уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Голямата Смърт !

Николай Николов

Публикувана на сайта 21.04.2008, 07:59

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Малките балончета въглероден диоксид излизаха на повърхността на черната течност, запълнила наполовина пластмасовата бутилка кола, оставена отворена до черния лаптоп, на който се виждат три букви в червено, зелено и лилаво и някаква червена пъпка по средата на клавиатурата, осветена от дисплея, където се мъдри плейър и се чува мъж, пеещ за незнайни причини, а поради същите около компютъра има разхвърляни папки и книги, съжителстващи съвсем спокойно с празната опаковка от презерватив, която виси застрашително на края на бюрото. Той, сам по себе си бележи началото на леглото, с две глави поставени една до друга, затворили очи, а устните на едната докосват дясното ухо на другата, чиято брадичка сочи към лявата гърда, обхваната с ръка от него, докато нейната слиза надолу по корема й, за да го притисне към края на венериния хълм, под който се намира любимото място на Г., стимулирано от пениса, движещ се почти ритмично, доколкото позволяват условията и стегнатите му крака, заели формата на нейните крака, към пръстите на които е и краят на леглото. Там, достолепието си показва един ъглов диван, на чиято мека тапицерия лежат две чанти и още няколко книги и до който гордо стои лампа с абажур, вдъхновен от Вишневата градина край Токио, тъй като всяка пролет дизайнерът на лампата ходи да се любува на нещо толкова кратко, колкото едновременния оргазъм на гореописаните двама любовници, а светлината осветява както тях, така и вратата, чиято брава бива натисната надолу и вратата леко се открехва, след това още повече и отвън влиза човек насочил пистолет със заглушител, изстрелващ два куршума, които се забиват в главите им, а после още два, изпратени към гърдите им. Единственият жив човек в стаята обира гилзите по пода, излиза от стаята, от апартамента, тихо затваря вратата, маха големите чорапи от обувките си, слага ги в джоба си и се качва два етажа по-нагоре, след което веднага слиза и излиза от кооперацията, сливайки се с непрекъснатия поток от хора по централната софийска улица.

***

Затвори очи.
Ако заспиш преди края на тази история, значи мога да ти завиждам. Ако не успееш да заспиш след края й, значи си повече човек от мен.
Сега отвори очи.
Това съм аз. Неизбръснат, с кръвясали очи, рани по носа и вечно недоспал. Аз съм човекът, който чува молитвите ти когато ги казваш на глас. Аз чувам псувните ти когато си купиш калпав салам, гледаш новините или биеш жена си. Аз знам какво искат жените, защото ги чувам да споделят. Знам какво искаш да ти сготвя следващия път когато дойдеш в моя ресторант, защото слушам как се оплакваш от tabasco-то, дето съм сложил в соса, идиот с идиот, като ти е люто не го поръчвай. Да, позна - аз съм готвачът в любимия ти ресторант на Стамболийски. Едва ли те изненадах - все пак се виждаме почти всяка седмица. При това си приличаме по нещо - и двамата имаме тайни, които крием. Само дето аз тая моите по-добре от теб. Или поне така се надявам. Проблемът е там, че само с един телефонен разговор мога да те вкарам в затвора. И то не за разни машинации, дедесета, медесета, подкупи или незаконен внос на хартиени чадърчета от Малайзия. Интересното е, че когато оставиш хората без работа с неизплатени заплати от миналия октомври и на всичкото отгоре те изберат отново за кмет, щото им даваш дърва да се греят през зимата, нищо, че конкурентът ти е подкрепен от всички големи десни и леви партии и на теория би трябвало да ти сцепи трътката с изборния резултат, но пак губи, те имат ебаси християнското търпение, обаче като разберат, че селският идиот от Долно Куйнаре, ти е правил свирка срещу 10 лева ще те анатемосат, разпнат и чак тогава предадат на полицията. Чудиш се дали знаят за малкото момиче с разпорен задник? Или бедния селянин, дето застреля в крака ей така за кеф, защото нямаше късмет с глиганите в горътъ? Те може и да не знаят, но аз знам. Подслушвам всяка вечер какво казваш по телефона, на жена си и детето си, на съседите, на телевизора. Правя го, защото няма какво друго да правя. Защото когато човек страда от безсъние, основният проблем не е как да заспи, а как да си запълни времето, през което не спи.
