Карлсон

Експлозия

Карлсон 2

Искам да си имам покрив -
пуст, обширен, само мой;
с керемиди пъстри, мокри
сред небесния покой.

Искам да си имам покрив,
а под него- празнота;
сам на него да живея
и да дишам синева.

Той не се крепи на нищо
и от ничии очи
денем слънцето не скрива,
не умее да мълчи.

Трака тихо с керемиди,
щом ни завали дъждът;
с него пея, да завиди
на живота ми светът!

Настроение

Нечие прозрачно
    мрачно настроение
бавно ни облива в ледена река
Облачните сиви
    наранени вени
леят сива кръв, блясък, пустота

"Днес" е крайно чуждо
    кратко и безлично,
въздухът - наситен с душна самота.
"Днес" не чувствам нужда
    с нищичко лирично
бледата си скука да поосвежа

И съм безразлична
    само сенки виждам
в хората край мен; хора ли са още?
Не, не ги обичам,
    нито ненавиждам
съществувам тайно - като бухал нощем.

Аз съм хладен призрак
    глас от тъмнината
и не разпозпознавам приятелство, любов
    никога не моля
    никога не плача -
егоист дъждовен, мрачен и суров.

Пролетни

Вълната в камъните се разби
и пръски излетяха надалече.
Скалата морската й мощ уби
зелена кръв по камъка потече.

Удари пак и цялата си болка
в безмълвен щурм срещу брега изля...
И пак! Ленивата си обиколка
започна слънцето с поредната вълна.

Попари я със златния си поглед,
превърна я в стена втечнен метал;
и пръските й, тази жар понесли,
изчезнаха във лепкавата кал.

Мислите на един умиращ в болница, ранен при терористичен атентат

"Страхувам се, че в душно, сиво утро
на някой бъдещ, депресиращ ден
ще се окаже, че не съм живял,
а вече чезна, сам, изпепелен.

Страхувам се, че няма да ме има,
за да извая късче доброта
от користния лед на тази зима,
сковала чувствата, душите и света.

И плаши ме абсурдната жестокост
на силните, на слабите - страхът,
отнемащ волята, достойството и в пропаст
съборил всички идеали от върха.

Страхувам се, че хората нехаят
дали човешкото ще съхраним,
и мамят, и убиват, хапят, лаят,
разпадаме се като древен Рим.

В абсурдната си алчност разделени,
на срамна меркантилност грозна сцена,
могъщите се карат за света,
а той е все тъй кръгъл - и без тях!

Страхувам се, това ще ме убие!"
Във въздуха, отровен от лъжи,
издъхнал тихо в своята килия,
поредният човек не-звяр лежи.

ІІІІ

Сега е нощ, прозореца отворих,
а мракът вън внезапно зашумя
и сякаш се сгъсти, трепти просторът
от шепота на хиляди листа.

Но днес е февруари, дървесата
са голи по сезонния закон.
Какво тогава носи и премята
вълшебството на вятърния стон?

Какъв е този вятър - февруари,
а в черните, копринени тъми
на ласката му лятото ме пари
и топъл дъжд със дъх на мед ръми.

Какъв е този вятър? Тихо, нежно,
припомня ми забравени идеи...
а допирът му - плътен и надежден
ще ме поеме стига да посмея

да се лиша от твърдата опора
на този глупав, равен, хладен под.
Да скоча, да прегърна ли простора?
Или все пак да избера живот?

22:46 31.1.2003 г.

Музика, музика, дайте ми музика
чиста и правилна, истинска, жива
музика, точната, нужната музика
за да живея, да бъда щастлива.

Музика - пее в очите асфалтът,
мокър от снощния възкисел дъжд.
Песен си имат и мокрите джанти,
черните чанти, и хлябът от ръж.

Всичко звучи в своя странна тоналност
и, съществувайки, тихо звънти.
Само от хората нищо не чувам -
сиви, лениви, такъв ли си ти?  

Питам се, също ли имам мелодия?
И ако да, тя добре ли звучи?
Аз да я чуя не мога, но пея,
за да достигне до нечий уши.

Може би някой ослушва се някъде
точно, специално и само за нея...

Пролет

Дъждът вали, не, май понамаля,
изчезна и последният небесен блясък
и гръмотевицата своя тътен спря.

Попита ме какво е пролетта,
но не сезон, не текстова метафора,
попита ме какво е тя за мен.
Шедьовър, неразбран от автора!

Божествена симфония, започната,
и после смачкана, захвърлена във ъгъла,
от композитора, едва ли не намразил
богинята, която го е лъгъла

през толкова безсънни нощи,
когато като че докосвал рая.
Ала не стигал пламъкът, последен ред
несътворен оставал и настъпвал краят.

Без спиращи дъха акорди,
без виртуозен щрих, без истински финал,
тържествените, обещаващи и горди
начални редове преливали в провал.

И този път се случило; свещта
догаряла и скоро се стопила,
творецът на мелодии в нощта
заспал на масата, зацапана с мастило.

И недописаните нотни листи,
попили гениалната идея,
останали захвърлени на пода
в очакване отново да запеят.

