Небивалици

Николай Николов

Публикувана на сайта 21.04.2008, 16:00

Иска ми се да кажа, че тази нощ е една от онези или, че е поредната или изобщо да я представя като по-специална, но за съжаление тази нощ е като абсолютно всяка друга. Светлините се опитват да ми пробутат двойна лъжа - първо ме заблуждават, че идва празник толкоз хубав като Коледа и второ, как виждаш ли калта по улиците сияе в този магически цвят и въпреки, че всяка снежинка паднала в нея, веднага бива асимилирана, потисната и претопена, за да се превърне в още повече кал, то всичко това ти вдъхва надежда, че все някога шъ се опраим (не виждам три пръста). Но може би защото рождения ми ден е именно на Коледа, си внушавам, че поне за две седмици снегът, дори и леко кафяв ще надделее. Това обаче хич не ме сгрява, а даже обратното - подпомогнато от лекия полъх минусовоградусов вятър идващ от иначе затворения прозорец ме кара да зъзна като не знам какво в стаята си. Ами, да, пак съм сам и пак зъзна. Нищо ново под лампата. Отивам да си мия зъбите на онова място, където ми хрумнаха два разказа и гася лампата, за да си лягам. Обаче неразсъдил добре се събличам и оставам само по гащи и тениска-пижама и се сещам, че трябваше да си остана с дрехите тая нощ, но се сещам чак в завивките и ме мързи да се облека. Нищо, ще си студувам и тая нощ. То все пак навик, всяка вечер си лягам така, а навикът е като любовта - трудно умира. Едва сгушил се, затварям очи и пак ги отварям, ставам от леглото и установявам, че съм с може би най-любимата си тениска на всички времена. Отпред има надпис So Simple..., който ти дава свободата да завършиш израза както искаш - So Simple Life, So Simple Me, So Simple Zen Thought, So Simple Complexity и сек'ви такива. Отзад пък има надпис Cutty Sark. Трябваше да изхвърля тениската още лятото, докато бях в Америка да карам яхти, тъй като гадният живот на бяла дреха я беше белязал с незарастващи петна от собствения сос на риба тон, домати, къри, препарати за миене и т.н. Това беше най-тежката ми раздяла от януари насам (Съжалявам, София, но ти не си много напред в класацията. Знам, че сексът не беше лош, но никоя жена не бива да търпи мъж, който само мълчи, загледан в тавана и я пъди от къщата си веднага след като я е клатил 45 минути без дори да свърши. Хубаво, че се разделихме...Всъщност, технически погледнато даже не сме били заедно...само си се клатехме.). Отивам към вратата и я отварям. Вместо тъмен коридор, виждам една тучна поляна, осеяна с маргаритки или както им се вика на едни такива бели с жълто по средата, май всъщност е лайка, не съм много добър по ботаниката, червени лалета, минзухари и тук таме - бодлив плевел за цвят. По едно време се задава цяла банда демони, които държат бухалки в ръцете. Тия демони са толкова страшни, че чак гнусно да ти стане, аз благодаря на Бога, че минах през тоалетната на идване, а после Го проклинам задето няма вече врата зад мен. Лошите, гадни и оказва се, миризливи същества почват яката да ме налагат и аз не знам кое първо да пазя. Такъв бой не съм ял от три годишен, когато майка ми ме спука от шамари задето се цопнах във фонтана насред центъра на града. Още го помня това налагане. Ама сегашното става все по-лошо и по-лошо. По едно време спират и аз ги питам:
- Кои сте вие?
- Ние сме демони - отговарят те в един глас.
- Добре, де, ама какви демони сте?
- Ъъъ...твойте? - Такъв отговор-въпрос в многоглас звучи супер зловещо.