Получи се някак изведнъж - докторът каза, че е заради стреса в работата. Оттогава спя само по 2-3 часа на денонощие. Когато си болен от безсъние, в самото начало четеш книги по цяла нощ. След това идва прегледа при невролог и хапчетата, но те изобщо не помагат, поне на мен. После пак четеш книги. Изразходваш една четвърт от заплатата си за романи, които прочиташ на един дъх. Научаваш, че най-тъпите книги най-малко те приспиват. Трябва ти нещо, което да ангажира постоянно ума, за да го измори и тогава можеш да получиш час-два сън. Три, ако си късметлия. Впоследствие установяваш, че ти писва да четеш и се за хващаш да учиш някакъв занаят. Най-лесното е да седнеш пред компютъра и да почнеш да рисуваш или композираш. Лично аз съм направил над 10 албума с техно и дръм енд бейс, над 50 илюстрации за любими книги, няколко анимации по комикси и безброй колажи на Photoshop. След като и компютърът ти писне, почваш да ходиш по клубове и да шмъркаш, защото това е единствения лек срещу главоболието. В клубовете срещаш много нови хора, преспиваш с някои от тях и после установяваш, че си обиколил всички места и ти се повдига от тълпи. И си изхарчил половината спестявания за алкохол и кокаин. Тогава идва ред на собствения ти лек срещу самотата и скуката. Не съм срещал други хора, страдащи от постоянно безсъние, затова ще ти разкажа само за моето занимание. В него най-накрая намерих спокойствието, което ми е нужно и липсата на фактора омръзване, неизбежен при останалите занимания.
Докато сърфирах, попаднах на сайт за детективска екипировка. Единствено ме заинтригува Sonic Sense NIN300. Това устройство се състои от изключително чувствителна параболична антена, направена от стъкло и усилвател на мощност. Насочена към даден обект, антената улавя механичните трептения, породени от звукови вълни и ги усилва до получаването на ясен звук. Най-добро качество се вади, ако я насочиш към врати и прозорци, тъй като те са по-леки от стените и съответно са нужни звуци с по-ниска амплитуда, за да затрептят. Купих си го от e-bay за сто и петдесет евро. Доста ме учуди, че бях единствения, който залага. Взех си едни доста сносни слушалки на Bang & Olufsen и бях готов да подслушвам всичко под дърво и камък.
Най-трудното при такова начинание е намирането на поле за действие. Панелните блокове предоставят ужасни условия за подслушване. При тях бетонните плочи улавят всякакви шумове от различни етажи и накрая се получава една какафония от високи и ниски честоти - нещо супер неприятно за ухото, способно да изгони всички зли демони от теб и особено полезно ако искаш стерилитет. Най-добри са малките десет- до петнайсет-фамилни кооперации и еднофамилните къщи, защото са тухлени и при тях звуците не се заглушават взаимно. На една карта се отбелязват кварталите, в които такива сгради преобладават и те се обхождат последователно за да се установят най-интересните обекти за подслушване. Ако населеното място е София, значи отнема около два месеца, за да се обходят всички домове, още три за да се разучат хората, които живеят там и още месец за направата на график за всеки ден от седмицата и съответно всеки час от нощта. С напредване на времето, потенциалните обекти за слушане намаляват значително.
Първоначално най-интересни са самотните двойки и богаташките семейства. Отдавна не съм гледал порно, не че някога ми е било чак толкоз интересно. Вместо него си имам слушане на секс. Оказва се, че истинският секс е далеч по-смешен, отколкото възбуждащ. Често ставам свидетел на подобни диалози по време на ебане:
- Ох, да.
- К'во охкаш, вкарай го де.
- Кеф ми е, бе!
- На мен - не.
- Да те еба
- А такаа...супер. Не спирай! Давай, давай.
- Фаак...
- Що спря?
- Е, айде сети се де!
- Уфф...не ми казвай, че и палачинки искаш сега.
Има и ебачи интелектуалци. Те са ми любими:
- Мммммного ме изкефи Контрол.
- И меннннн.
- Искам да ме чукаш като Ян Къртис.
- Добре...
- Нямах предвид да размахваш ръце. Спри, спри. Нали помниш сцената дето ебе жена си. Ей така искам...чувствено, на леглото, а не на бюрото.
- Добре, айде...
- О, Ян.
- Киро съм аз.
- Уфф, добре. Трябва да пробваме секс напушени.
- Сега не сме ли?
- Оу, вярно.
И така нататък.
Няколко пъти съм ставал свидетел на загуба на девствеността, един от които беше доста неприятен - действащото лице беше бащата. Също така знам кой от известните журналисти може да свърши само ако го боцкат със спринцовка по лявата буза. Знам кой политик е педофил, обратен или мазохист. Всички тези хора ги намерих случайно, без да следя никой, дори не знам как изглеждат повечето от тях.
Сексът обаче бързо омръзва. Следват клюките и като в един сапунен сериал следя какво си казват съседите един за друг. Но и това не е достатъчно интересно. Затова сега единственото, което може да ме развълнува е примерно диалогът между баща и дъщеря, когато той я приспива. Леко тъпите въпроси на 5-годишно момченце и търпеливите отговори на баща му. Разговори между истински влюбени, караници, утехи. Диалози като:
- Принцесо, време е за лягане.
- Аз съм принцеса и аз казвам кога да си лягам!
Като:
- Кога стана?
- Миналия уикенд, на семинара.
- Курва...
- И к'во от т'ва?
- Изчезвай.
- Аз съм честна с него, а той ме гони.
- Ебаси честността.
- Ебеше ми се, кво да правя.
- На пък мен ми се псува, да те еба в курвенския гъз!
- Педераст!
- Поне имай достойнството да се извиниш!
- А ти ще се извиниш ли за това, че си идваш по-късно от работа, за раните в носа и смрадта на водка?
- Скъсвам си гъза от работа, ма! Требва къща и кола да се изплащат.
- Ебала съм ти къщата и колата.
- Ебал съм те теб!
Като:
- Дядо на колко години беше?
- Седемдесет и пет.
- Само аз не плаках на погребението.
- И не трябваше да плачеш.
- Защо?
- Защото трябва да си искрена.
Да, аз подслушвам хора, отнемам им правото на личен живот, нарушавам конституцията и всички чекиджийски конвенции на ООН. Вече дори се пристрастих и не мога да прекарам вечер без да съм слушал някой. Заниманието ми е един своеобразен Биг Брадър. Дори по-добро. Никой не знае за мен и всеки се държи естествено. Обаче, не се чувствам като Големия Брат на Ангсоц. По-ми приляга определението Бог - гледам отгоре без да съдя. И следващия път, когато решиш да кажеш нещо, което не искаш другите да знаят, помисли дали няма някой като мен, който надава ухо.
Всичко си вървеше по план, докато една вечер почти не ме ослепяват с някакво фенерче, докато слушам любимата си двойка. За да не досаждам на читателя и по-скоро от мързел, като един Лорънс Стърн съм пропуснал цяла тирада от остроумни (че какви други?) диалози, обяснения и описания на една иначе симпатична любовна история, а всеки, който въпреки всичко иска да прочете какво става в непобликувания пасаж може да ми се обади (с риск да му затворя) и аз да му го изпратя срещу две големи Kahlua в Строежа или свирка по избор. Накратко, той се казва Красен и е частен детектив. Оказва се, че разследва убийството на жената на влиятелен бизнесмен и подслушва наемник, който живее в кооперацията, където подслушвах двойката. Дотогава не обръщах внимание на наемника, защото винаги говори за недвижими имоти, цени и бизнес срещи, абе тъпа история. Красен ми обясни, че това са кодове. Той използва същата подслушвателна техника като моята, само че доста по-усъвършенствана и снабдена със записващо устройство.
