уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Надгробно слово

Николай Николов

Публикувана на сайта 17.04.2008, 06:16

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Окървавената ръка едва се виждаше във високите изсъхнали треви. Приближих се и видях раната в гърдите, а после и малката червена дупка в лявата скула. Огледах внимателно наоколо, но не открих нищо, което да прилича на улика. Нямаше дори гилзи.
Хванах ръката й и преметнах трупа върху раменете си. Вратът ми се намокри от панталоните - явно беше убита преди не повече от час. Беше горещо, а пикнята още не беше изсъхнала. Отпуснатият й сфинктер издаваше миризма, с която стори ми се бях свикнал. Когато човек живее в кенеф, спира да забелязва кафявите петна, беше казал някой, но не помня кой. Леко повдигнах тялото й за да го подхвана по-добре и тръгнах надолу. Оставаха 10 километра да колата ми.
Няколко километра я премятах ту в скута си, ту на гърба си. По едно време вече не издържах и се реших на крайна мярка - свалих я на земята, хванах само дясната и ръка и почнах да я влача надолу по камънаците. Скоро започна да вали и всичко стана в кал. Постоянно гледах къде вървя и внимавах да не се подхлъзна или ударя в някое дърво, за това не обръщах много внимание на тялото зад мен. Когато се обърнах видях само кал. Косата й се беше намокрила, а лицето й беше обезобразено от ударите във варовиковите скали. Блузата й беше прокъсана и лявата гърда се подаваше през процепа. Дори почти ми стана смешно - от калта зърното изглеждаше доста голямо. Възбуден труп. Готов да изпълни всички ваши некрофилски фантазии. Дънките й също бяха прокъсани зад колената и от вътрешната страна на бедрата. Забелязах, че едната обувка липсва. И без това нямаше да и трябва повече. Докато стоях и я гледах, капките дъжд биеха лицето й и лека полека го прочистваха от мократа пръст. Усетих, че от едновременното действие на влагата и жегата миризмата ставаше все по-отвратителна. Нямах време да съчувствам на един труп, затова продължих надолу.
Понякога чувах тъп звук от ударите на главата и гърба по камъните. Туп, туп. Туп, туп. Осъзнах, че калта по нея беше едно своеобразно погребение, но без опело и сълзи. Не знам защо хората погребват мъртвите. Нали уж отивали на небето? А, да сетих се - мъртвите не могат да летят. Затова ги заравяме. Така поне пестят място, а и без това е станало много пренаселено. Пък и не мирише, нито е неприятно за окото. Далеч по-добре е един красив, ръчно издялан камък отгоре и снимка приживе, отколкото гниещ труп. Направо да те накара да повярваш в живота. Казваш си: “Съжалявам… липсваш ми… обичам те”. Докато подсъзнанието ти крещи: “Благодаря ти, че не съм на твое място! Засега.” При кремирането е същата история - слагаш праха в урна и я поставяш над камината си, идват ти гости и им казваш: “Това е урната на баба ми”, а те отвръщат: “Оу, каква красива урна! Италиански порцелан, нали?”
Съгласен съм с хората, дето разпръскват праха я из океана, я от върха на Айфеловата кула, я в тоалетната чиния, made in Sevlievo. Изпълняват последното желание на мъртвия. Да, мъртвият е жив, макар и само в завета си.
Тръснах глава и прогоних естествения повик за цинизъм и повръщане. Почти стигнах до пътя, женското тяло беше неузнаваемо, а дъждът спираше. От блузата бяха останали само парцали. Добре, че дънките бяха здрави. А лявата обувка все така си стоеше. Много як кец. Сигурно рекламният лозунг на тия обувки е “…” - you wear’em to death. Even after!
Вече не издържах. Стигнах колата си, отворих багажника и набързо вкарах тялото вътре. Щом затворих капака, повърнах. Изкарах си червата. Надявах се със стомашните сокове да си отидат всички мисли, спомени, чувства.
