна, виждайки къде лежи ръката на „спящия” - на дръжката на меча!
- Интересни сте вие, северняците. Имаше един... - старецът се ухили, разкривайки пожълтели зъби. - бард. Ама стар такъв, кат мене. Но можеше да чете - разкарваше една торба с жълти листове и разни драсканици на тях. Разправяше ни едни... - засмя се кротко, потънал в спомени. - Ти знаеш ли да четеш?
- Не, дядо. А ти?
- Не, не, и аз не. Рядък дар е туй, да четеш. - повдигна рамене. - Сложно ми се вижда. Аз го питах онзи, ама той нямаше време да ме учи. Но пък хубаво разказваше... - погледът на Том се зарея към облачното небе. - И какъв глас имаше, ей! Като се разпееше направо стопляше душата. И лютнята му хубава, една такава лъскава. Едни разправяха, че се бръснел на нея и нищо чудно - тоя нали ходеше брадат като вас. - Том и мъжът се засмяха в хор. - И ти викам, разправяше той за северните земи. За планини, стигащи до самите небеса и за безкрайни морета. Говореше за разни чудати хора полу- мечки. Пълни измислици, ама си беше интересно. Нямаше си занаят човека, та го нахраних и напоих. Зима беше тогава, като сега. Само дето аз бях по-млад, още ми се виждаха черни косми в косата - а сега и белите не са много. - изражението му стана сериозно и се загледа някъде в тъмнината. - Тъй е в живота - ако не си помагаме един на друг, кой ще ни помогне. Не ме разбирай криво... - махна вяло с ръка. - Не че не вярвам в боговете - вярвам. Че от време на време и се моля даже. Ама... ти само на боговете да се осланяш... На богове и цар вяра да нямаш. Те високо, той далеко... пък ние сме тук и сега. Боговете нямаше да нахранят клетника... ех, как му беше името... забравям вече. - Том разтърка очи, след което прокара пръсти през рехавата си бяла коса. - Няма значение де. Ни щяха да го нахранят, ни щяха да го стоплят. Щеше да измръзне и да умре от глад.
- Добър човек си ти. - каза му непознатият и подръпна брадата си. Тъмните очи на северняка се взираха невиждащо в мрака между дърветата. - Добър човек си... - гласът му бе тих и отнесен. Замълча за няколко минути, погълнат изцяло от своите мисли. - Знам ги аз царете. - каза накрая. - И ние един вожд си имахме преди време. Бяхме му първи приятели - ходихме на лов заедно, пиехме и се хранехме заедно. - мъжът взе едно клонче, с което поразбута огъня, преди да го метне вътре. - Но така се случи, че умря. Убиха го и дойде нов вожд на нашето племе. И нас, като приятели на стария вожд, ни прокуди надалече. Затова дойдохме по тия места.
Том изсумтя.
- Лоша работа са царете. Властта за хората е като времето за ябълките - колкото повече, толкова по-червиви стават.
Странникът се усмихна широко под брадата си.
- Мъдро говориш, дядо.
- И ти като станеш на моите години, и ти тъй ще говориш...
Изведнъж преструващият се на заспал се размърда и седна. Изгледа остро другаря си със стиснати зъби, в очите му се четеше укор. Двамата мъже се гледаха известно време в някакъв странен безмълвен разговор. най-накрая мрачния непознат заговори за пръв път.
- Няма ли да спим, Торек? - изсъска той.
- Ти спи, Шугар, аз ще си поприказвам още малко с нашия домакин.
Шугар се обърна с гръб към тях и притихна. Този път обаче гърдите му се раздуваха енергично от учестеното дишане. Торек пък от своя страна се обърна към Том, напълно спокоен. Черните, изпълнени с мрачна решителност очи на северняка срещнаха уплашения поглед на стареца. Изминаха няколко мъчителни минути, в които никой не помръдваше. Дори правещия се на спящ Шугар затаи дъх в очакване.
- Ще бъда честен с теб. - наруши тишината Торек. Отклони погледът си встрани към непрогледната тъма. - Ние не сме ловци. - Том кимна лекичко, напрегнал се до краен предел. Дали сега щяха да го нападнат? Или щяха да го пуснат да си върви? - Ние сме крадци.
Всичко се случи за няколко удара на сърцето. Шугар скочи на крака, измъквайки меча си в движение със стържещ звук. Сетне се хвърли напред, но по-едрия Торек изненадващо се озова помежду им.
- Не, братко. - рече с твърд глас севернякът. - Изгубихме много, но още не сме изгубили честта си.
