Сънуват ли птиците

Елита

Публикувана на сайта 15.01.2008, 08:33

Искам

Искам...
С ръцете си вятъра
да те залюлее като мъничко цвете.
Птица да бях...
Да те взема с крилата си
и отнеса надалеч,
където се раждат мечти
и желания...
Ела!
Наметни ме със звездното сияние.
Нека е тъмна нощта...
Съблечи ме!
Нека да бъда на изгрева лъч ...
Искам спокойно да спиш
на ръката ми ...
Сънна мъгла
по тебе да сипя.
Над нас ще е бяла луната.
Край която ще бляскат звезди.
Преведи ме боса в росата
през високия брод към душата ти,
за да бъда във теб...
И остана.

Старият Пловдив

Мъждива светлина.
Фенери... Калдъръми.
По които плахо сещам
на Дебялянов тихи стъпки.
И сенки - бледи призраци,
край старите фенери.
Безсмъртен дух е приютен
в напуканите ръкоделия...
Пазач-самотник
на неразбулените тайни в песента,
на мъртвите поети.
Горят огньове еретически
във страници, узрели като злато...
Отеква конски тропот,
каретите звънят по калдъръма,
кънтящи от гласовете на кочияши
и стонове на бедните арменци...
И колко ли съдби безсмъртни
си заключил зад ковани порти...
Като стар ковач,
си везал от желязото дантели.
С дърво от стар олтар,
си стиснал здраво под тепетата
плачът и ехото на Времето!...
Припява в плач ревнивата латерна
на избледняла снимка,
със дъх на древност...
Струи напевно
мъдростта ти безтелесна,
от всеки камък,
пропит със кръв и дъх на пролет,
и с недописана история.

По първи петли

Нарисувай ме с дъха си.
Искам в тебе да въздъхна,
като залеза след жътва.
Огнена, жива и млада!
Буйната река, от балкана донесла
мирис на билка
и вятъра волен
от планинските простори...
Поднеси ми устните бавно,
като червено яйце пред икона.
Нека ти дам от росата.
Изпивай ме бавно...
И искам да бъдеш задъхан:
като дете,
под чучура на извор,
запотено
от тичане в двора.
Като жадуване,
после, след сватба,
когато гайдарят е сънен.
Като хладна стомна,
по жътва
донесла усмивка в жетваря.
В теб носи ме!
Сребърно кръстче,
всеки миг галещо тебе.
Искам да дишам в гърдите
в рамене да бъда във вечер.
От изгревите направи пътека -
по която – босонога и бяла,
да стъпвам без страх по жарава.
Без страх ще тръгна в нея.
За да докосна твоята стъпка...

Книгите по левче

Книгите по левче...
Разпродаваме душите си...
Кашоните
на клошарите
са мърляви. Търговците ги пипат...
Подреждат ги по рафтове,
като непрани ризи на въжето.
Обесени съдбите ни,
полюшва се на воля
в посоката на вятъра.
Времето е канапено и равно.
Разровили сме всеки спомен
с огризки от кебапчета.
Салатите вонят на кисело,
помия на прасета.
Продадохме езика
на Ботев и Лилиев.
Оставихме сред бурени
гробовете
да бъдат дом на гущери,
гнезда на пепелянки.
Иконите във църквите
миришат на молци
и червеи...
Погребахме,
затрупахме със пръст
имената на поетите.
Неистово пищят,
на предците ни послания,
кънтят
в бездънното ни ежедневие.
Във което,
под неонови реклами
децата ни пълзят
влечуги сякаш в своето непросвещение.
Дрънчат оковите на времето,
с вкус на теракот,
ръждясал от безумие.
колкото да купиш
Достоевски... Или друг поет.
И книгите мълчат!
Подредени във кашони.
И блудствани от многото ръце
на потни колбасари.
Чиновник с куфар,
домакиня с чанта...
Небето ме зове!
Защото там е слънце.
Има въздух.
И сещам тихите сълзи
Вутимски плаче.
А реката,
край Своге
все така тече...
А задниците се подрусват тежко.
Седалките на лимузини
са неприлично меки...
И удобни
са фетишите на времето.
Дебели вратове.
И лой
в очите на доволни крави.
Спрете!
Стига!
Пищят студени ветрове
на пунктове за тенекия и хартия.
Във които моите светове
ридаят със романите на Чехов.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение