уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Позна ли ме?

Николай Николов

Публикувана на сайта 18.04.2008, 06:45

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

На Мег и Джак Уайт и тези,
които ще се сетят защо



Влизам в кабинета, а Иван Коларов ми казва да изчакам и излиза. Оглеждам се наоколо за не знам си кой път и установявам, че винаги откривам по нещо ново. Сякаш се опитвам да запомня даден човек – бавен процес на оглеждане на прическата, запомняне на гласа, походката и дрехите. Заедно с останалите забелязвам книга на Юнг в оригинал, а до нея някаква простотия на Игор Кон. Вдясно има окачена диплома, която удостоверява, че Коларов наистина е завършил психология преди 20 години. Искам и аз такава. Значи купувам си диплома от Софийския, която прилича много на оригинална и отварям един кабинет досущ като този – бюро от махагон (или имитация), на него снимка на жена ми, до нея още една снимка, на която играя карти на яхта в Албена и която ми напомня за това как курвата от Мездра пикаеше върху мен докато лижех една от Варна насред Черно Море, посрещайки Джулай; писалка Caran d'Ache с посребрен писец; преспапие от Swarowski; метална кутийка за визитки, които са печатани на изкуствено състарена хартия с букви с позлатени краища, а шрифтът използва мотиви от този на Лондонското евангелие; кутия моливи Koh-i-Noor от 1986-та, внимателно подострени с острилка от стомана, наследство от прадядо ми, фелдфебел в царската армия; столове от махагон (или имитация) с кадифена тапицерия, сменяна на всеки 3 месеца; канапе, на което се излягат клиентите ми, обикновено политици от десни партии или бизнесмени, внасящи захар от Хаваите, които ми разказват как най-искрено се разкайват за това, че докато чукали жена си на задна, всъщност си представяли как духат на готиния митничар, дето идва всяка седмица да си вземе премията.
Коларов влиза и ме пита с усмивка:
- Позна ли ме?
- Не, познах широката ти уста. Да си бил жаба преди да станеш принц? - Отговарям, а той се ухилва. Добре, че има чувство за хумор, не че ми пука де, все пак давам 50 лева на час (преференциална цена за бивш съученик) за да ми каже как по-лесно да се адаптирам към средата в моята работа след катастрофата.
- Хубаво. Нови хора срещна ли тези дни?
- Ами, ходих на клуб и се запознах с някакво момиче на 25. Спомням си, че си помислих, че е готина.
- Какво запомни от нея?
- Ами, черна коса, прав нос. Мразя правилни носове, всичките са еднакви. Малко по-ниска от мен, дрехи не помня, бях пийнал.
- Хубаво. Нещо да имаш да ми казваш?
- Може ли един въпрос?
- Да.
- Колко хуя могат да се поберат в устата на един психиатър?
- Поне два.
- Аха, ясно – казвам и го поглеждам сериозно. - Снощи сънувах очите й. Беше мрак, само мрак и виждах само очите й. Знаех, че са нейни. Сякаш светлината, която излъчваха, можеше да идва само от нея. Сякаш светлината ми говореше с нейния глас. Сънят траеше цяла вечност, а аз изпитвах страх. От онзи, дето не смееш да отвориш вратата пред себе си, защото не знаеш какво има след нея. Когато си в мъгла в планината и слизаш надолу и не знаеш дали ще има следващо дърво, на което да се хванеш, за да не се пързолиш. - Млъкнах, а той се замисли и настъпи тишина.
- Някога римляните наричали духовете на мъртвите, които се разхождат сред нас лемури.
Излъчвали странно сияние през нощта. Нали знаеш онези малки маймуни лемурите? Те се казват така именно заради светещите им през нощта очи.
- Хубаво е да го знам. Значи да очаквам духът на жена ми да се яви пред мен в скоро време?
- Примерно.
- А какво мисли Фройд по въпроса?
- Според него пиеш прекалено много.
- Т'ва е заради липсата на секс.