Том бе замръзнал на мястото си. Паниката сковаваше тялото му и стягаше гърлото му в безмилостната си хватка. Бе забравил да диша, да мига - седеше и наблюдаваше мъжете. Двамата се гледаха - единия, Шугар, с яростта на див звяр и другия, Торек, с непоклатимата увереност на планина. Капчици пот избиха по бледото лице на Том, а северняците все така стояха, без да помръднат. Шугар - с изваден меч, дишащ тежко, приведен напред като за скок. Торак от своя страна стоеше гордо изправил гръб, като заплахата се улавяше единствено в погледа и в мазолестата му ръка, положена небрежно върху дръжката на меча.
- Ние сме братя! - изръмжа Шугар накрая. - Братя! Кръвта е свята, Торек!
Защитникът на Том кимна едва забележимо.
- Така е. Затова ти казвам да прибереш оръжието. - каза Торек със спокоен глас.
- Изправяш се срещу собствената си кръв, заради някакъв непознат!
- Вече не. Не е непознат. Сподели огнището и храната си с нас. Той е приятел, а човек трябва да уважава приятелите си. - отново поклати глава. - Няма да вдигна ръка срещу теб, но ако искаш да стигнеш до него, ще трябва първо да ме посечеш.
Отново настъпи мълчание, този път нарушено от стърженето на стомана - Шугар прибра меча си в ножницата. Том въздъхна облекчено и забърса потното си чело с ръкав.
- Благодаря ти, братко. - каза Торек и най-накрая в гласа му се усети силна емоция - облекчение. - Изчакай ме на пътеката, ако обичаш, искам да си кажем няколко последни думи с нашия нов приятел.
Шугар кимна и с бързина, нетипична за мъж с неговите размери, изчезна в нощта. Торек се обърна към Том.
- Съжалявам, че трябва да се разделим по този начин... - въздъхна и се загледа в посоката, в която бе изчезнал брат му преди малко. - Вождът, за когото ти разказах не беше приятел, а баща ни. Убиха го и ние щяхме да го последваме. За щастие избягахме и ето ни сега. Няколко пъти ни се наложи да ограбим пътници, за да не умрем от глад - горите ви са бедни, а и ние не сме толкова добри ловци, колкото войни. И... ти ме накара да осъзная нещо.
- Какво? - поинтересува се Том. Сега трепереше, след като напрежението го бе напуснало.
- Че сме станали крадци. - засмя се сухо, с много горчивина. - Разбойници, ето какво сме. Веднага щом ни видя да те приближаваме, аз прочетох в очите ти онова, което подозирах от много време, но нямах доблестта да си призная пред себе си. Ние сме станали крадци. Успокоявах се с мисълта, че сме бойци изпаднали в трудно положение, но това не е вярно. - Торек се намръщи, разгневен на самия себе си. - Смятахме да те оберем. Отвратен съм от тази мисъл. Добри хора пострадаха в последните дни, добри хора, казвам ти. Някак не се замислях. - ръцете на Торек се свиха в юмруци, а гласът му започна да трепери. - Добри хора, дядо. Убих един, беше десетина години по-възрастен от мен и само се опитваше да защити труда си. Тогава... си мислех... - преглътна шумно. - мислех си „защо иска да умре за някакви си пари”. Защо? Защо този човек се изправи срещу двамата с брат ми. Та той бе като дете в сравнение с нас, нямаше никакъв шанс. Защо той жертва живота си за някакви скапани монети, които щяха да ни нахранят. Мислех си, че ние сме зле, изстрадали от живота, че боговете са се отрекли от нас и трябва да оцеляваме както можем. Но на каква цена? - вдигна глава към небесата и изрева. - Колко наивен съм бил. Аз нямаше да го убия и реших, че се бие за парите. Реших, че е подтикнат от алчност, но не е било така. Ако се беше предал, нямаше да го убия аз, щеше да го убие гладът. Той се бореше не само за своя живот, а за живота на цялото си семейство. Имаше... - притвори очи и сведе глава като в молитва. - имаше доста пари, предполагам, че е продал реколтата си. Не един живот съм отнел, а... а бог знае колко! - отново нададе яростен рев. - Богове! Сякаш сам съм заклал дечицата!
Том стоеше изумен и наблюдаваше потресен как този стабилен мъж, толкова уверен и владеещ емоциите си, рухва пред очите му.
- Повече няма да крадем. Кълна се в гроба на баща ми. Никога!
Двамата си стиснаха ръцете и се разделиха без повече приказки. Том гледаше как набитата фигура на Торек се стапя в мрака и изчезва. Старецът хвърли останалите дърва в огъня, легна на една страна, зави се с вълненото си наметало и се сви върху твърдата земя. Затвори очи, но дълго време след като северняците си отидоха, Том долавяше във виенето на вятъра клетвата на Торек. Добър човек беше... просто животът бе стоварил жлъчта си върху него. А дали щеше да спази клетвата си? Дали когато гладът ги стегнеше в хватка си и отчаяние завладееше душите им, Торек ще си спомни клетвата? Въпроси много, а отговорите знаеше само времето.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!