Младият поет

Нико Ников

Публикувана на сайта 17.04.2008, 13:33

Младият поет

Макар и хората презрял,
той продължи да ги обича.
Познал света - о, опознал и
болка, суета и
мъка,
той своя устрем не възпря.
Пред себе си съзря, съзря
красивата картина
и вместо мълком да застине
пое по новия си път,
където чака го , но вече нов,
Светът.

Не може вече да възпира
на музата ромонът тих-
излага ясно свойта мисъл
и търсейки в живота смисъл
той изнамери своя стих.

Красиво е и страшно - да,
но там единствено усеща
и яснота, и простота -
неща, който той харесва.

Измъчван е от болест лоша,
но знае той, че не това -
не тя, изедницата слаба,
а музата, покрита в слава,  
е неговата зла съдба.

Ще трябва нея да пребори-
успее ли това да стори,
героят наш ще се роди
за нови, бъдни висоти.

Тогава, нов и прероден,
ще чуе свойта славна песен
и ще намери пътя лесен.

Объркан и озадачен,
по пътя колебливо тръгна,
но знаеше - до сетен ден
той щеше да върви напред
редейки рима след куплет.

Как да се боря - питаше се той
със демона в душата моя?
Нима аз имам сили свои
духа небесен да надвия
и красотата да открия?

Ще мога ли да разбера
къде ме води моят път
и да успея чрез стихът
да тръгна в правата посока
а не - към бездната дълбока?

Ще може ли душата моя,
тъй често търсеща покоя
да види светлината в мрака
и вместо повече да чака
към нея да се устреми,
към нови, светли висоти?

И ако тръгна аз накрая
отново да се колебая,
нима ще имам сили, ум
към светлата страна да тръгна?
Облян във суета и шум
ще чуя музата отново
и ще послушам топлия и глас-
да, ще намеря сили аз!

Със своя демон в битка вкопчен,
той не познаваше света -
трънлив, ехтящ или порочен,
измит в потоп или в сълза.

Поетът все напред вървеше
по своя път - жив и туптящ,
а демонът сърдит ревеше,
ридаеше със глас хриптящ.

Ти ще умреш, о, демоне безславен,
и твойто име грозно, жалко,
ще вие в замъка забравен
докле не бъдеш изоставен.

Тогава в светлина роден,
поетът с нова сила славна
ще продължава ден след ден
да следва своята звезда,
да се обича със света.

Дългът на поета

Да служи с цялата си сила
усещаше, че трябва той,
за да успее свойта мила
душа да вкара във покой.

И песните си той зарежда
със светлина, със блясък, с чест
и римите си преподрежда,
не чувствайки умора днес.

Това за него е велико
и просто - кат' живот и свят-
словата да излее тихо,
а после - мир и благодат.

Така той щастието търси
и новият живот красив,
от всичко зло да се отърси,
готов за свят нов и правдив.

Не иска вече грозни битки
с незнайни, подли врагове.
Готов е за живота нов -
велик и пълен със любов.

Борбата на поета

Най-тежката борба е вътре
със музата красива, бяла -
със своите крила тъй пъстри
тя и добро, и зло бе дала.

Да хванеш своя меч е трудно,
но после трябва да решиш -
власт или обич, жалко или чудно,
и лесно можеш да сгрешиш.

Поетът знае си съдбата
и с бодър глас във тишината
запява свойта чудна песен.
И пътят му не ще е лесен.

Макар и в тръни, и в коприва,
той следва музата мъглива
и през решетки от бодли
изстрелва своите стрели.

Така ще е до сетен ден,
докле поетът устремен
не каже стига - уморих се вече.
И само мъничко човече
в душата му - пречистена и жива
полека ще започне да изстива.

Това поетът иска, за това се бори,
не за суети и славен прах.
Сърцето си той търси да отвори
и да загърби пъплещия мрак.

Силата на поета

А моята поезия струи
и претворява, да, излъчва сила.
Разлива се сред сенчести страни
и гледа към душата ти, тъй мила.

Поезията е знак и символ нов,
че има нужда нещо от промяна.
Езикът ми -суетен и суров,
мечтае за звездите, океана.

Не можеш безразлично ти
стихът ми да отминеш тъй, нехайно.
Душата ти е тъмна, но не спи,
тя знае за блаженството безкрайно.

Раздирам с моя меч душата твоя
и предизвиквам я - излез и виж света
и ако можеш влез със мене в боя
със страх, безумие и суета.