Колко приятно е да се чувстваш празен! Внимание, Боно е лъжец! Няма по-голямо удоволствие от това, да не чувстваш нищо. Нали всички се стремят към това? Ако ти трябва чукане, за това има бързи свалки - сваляш, не питаш и чукаш. Защо ти е любов? Само за да ти каже някой, че не те обича повече. И не ти остава нищо друго освен да страдаш. Искаш да си по-велик от баща си? Ами става много лесно - нападаш страна от третия свят с луд диктатор. И гледаш да не съчувстваш много на нещастниците, които остават без ръце и крака. Искаш да имаш милиони в сметката си? Готово - трябва просто да оставиш хиляди пенсионери да умират от глад и пневмония в собствения си студен дом. Разбира се има едно условие - не трябва да си човек.
Когато се съвзех, заключих багажника и седнах в Маздата. Обадих се на съдружника.
- Да?
- Всичко беше както той каза. Тялото й лежеше до големия храст на билото. Все още не мога да разбера защо ни каза къде ще я убие.
- Аз знам. Поразпитах насам-натам и хич няма да ти хареса какво разбрах.
- Казвай де - стана ми студено, все пак целият бях мокър, затова включих климатика.
- Истинското й име е Евгения Теодосиева.
- Не.. не може да убие дъщеря си! - Зави ми се свят. Отцеубийство, братоубийство, а ето, че има и дъщероубийство. Мамка му, той трябва да е луд!
- Калине?
- Да?
- И двамата са луди. Когато била на 12, Евгения заклала майка си. Оправданието било, че я тормозела. След убийството на жена му, Иван почнал да се държи странно. Тогава работел в ЦСБОП - постоянно налитал на бой за щяло и нещяло. Накарали го да се прегледа и установили отключили се в следствие на травмата психически отклонения. Явно Евгения е наследила това. Иван не могъл да понесе убийцата вкъщи и за това я изпратил в интернат. Това се случило през средата на деветдесетте. Иван напуснал работа и както знаеш, оттогава работи по поръчки. Явно, все още психичната болест му влияе и едва сега решил да си отмъсти. Знаел е, че тя те е наела за да я охраняваш след убийството на Борис, - Борис е бившият й съпруг - за това е счел, че ти ще се погрижиш по-добре за нея след смъртта й. Нали се сещаш - погребение и така нататък.
Егаси логиката. Тоя човек наистина е луд. Сетих се какво си мислех, докато я влачех. Страхотен погребален агент съм.
- Два месеца отидоха на вятъра. Чувствам се виновен, задето я оставих да отиде сама до онзи хипермаркет във Варна. Провалих се. Маряне, Наталия беше последния ми клиент - казах името, с което тя се бе представила пред мен.
- Ако жена ти беше жива, щеше да се зарадва на тия думи.
- Да, но е мъртва от 2 години. Добре, утре ще дойда да прибера всички пари, които имам при теб. Връщам се в Швеция. Онази компания за военни технологии още пази мястото за мен.
- Добре тогава. Чакам те. А тялото при теб ли е? Какво ще правиш с нея?
- Не знам, ще намеря някое хубаво място да я погреба. - Прекъснах връзката.
Иван Теодосиев убива дъщеря си. Дори сега, след месец още не мога да го възприема. Прекалено тривиално е, но това е реалността - тривиална, блудкава, сантиментална, брутална. Иска ми се да беше по-различно, като в американски филм. Примерно, Евгения бива въвлечена в план за убийството на президента, в който Иван е изпълнителя, тя казва на властите, но никой не и вярва, затова наема мен - самотния воин и заедно сритваме задниците на лошите, но в последната решаваща битка тя умира. Някак по-лесно е за асимилация. Сега си мисля, че тя можеше да ме нападне за най-малкото нещо. Или може би не, предвид ситуацията, в която бяхме.
Погребах Евгения до едно самотно дърво насред поле, близо до Габрово. Дървото беше ябълка. Плодовете бяха малки, червено-жълти топчици. През цялото време, докато копаех и заравях бяха надвиснали буреносни облаци и се чуваха далечни гръмотевици, но така и не заваля. Имаше някакъв извратен библейски символизъм в цялата история.
Дадох на Марян част от сумата, която бях приютил у него. Малко се чувствах гузен, че го излъгах за Швеция, но не можех да кажа какви са намеренията ми. Не трябва никой да знае. Защото сега ми остана само едно единствено нещо, което ме крепи. Едно единствено нещо, заради което си заслужава да живея - отмъщение. От две седмици съм по следите на Иван Теодосиев, човекът убил жената, която обичах и детето, което тя носеше.

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!