- Именно това казва той.
- Забравих да взема телефона на онова момиче.
- Шматка.
- Еми, к'во да правя...
- Проблеми с просопагнозията?
- Никакви. Освен самия проблем, де.
- Между другото си доста напреднал. Стараеш се да запомниш дори и лицевите черти.
- Искам да можех да си спомня лицето на жена ми.
- Имаш нейни снимки.
- И всеки път, когато погледна лицето се чудя коя е това.
- Но, чувстваш нещо, нали?
- Ами, страх, самота и безпомощност.
- Безпомощност?
- Не мога да направя нищо за да си я върна. Мъртва е.
- Интересното е, че при теб инстинктът за ближния е силно изразен. Обикновено е нужен полиграф за да се засече промяна в електорпроводимостта на кожата, когато изследваният гледа снимка на близък човек. В началото дори мислех да ти приложа тоя тест, но щом видях, че очите ти се насълзяват всеки път реших, че няма смисъл. Лошото е, че не знаеш защо става така.
- Вече знам.
- Защото си го правил стотици пъти.
- Помня всяка една дума, която е изрекла, всяка кавга, всеки скапан оргазъм, дори помня, че имаше огромна бенка на сгъвката на лявото коляно, но не знам какви бяха устните й например. - Млъквам за момент и питам - Красива ли беше?
- За теб -  да. Беше влюбен до уши. И още си.
- Но няма смисъл.
- Времето ни свършва...
- Има още половин час.
- Искам да ям, почти обяд е.
- Тогава ще ти платя наполовина.
- Не, плащаш пълната сума. Всеки път казваш едно и също. Стегни се! Иди се изчукай, спри да пиеш и се наспи.
- Спя достатъчно.
- Спри да я сънуваш! Имаш нужда от някой, а не от жена си. Слава богу, че не изпитваш и вина за това, че кара ти. Просто се отпусни и веднъж заспи без чаша в ръка.
- Добре.
- Излизай. Добре, че си ми приятел, иначе би трябвало да те търпя.
И излязох. А ако още не е станало ясно, то аз страдам от просопагнозия или по-точно   - имам увреден вретеновиден гирус. Или по-просто - лицева слепота.  
Просопагнозия се среща при средно 2% от населението, макар да има необосновани сведения, че 10% процента страдат от различна форма на заболяването. В последните години се разбра, че това увреждане има и наследствен характер. За пръв път случаи на лицева слепота се описват от Джон Джаксън и Жан Мартин Шарко, но чак през 1947 Йоаким Бодамер дава гръцкото й име. Аз съм един от редките случай, в които увреждането е изключително  тежко. Доста често страдащите успяват да разпознаят близки хора или известни личности, но при мен частта от мозъка в темпоралния дял е увредена и от двете страни, което ми пречи да разпознавам хора, дори и да съм ги видял за последно преди секунди. Живея в едно постоянно jamais vú. Интересното е, че има и заболяване, напълно обратно на моето, наречено синдром на Капграс или 'синдром на мнимата майка'. При това увреждане, човек умее да разпознава лица, но това не поражда никакви емоционални реакции у него, за това често можеш да чуеш: „Тази жена, не е майка ми. Това е някоя, която се преструва на нея.“
Може би най-разпростаненият случай на увредена памет е амнезията, в най-тежките варианти на която, страдащият не може да запомни нищо за повече от няколко секунди. Чудесен пример за това е показан в „Мементо“ на Кристофър Нолан.
Нещо изключително лошо при мен е, че не мога да гледам филми. Всеки път, когато видя главния герой, не успявам да го разпозная. Същото се случва и когато имам среща в центъра с някого, или имам нов колега в работата, или не дай си боже изгубя компанията си в някой нощен клуб.
