уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Животът на поета !

Нико Ников

Публикувана на сайта 17.05.2008, 06:54

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Мирът на поета

Мъгла и дим, и мрачен хаос-
Това е в моето сърце.
Ще бъде тъй, докато в зрялост влезе
душата ми, по-лека от перце.

Ще трябва да се боря и с това-
със тъмния, неясен дим
и в облака от новите слова
да търся на сърцето синоним.

Ще трябва да намеря своя ред
и в мъката , и в песента
и да се уповавам най-напред
на Онзи, даващ светлина.

Ще трябва своя мир аз да намеря,
за да получа сили нови,
в стиха си, пламнал и премерен
да чупя все по-стегнати окови.

Да влезеш в своя мир е трудно,
но там е моята съдба -
ще трябва трепетно и будно
да търся общ език с Света.

Намеря ли го нявгаш, вече
ще мога да съм нов герой,
а не объркано човече,
дерзаещо за Бога свой.

Ще пиша вдъхновено, силно
за светлината, за това,
че Господ дава изобилно
на всеки, търсещ Го в света.

Ще пиша за покоя сладък
и за минутите на сън.
Ще пиша, да, ще пиша гръмко,
Докато той не ме извика Вън.

Гуляят на поета

Ще има някога наслада
за малкия, страхлив поет.
В жени и вино - изненада,
Намери вечния късмет.

Той знае, че това е прах,
че е илюзия до време,
но осъзнал какво е грях,
готов е още да приеме.

Не бърза той да се отърси
от земните неща и суети.
Той радостта си трябва да потърси,
похлопвайки на лесните врати.

Когато радостта я няма
или омръзнат леките блага
поетът, осъзнал, че е измамен,
ще търси истините за света.

Посланието на поета

Поезията струи
от моите ръце
и чака само ти
да трепнеш -
твоето сърце
да литне към простори нови
и да забравиш режещия звук
на старите, ръждивите окови.

Да осъзнаеш, че си тук,
сега, замалко-
и не случайно, а със цел.
Да се научиш,
поне малко,
в мечтата си да бъдеш смел.

Тогава ще си нов и чист,
душата ти ще се запали,
ще видиш хоризонт лъчист
и благодат, тъй щедро Дали.

Сексът на поета

Две пламнали тела едно във друго
намират свойта светлина.
Две трупчета, целувайки се грубо,
не виждат идващата пустота.

Едва когато се обичат
Душите ни свободни, ясни-
едва тогава се обричат
на сладостите най-прекрасни.

Другото е мрак и пустота
и безнадеждна простота,
вкопчена в моментен ритъм-
това ли трябва да изпитам?

Или безбрежната наслада
на топлото и нежно тяло,
което мое е изцяло,
свалило всякаква преграда...

...

Да вляза бавно в твойта пещера
и да изпъшкаш търсещо и нежно -
тогава има ясна красота,
море от удоволствия безбрежно.

Тогава има смисъл мойта обич,
тогава си сияйна и прекрасна ти,
тогава ще се слеем в вечен обръч
от пламнали и греещи мечти.

Търсенията на поета

Поетът вечно търси свободата.
На земното и вечното - средата.
Той иска със пресипнал глас
да доближи чудовищното "аз",
да го застигне и подмине вдъхновено,
докле не разбере, че е сломено.

А после- да намери своя друм
и в хладна красота, чист ум
да тръгне в правата посока-
макар да няма никаква насока,
освен на музата гласът лъчист-
той винаги е прав, смирен и чист.

По новия си път поета
отново търси свобода,
макар да знае, че късмета
е на страната на света.

Сам в свойто дирене той иска
да сбъдне своите мечти -
от злото мрака да изстиска,
а после леко да заспи.

Еротиката на поета

Семе върху топлите гърди,
усмивка ясна в меките очи,
а аз - смирен и кротък вече -
целувам те разтърсващо и нежно
и щастието е меко, безметежно.

След края на красивата игра
ти мила си, а аз - небрежен,
моментът е тъй лек и нежен,
че чак се муси вярната Съдба.

Тя иска дан за всичко мило,
но ти си по-добра от нея
и за гласът й - тежест и светило,
аз съм готов да оглушея.

Дилемата на поета

Поете, накъде отиваш ти?
Съзнаваш ли, че си обречен
да сбъдваш чуждите мечти
а сам да търсиш ти покоя вечен?

Съзнаваш ли, че твойта сила
е мимолетна кат' сълза,
че в сянката ти се е свила
красива, тръпнеща душа?

Че таз душа бленува слънце,
а ти обричаш я във плен,
че сееш маковото зрънце
и то израства в сладък ден?

И тия думи чу поета
във изнемогващата си душа
и каза си "Такъв ми бил късмета",
готов съм вечно да греша.

Свободата на поета

В агонията на красотата,
във сенките на суетата
смирено търсим свободата,
извеждаща ни в Светлината.

Да паднат голите заблуди
и да разтворим новите очи,
душите мили да принудим
да видят своите висоти.

Тогава ще е вечно слънце
и радост в топлите сърца.
Плод ще берем от светло зрънце,
ще видим малките деца.

Демонът на поета

Поете малък, де ти е душата?
Разядена, кървяща, сляпа...
Отдай се пак на суетата,
не и отнемай свободата.

Поете, да са твойте сили?
Нали стихът ти ще променя?
Къде са тез’ дечица мили,
които песента подемат?

Поете, де ти е сърцето,
което трябваше света да брани?
Къде е чистото око, което
изгаряше ме в грозни рани?

...

Лъжецо, мамел си ме дълго,
но имам още много време
да те изтрия в черни сълзи
и да отхвърля твойто бреме.

Тъгата на поета

Две сълзи парят на очите светли,
две сълзи, молещи за топлина.
Те появяваха се мимолетно
и гаснеха в покоя на света.

Това е 'щото трябва да сме силни,
да издържим на благия тормоз -
а после - живи и стабилни,
да тръгнем по сребристия си мост.

С такава участ блага сме родени
и ще я носим до покоя сив.
И ще се молим, веч' освободени,
да бродим през потока жив.

Със тази участ блага ще си идем
И ще е топло там, усещам аз това,
при Него най-накрая ще пристигнем -
Ковачът на жестоката съдба.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

geri_67 [ потребител ] 
от дата :  13.06.2008, 03:43
Прекрасна поезия.Нека обменим опит.Ще ми е приятно да се започная с поет от моя роден град.За връзка ggg_67@abv.bg