Чух за убийството преди около месец и половина. Жената била намерена в леглото на някаква квартира заедно с нейния любовник - студент от Техническия на име Кольо Мискетски (доста гадно име, дори за младеж от Враца), който скоро щял да навърши 21. И двамата били застреляни в главата, с по един контролен изстрел в гърдите. "Изключително професионално и хладнокръвно убийство. Близките на загиналите са в шок и бла-бла-бла, нали", казаха по телевизията, която се смята за най-гледаната, и в която президентът има огромно влияние, това последното го казвам в случай, че не си от България, живееш в пълно неведение за това какво става в държавата като 90.26% от селяните в Студентски Град или просто си фен на екранното дуо Мел Гибсън и Джулия Робъртс.
Връзката ми с Красен бе като всяка средно-статистическа хомосексуална връзка в страна от бившия Източен Блок с преобладаваща популация от селяни, до момента в който той се прибира разтреперан и замислен. На въпроса какво е станало, той отговаря така:
- Стигнах до края, знам кой е поръчителят и хич няма да му хареса на Страхил - Страхил е мъжът на жената. - Знам и защо е убита.
- Защо, кой?
- По-добре да не ти казвам, по-добре никой да не знае. По-добре да не се бях захващал с всичко това. Кажа ли ти ще застраша живота си и твоя.
- Спокойно, Краси, в момента си превъзбуден. Трябва да поспиш и мисля, че всичко ще се оправи. Искаш ли релакс? Мисля, че знам от какво се нуждаеш - и разбира се прокарвам ръка надолу по тялото му, разкопчавам ципа на джинсите и изпълнявам ролята си на загрижена половинка. Свирката прераства в доста страстен, но не див секс на светната лампа на пода на спалнята. Сфинктерът ми пулсира в ритъма на тласъците, чувам лек шум от чупене на стъкло и Красен се изпразва едновременно в мен и върху мен, а аз свършвам с най-дългия оргазъм през живота си, цапайки мокета. След няколко секунди в наведено и задъхано състояние се усещам, че Красен не може да свърши така, освен, разбира се ако няма два пениса, което щях да знам и се обръщам, за да видя, че той е с дупка в стомаха, а от устата му тече кръв, която пада на кръста ми. В момента, в който се обръщам към отсрещния прозорец нещо се забива в стената зад мен, а аз инстинктивно се навеждам и пълзейки стигам до леглото, откъдето взимам панталоните на Краси и кобура му. Панталоните ги обувам, а на пистолета вдигам предпазителя и пак пълзешком стигам до вратата, хващам бравата с лявата ръка и усещам как нещо горещо се забива в нея, като от конвулсията вратата все пак се отваря. Извиквам и я оглеждам - само драскотина в края на дланта. Отивам в кухнята и вече на бегом излизам от апартамента. Слизам надолу по стълбите и се скривам в сянка в ъгъла точно при входната врата. Не смея да изляза, защото не съм сигурен дали той не идва насам или наблюдава улицата. Усещам, че телефонът на Краси е в десния джоб на панталоните, за това с кървяща ръка бъркам и изваждам апарата, докато съм насочил пистолета към вратата. Обаждам се на 166 и казвам:
- Убиха човек. Толстой, улица "Вълча долина" петдесет и пет, вход А, трети етаж.- Затварям телефона. Не мога да рискувам да ми отвлекат вниманието, докато отговарям на въпроси от рода на "Как се казвате? Кой е убит? Кой номер гащи носите?".
Чувам стъпки и някой отваря входната врата. Виждам как той бавно влиза с протегната ръка, държаща пистолет със заглушител (представи си някой холивудски филм), поглежда нагоре към стълбището и рязко се обръща към мен. Аз стрелям и крещя, докато той се сгромолясва на пода. Самозащита, че какво друго, казвам на полицаите, които идват първи при мен, докато седя на пейката отвън с пистолета до мен.
- Това тепърва ще се изяснява - отговарят те с дежурна полицейска интонация. Може би само катаджийската "И к'во ше прайм сега" бие горната фраза в класацията на клишетата.
Криминалният психолог каза, че съм бил в шок и това е единствената причина, поради която съм разказвал вицове за милиционери и съм ги сочил с ръка, преправена на оръжие.
Ако още не си ме познал, то аз съм онзи, когото се надпреварваха да излъчат всички сутрешни блокове по телевизията - настанил се на задната седалка на полицейската кола, полугол, с ръка увита в бинт и леко килната наляво глава.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!