Бездарникът след време си отишъл -
от бедност, може би и от тъга.
Не бил известен, никой не въздишал
над прозаичния му тесен гроб в снега.

Отречената, неразбраната мелодия,
едничкото му стойностно творение,
пленена в клетката от петолиния,
потънала, разбира се, в забвение.

Та тя изобщо не била запомняна!
Но някой някак си я доловил
Откраднал Бог красивата мелодия
и в пролетна магия претворил.

***

Час по Биология
някой рецитира
дългия урок,
който не разбира

Мембрани, цитози,
рибо-, лизо- зоми
в клетката се возят
и се не запомнят!

А до мен Ирина
книжка си чете;
тихичко проклинам
липсата на две;

искам да съм паяк
и да лазя, лазя
по чина, по края
грапав на перваза;

аз ще виждам всички,
а ще бъда скрита,
рядко забелязват
малкото очите

и ще им се смея,
кой ще ми попречи?
Кой дезинфекцира
стаите ни вече?

22:46 31.1.2003 г.

Ти си ангел, ти си бог,
ти си чувство и порок
болка, унес, вдъхновение...
черно, тягостно презрение

ти си всичко в моя свят
съвършенство в плът и цвят
о, мечта в катран и бяло
... чудно мое огледало :ррр

*******

защо си тръгна? о, защо те няма
единствен поглед хвърли ми през рамо...
и в него се четеше огорчение
защо сте неспособни да прощавате
отивате си, бързате, забравяте
и чувствам се виновна, но уви
не зная точно за какво, а ти -
ти даже не желаеш да ми кажеш.
и сам не знаеш, но ще ме накажеш
с усещането, че поредния си шанс
със теб пропуснах - прелестен романс
или пък просто перличка на хубав спомен-
но не, ти няма да останеш, воден
от нещо скрито, непреодолимо
от логиката неопределимо,
като предишния си - изживян напразно,
безсмислен ден с безсмислие заразно!

Обеща, че ще се върнеш

- Обеща, че ще се върнеш!
- И не го направих, зная
- И остави да се скита
моята душа в безкрая!

Обеща че ще се върнеш,
болката ми ще попиеш
и от кървавата рана
ще отровата отмиеш!

Обеща, че ще се върнеш;
аз те чаках през нощта.
ТИ ми каза да те чакам!
После... догоря свещта.

Мислех да запаля нова,
но ръката ме предаде.
Действа страшната отрова,
ти спасение не даде!

За часа преди смъртта
ти ми беше пожелала
не светлика на свещта,
а небето на деня
да докосна с гаснещ поглед.

Спомних си за тези думи,
виках тебе, пак и пак...
Най-накрая смъртта чу ме.
А в очите беше мрак.

Утринен тътен

Пясъкът копринено обвива
босите ми ходила,
края на хавлията ми сива
дърпа леко морската вода.

Седнала на плажа си мечтая,
свита съм на мъничко кълбо.
Вятърът, въздишка на безкрая,
носи дъх на лято, сън и сол.

В сива светлина се раждат чайки -
по небето в утринния здрач.
Крясъкът им е едно с прибоя,
едновременно и смях, и плач.

В този морски звук на сива мощ
сякаш се разтварям, чезна цяла.
Чезне с отминаващата нощ
под халата голото ми тяло.

Аз съм гларус, мида, зрънце пясък;
ето тази приближаваща вълна.
Аз съм утринния трескав птичи крясък,
лъч от сива, морска светлина.

Пуст и мрачен се протяга плажът
под вещаещото топъл дъжд небе.
Въздухът е тежък, мъртъв, влажен,
и забързан към брега рибар гребе.

Първата светкавица ужили
хоризонта; слънцето се скри.
На небето от прорязаните жили
капе облачната кръв. Искри

парят погледа ми. Времето е спряло;
върху мокрия халат лежа по гръб;
удря по лицето ми без жалост
гръмотевичната сива морска скръб.

Никога не я е имало

Ръмжащото присъствие отвън
на множество автомобили;
и топъл прах, и светлина, и сън
следобеден в следобедната вила.

Тук винаги е някъде към пет
в прегръдките на пролет прецъфтяла
по клонките на живия ми плет,
допреди месец целите във бяло.

Това е споменът, където ще се връщам,
в моментите, когато нямам дом -
въображаемата и безлюдна къща,
и избата, пропита с дъх на ром.

Стените са старинно пожълтели
и целите покрити от бръшлян.
Прозорците - напукани, но цели,
надничат иззад този параван

и отразяват сенчестата свежест
на неподдържаната ми градина.
Разкошните й бурени си пеят,
че няма лятото да си замине.

Магията - че няма да изчезне
от прашните и мрачни стари стаи,
загадъчни, чаровно безполезни,
че никога не ще настъпи краят

на спрелия вечерен летен миг -
уханен спомен за неслучило се чудо.
И, съхранило детския ми лик,
изчезва то, когато се събудя.

2003 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

Vanina [ потребител ] 

от дата :  28.03.2008, 18:42

Zdravei,
Ste izdavash li stihosbirka? Пиши ми
orxidei@abv.bg

Това мнение е редактирано от clover, защото не отговаря на изискванията към мненията, посочени във Въпроси и отговори, точка 6!