Не мога вече аз да бъда зрител
в спектакъл чужд, игран от стар герой.
И някога ще бъда победител
над стария, излишен Той.

Душата на поета

Крилете си тя иска да разтвори-
душата ми, о, музо, вътре в мен-
да полети към златните простори,
да се прости със сенчестия плен.

И таз душа раздрана, мъчна,
аз искам волно да кръжи
из светове, където не е скучно,
където времето не и тежи.

Тогава радостта ми ще е пълна
ще съм способен да мечтая и творя,
ще чуя екота на мрачни мълнии
и ще нахлуя с остър меч в света.

Свободно ще се боря с мисли долни,
с коварни, низки същества,
ще чувам гласове доволни
и в радост, в радост ще трептя.

Музата на поета

Стихът е сила мощна и велика-
оръжие единствено за мен,
способно светлината да извика
при музата, трептяща в плен.

О, музо, насочи ме в светлината-
в лъчът, огряващ моите мечти,
във простотата лека, свободата,
към ясните и нежните очи.

Когато изтерзан си е тъй тежко
да гледаш към света лъчист,
да носиш сам разпятието тежко,
да се опазиш поне малко чист.

Музо, музо моя и прекрасна,
води ме в дългия ми път
и запази ми в къщата си място,
уютен и прекрасен кът.

Мечтата на поета

Душа ранена търси място свое
в объркан, хаотичен свят.
Ще види красотата на покоя
и светлата, извечна благодат.

И таз душа ще трябва да премине
през чудото на свойта красота.
Крилата и не ще загинат-
ще ги разтвори гръмко тя.

Ще изгори със своя блясък
копнежа жаден на презряно зло,
ще падне в бездната то с трясък,
със изгорено, мамещо око.

Душата силна ще пропее
и ще излее в песни своя зов.
Светът за миг ще онемее,
ще се пробуди за любов.

Ще литнат птиците свободни
към нови, светли висини,
ще чуят гласовете родни
на своите добри бащи.

За този час мечтаем пъстро
и молим се във своя стих,
смиряваме се и се кръстим,
кълнем и хулим в ромон тих.

За този миг се борим вечно
със цялата си суета.
Подостряме и готвим меча,
и браним в римите света.

Молитвата на поета

Смили се, Отче, над душите наши
и знай, че в свойте суети
били сме зли, негодници, търгаши
и сме петнили Твоите земи.

Но знай, душите ни видели
са много мъка, злост и кал.
Невинаги били са смели
и целите обвити са в печал.

Смили се нам, защото сме различни
и вярваме във твойта права дума,
защото в световете нелогични
пияни сме и болни сме от чума.

Смили се, щото утре светлината
да ни окъпе в своя вечен блясък,
да се зарадваме като децата
и да потънем в Твоя пясък.

Брожението на поета

Душата на поета броди гола
в сияйните полета на света.
Тя скита, вие се в небето
и следва всеки порив на сърцето.

Душата търси своя миг безкраен-
да се излее в ясна светлина,
да каже на света, все още таен,
къде ще срещне свойта красота.

Душата иска силно да запее,
да сложи всичко, що е тъмно, във светлик,
с крилата свои светли да огрее
на музата разцъфналия лик.

Душата знае, че в деня наречен
ще влезе в най-красивия покой,
ще има стая във палата вечен,
ще се смили над всичко в нея Той.

Любовта на поета

Поетът музата не спира да ухажва.
Той носи и от земните цветя
и тя, засмяна, стиховете ражда
във неговата пламнала душа.

Поете, музата ти знае -
за нея би заложил всичко ти.
И любовта си тя ще ти признае
със пламнали, изстрадали очи.

Поете, музата си ти обичай,
защото тя е твоето добро.
От свойта светлина не се отричай
и се пази от мрачното око.

О, музо, тъй прекрасна си във мене.
Не спирай да ми даваш своя цвят-
за мен ти си щастливо, сладко бреме
и озаряваш мъдро моя свят.

Страданието на поета

Душата на поета помни ясно
за мъки страшни, мрачни дни.
Страданието обаче е прекрасно,
ако в един нов цвят се прероди.

Това ни каза в Словото си Бога,
благослови ни с вечна светлина.
Да се оплаквам и ридая аз не мога,
умислен във сияйна простота.

Все още търся пътищата прави,
които не загиват в суета.
В стиха, във цветните дъбрави
аз радостно и волно ще влетя.

Ще дъхна от цвета на мойта муза,
ще очертая нежния и силует
и с нейните цветя на мойта буза
щe пея слово, рима, стих, куплет.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!