Коларов ми помогна много след катастрофата. Научи ме как да разпознавам хората не по лицето, а по техния глас, облекло, коса, походка. Сега умея да запомням и начина на ръкостискане, белези или дори малки, почти незабележими петънца в облекото, които не могат да се изперат, а хората си мислят, че другите няма да ги забележат. Интересно е колко много научаваш за хората и навиците им така. Например, един колега във фирмата не спира да идва с панталон, който има малка бяла точка на чатала. Жената в магазина до нас често готви задушен заек с дафинов лист и сини сливи – винаги усещам миризмата щом се облегне напред за да маркира покупките ми. Любовницата на шефа ми пък, си пада по грубата игра и често го драска по врата. Миризмата, която се носи от него е смесица от Laura Biagiotti и Donna Karen. Сигурно държи жена си с постоянна хрема.
Психиатърът ме открехна и относно някои други увреждания на мозъка, с които се е сблъсквал. Като акинетопсия. Веднъж негов пациент било момиче на 16, чиято майка се самоубила в Италия, след като била изнасилена от човека, за когото работела. Необичайното при нея е, че била висока цели два метра, но изключително красива. Баща й бил на хемодиализа и за съжаление страстен комарджия. За да се издължава, позволявал на приятелите си да я пипат. Накрая не издържала и наръгала поредния надървен чичко със скрития под леглото нож. Той обаче успял да я зашлеви, при което изгубила съзнание и се събудила с така наре чената двигателна слепота. Запъти ли се към вратата, в първия момент е на пет крачки от нея, но в следващия се блъска в касата. Животът при нея течал не с 24, а с 2 кадъра в секунда.
Коларов имал и друг пациент, който страдал от лека форма на синдрома на Шарл Боне, т.е. където и да отиде виждал предмети с формата на сърце (по-тежки форми описват появата на феи, гноми, невидими хора). Странното било, че пациентът се излекувал от само себе си. Когато за пръв път отишъл на психиатър, вече бил страдал от няколко месеца. Някаква врачка му била казала, че всичко ще мине ако се влюби. Година и половина сеансите не давали резултат, докато не се обадил веднъж на Иван и му предал, че вече е излекуван. На въпроса „Как така?“, момчето с щастлива интонация отговорило, че било намерило истинската си любов и затръшнало телефона.
Просопагнозията има и своите предимства. Ако някой с болестта има хубава жена, той всяка вечер си ляга с красива непозната. Също така никога не ме е срам от някого, ако има причина за това, а когато не съм поздравил познат или приятел, винаги имам извинение.
Ако случайно не съм споменал досега, то аз работя като аналитик в една брокерска фирма. Макар и фактът, че аз съм поредния литературен герой с доходи по-високи от средните да дразни някой хора, то иначе историята нямаше да се случи. Или поне първата й част, която току що свърши.
След срещата с Иван отивам да подам някакви документи в офиса, а по-голямата част от вечерта прекарвам с компания в доста стилен (дори прекалено за мен) ресторант на Левски. След изпитите няколко чаши водка Chopin, последвани от учудващо добро Chianti, решавам, че съм достатъчно добър шофьор и мога без дринк енд драйв, за това се качвам направо в колата и потеглям с трий хъндред майлс пър ауър към Ситняково. Улиците ми се струват някак запустели, но по едно време виждам как двата фара на един камион, огряващи всичко в тъмното, стават все по-големи и заслепяващи. Усещам се чак, когато някои биха определили като прекалено късно, но май избягвам сблъсъка като свивам надясно, а камионът сякаш минава през мен.
Когато пристигам до моя блок, затварям вратата на колата и без да я заключвам включвам алармата. Едва стигам до третия етаж, където виждам някаква жена, облечена по джинси и тениска да седи на едно от стъпалата.
- Добър вечер – казвам..
- Здравей.
- Какво има?
- Нямам ключ. Досега чаках мъжа си. - Май е съседката, но поне на ръст хич не прилича на нея.
- Лошо. Откога чакаш?
- От толкова дълго, че вече не помня.
