уеб-дизайн и програмиране

Мрежа Nowhere

NOWHERE E-zine - извор на вдъхновение

Жестока

Веси Василева

Публикувана на сайта 11.02.2008, 04:03

Всички творби от този автор | Мнения на читателитеПечат СъхраниПо-голям шрифтПо-малък шрифт
 

Не съм голяма красавица, но имам чар. Нямам безкрайни крака, нито сини очи, но едва ли има някой, който може да устои на погледа ми. Пронизващ, както го нарекоха не веднъж... Свикнах с мисълта, че от където и да мина, повечето се обръщат след мен. Мъжете ми подвикват, жените ме разглеждат, дори дечицата ми се усмихват. Не съм срещала безразличен поглед до сега и не го проумявам, та аз не виждам нищо особено в огледалото, още по-малко пък сега...
Била съм със стотици мъже, дори в един момент изгубих бройката. Някои се разведоха, други се опитаха да се самоубият... Хора с толкова слаба психика не бих нарекла мъже! Не ме вълнува природата им, обаче. Единственото, което взимах от тях беше секс: пот, разюздана страст, измачкани чаршафи и достойнства, изсмуквах силите им до последна капка, нищо не беше способно да ме спре. А колко ли бяха всъщност... Трябва да си спомня...
Обичах да ги провокирам, използвах стила си на обличане, жестовете и държанието си за да ги накарам да ме пожелаят, не беше никак трудно. Минути по-късно тялото ми тръпнеше в ръцете им, подарявах им най-страстните мигове и ласки, които са имали някога. И те се влюбваха като глупаци...
Спомням си как веднъж един приятел ме посъветва да го правя за пари, щяла съм да забогатея страшно много. И опитах. Застанах в централна уличка на голям и оживен град и имаше право - за нощ го направих поне с 30-тина. Повторих и потретих, и така цяла седмица. Огромната сума, която спечелих не ми трябваше, за мен не бяха заработени пари. Удовлетворението беше истинската ми заплата, тя ми беше нужна. Минах покрай някакъв просяк и пуснах пачката в кутията му, с това приключи един етап от живота ми...
Била съм и с непълнолетни, горките... Толкова жадни и нетърпеливи, изучаващи и опипващи навсякъде, но за сметка на това неуморими. Най-разтърсващите оргазми, които съм имала са били именно с тях, пък и имах на какво да ги науча.
Обичах да излизам сама по нощните клубове, започвах с мартини на бара и винаги се забърсвах с някого в тоалетните. На излизане, обаче, накъсвах телефонните им номера, не желаех да повтарям с един и същ човек, нямаше смисъл. Изсмукан до дъно тип за мен бе като прочетена книга, вече знаех какво ме очаква.
А иначе съм интелигентна жена, следвала съм икономики и право. Майка ми ме стягаше за адвокатка, баща ми за хирург, по цял ден се мотках между зали и кантори, денем защитавах разни тези, а нощем...танцувах. Танците бяха моята страст, изразявах себе си на пилона, благодарение на все още добре запазеното си тяло. Плащаха за мен, сбиваха се, стреляха се, предлагаха ми бракове в чужбина...Понякога си тръгвах пребита и посинена, но винаги се връщах, любовта ми към танците беше толкова силна...Всичко, обаче остана там, назад във времето. Сега съм заета само да мисля колко ли още бройки мога да изчукам. Не много, със сигурност...
Хмм... Някои ще се чудят дали съм с всичкият си. Защо ли го правех... И аз вече не знам, не мога да мисля. Животът ми премина страшно бързо, особено през последните 8 фатални години, скачайки от легло на легло, раздавайки удоволствие, не ми остана време за разсъждения. Отмъщение може би? Да бяха ми спестили лошата вест...
И приятели нямам. Откакто ми поставиха диагнозата ги разкарах всичките. За какво ми е да ги занимавам с това, не им е нужно да знаят, че си отивам бавно. За някои, може би е доста късно...Не си спомням дали съм изчукала гаджето на някоя от приятелките си, всичко е възможно. Вирусът вече е достатъчно разпространен навсякъде...
Запазих единствено нея, приятелката ми от детството, избягах в чужбина за да го направя. Тя ме последва, за това и тук не се забърсах с никого, за да е на сигурно място. Обичах я повече от всичко на света и исках да я предпазя от тази коварна болест. Знаех, че е все още девствена, искаше да стигне чиста пред олтара, беше го обещала на вече покойните си родители. Откакто разбра, че боледувам от СПИН, вече осма година й забраних да ме докосва, говорехме си само от разстояние. Идваше да ме вижда всеки ден в тази глупава болнична стая, където всички разговаряха на някакъв чужд език... Ето и сега чувам гласа й, но не мога да отворя очи. Чувам я да хлипа, навярно днес вече са й казали лошата вест. Усещам как се приближава до леглото ми и ме прегръща. Целува ме... Толкова години жадувах да усетя топлината на устните й върху челото си, а сега дори не мога да мръдна. Мисля, че е дошъл моментът да си тръгвам.
Постави нещо в дланта ми и я притисна.
- Нося ти роза, от родината. Нека да е с теб в последния час. Аз също ще остана...
Стиснах цветето с последни сили и ми се стори, че потече струйка между листата й. Усещам тялото си безтегловно, толкова леко и ефирно, че не мога да го спра да се издига над леглото. От тук горе виждам как група лекари се събират светкавично до леглото ми, върху което лежи кльощавото ми, безжизнено тяло. Тя, любимката ми е стиснала опръсканата ми с кръв ръка заедно с розата в нея.
Последното нещо, което чух, преди да напусна стаята беше: "Ай!"- произнесено от нея, при убождане в бодлите на кървавото цвете...

Всички творби от този автор | [>] Вашето мнение
 


До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!