- А защо ме биете, по дяволите?
- Ами, живот, нали знаеш...трябва да ти е гадно.
- Аха, ясно.
- Радваме се, че ти се изясни - и си тръгнаха както бяха и дошли.
Аз оставам сам на тревата, потънал в кърви лежа и пъшкам. Опитвам се да стана и учудващо успявам. Използвам само едната си ръка за да се изправя, защото другото рамо май е изкълчено. Успявам и да проходя, като мандахерцам лиги, стичащи се по брадата ми. Изведнъж се появява един човек - мъж на средна възраст и почва да се хили.
- Ама яко са те млатили, а?
- Не думай!
- Чакай, ще ти помогна. - И ме бута с всичка сила, падам, а той ляга така, че краката му са до моята глава. Хваща болната ми ръка и слага пета точно под мишницата ми. Аз се сещам какво ще направи и още преди да се приготвя усещам най-ужасяващата, пронизваща, стържеща и пукаща болка, която някога съм изпитвал. Тялото ми се парализира и едва не си отхапвам езика. Няма такава болка. Това е по-гадно от самия живот, по-гадно е от това да разочароваш човек, когото обичаш, по-гадно от това да откачиш заради угризения на съвестта, ако си разбил главата на стара жена, дори по-гадно от онзи път като малък, когато паднах на счупена бутилка от лимонада и останах с белег на дланта, напомнящ някое съзвездие.
- Ето така, сега си готов.
- Мерси - казвам със стегната челюст, все още схванал се.
- Няма защо. - Вече почвам да се съвземам и се изправям. Бавно раздвижвам рамото.
- Защо го направи?
- Ами гледам те един такъв болен и реших да те оправя.
- Ок, ще те черпя две тъмни Алмус. Правят го само за износ. Първо качество.
- Добър вкус имаш. Аз ще трябва да вървя - един приятел иска да ме черпи с Гленливет.
- Сигурно трябва да си спасил живота му, щом чак с уиски те черпи.
- Не, промих му рана на крака, ама не е стиснат като тебе. Айде чао.
- Чао.- Вървя си аз, замислен за скорошните събития и по едно време се появява един старец, с костюм, бастун и лула. Вдига шапка и ме поздравява.
- Здравей.
- Здравей. Кой си ти?
- Аз съм Мъдрецътъ.
- Мъдрецътъ? Ама, баш Мъдрецътъ - с главно М и ъ на края?
- Именно.
- Уха! Сигурно е яко.
- Да, голям купон е - казва Мъдрецътъ, поглежда в страни и въздъхва.- А ти кой си?
- Казвам се Трайко Китанчев.
- Аа, да помня баща ти. И той беше Трайко. Много си траеше тоя човек. Все го беше страх да не обиди някой. Ти...надявам се не си като него.
- Хич даже. Не цепя басма на никого.
- Това е хубаво.
- Кажи ми, гусин мъдрец...
- И Мъдрецъ е с главно М и ъ накрая.
- Оу съжалявам. Та, гусин Мъдрецъ...
- Така е по-добре.
- Кажете ми...кога, мамка му ще свърши този кошмар?
- След около 10 секунди. - Щом казва това, чувам някакъв рагтайм да свири от джоба ми, бъркам и изваждам един голям черен телефон от 50те, тежащ поне два килограма. Слисан го оглеждам отсам-оттам и си мисля, че това не е моя телефон, а той сякаш  ме чува и постепенно се смалява до Самсунг, който ми съобщава, че е 7 и 30. Този сън все повече заприличва на клип на Гондри. Спирам алармата и се събуждам, но все още чувам мелодията.  Протягам се и натискам копчето отново. Отварям очи и за пореден път съжалявам, че не си до мен. Мамка му и навик.

***

Послеслов до хубавото, русо, приличащо на Зои Бел момиче.
Мило хубаво, русо, приличащо на Зои Бел момиче, чието име така и не разбрах, ако четеш това, то съжалявам, че се държах като типичен лузър. Аз по принцип не съм такъв. Моля те, дай ми още един шанс да те черпя две бири?

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!