- Ела, влез при мен. По-добре е отколкото навън. - И отивам към вратата на апартамента ми, но нещо се обърквам и се опитвам да отключа нейната, вместо моята. Поглеждам отсрещната врата и се оказва, че тя е тази, която търся. Може да съм пил, но доколкото си спомням, апартаментът ми беше отдясно.
Както и да е. Тя влиза и сяда на дивана, без да иска разрешение, а аз отивам да й налея натурален сок, но май аз имам повече нужда от него. По едно време казва, че отива до тоалетната и я напътствам:
- До вратата вдясно.
- Вляво – отвръща ми през рамо и се шмугва в банята. Аз май наистина съм препил.
Докато е в банята се опипвам между краката и усещам, че оная работа ме сърби, което е добър знак, защото тя ми харесва. Май не е голяма хубавица, но някак ме привлича женствеността й.
След като излиза, сяда пак на дивана и аз до нея. Не знам дали е заради алкохола, нейния сексапил или просто заради това, че не съм правил секс от поне столетие, посягам към лицето й и я галя по лявата буза. Тя не се противи, леко се усмихва и ме целува по устата. После я притискам да легне, поглеждам я в очите и някак заспивам в тях. Тя ме събужда с още една целувка, която изглежда сваля и моите и нейните дрехи и без да бързам обхождам торса й с устни. Чувам леки стенания и пръстите й все по усърдно се впиват в гърба ми, сещам се, че е време, и без да търся презерватив го насочвам с опипване, но нещо не се получава.
- Деба.
Тя се усмихва и се оправям с нейна помощ.
След секса, ми казва, че вече не чака и отиваме в леглото ми, където заспиваме. На сутринта се събуждам и виждам, че съм присвоил цялото одеало, а тялото й лежи голо по корем. Усеща, че съм буден и извръща глава към мен, докато ме поздравява с добро утро.
Слагам ръка на гърба й и леко я прокарвам надолу. Когато стигам до колената забелязвам бенка, която смразяващо много прилича на тази на жена ми. Опипвам бенката й и отричам:
- Интересно, и то доста.
- Какво?
- Жена ми имаше същата бенка, но на левия крак.
Тя повдига вежди и тогава се усещам, че дори не знам как се казва, а ми е съседка. Нещо повече – спах с нея. Изправям се, още шокиран от това, което видях току що и тя застава срещу мен.
- Знаеш ли, че в отвъдното светът е огледален. Всичко е абсолютно същото, но наобратно. Лявото е дясно, часовникът се върти наобратно, слънцето изгрява от запад. Като при Алиса.
- Какво?
- Съжалявам, Емиле. Аз те убих. Поредната проява на егоизъм от моя страна.
- Не разбирам.
- Аз съм жена ти. Знам, че не ме позна. Извинявай, че не ти казах още в началото.
И тогава всичко ми става ясно, завива ми се свят и се облягам на стената. Очите, трябваше да се сетя за очите. Същите като в съня ми, същите като на онзи камион...
- Защо – питам.
- Липсваше ми, а знаех, че липсвах и на теб. За това реших да се съберем. Хубавото на това да си умрял е, че имаш контрол над живите.
- Но няма ли правила за това?
- По-скоро е някакъв природен закон. Трябва и живият да иска това, което иска мъртвият.
- Не исках да умирам.
- Но искаше да сме заедно.
- Исках да си жива, до мен.
Сега вече съм объркан. Не си представях отвъдното така...Всъщност изобщо не си го представях. Вместо да съм шокиран от това, че ме няма повече на света, аз съм спокоен, може би заради облекчението, че не съм в ада. След дълго мълчание изпълнено с безмислие и втренчен поглед в отсрещната врата, поглеждам към жена си, която ме наблюдава с лека усмивка и питам:
- И какво ще правим сега?
- Ами, ще живеем заедно.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 

doktora [ потребител ] 
от дата :  07.07.2008, 06:51
[;oD]автора да се види с Радо Парушев и да си обменят гадните историйки-вулгарното сега смятат за изискано ...еба си радо два " чепа" за устатите писатели измислени-(