Лодката

Георги Михалков

Публикувана на сайта 06.11.2007, 14:58

Велин видя лодката. Плъзгаше се по реката бавно, носена от течението. Беше излязъл да се разходи по брега с кучето Страхил. Страхил тичаше насам-натам и изведнъж Велин зърна лодката. Изплува от сутрешната мъгла, течението я завъртя, понесе я към брега и тя се спря в надвисналите над водата клони и храсти. Велин много не се замисли, веднага нагази в реката, хвана здраво лодката за носа и я издърпа на брега. Сега я разгледа по-добре. Отдалече му се стори стара и сигурно прогнила, а сега видя, че е почти нова. Вътре имаше мрежа и едно весло. Другото може би беше паднало в реката. Дали се е отвързала от брега или нещо е станало, запита се той, но точно такава лодка му трябваше. Навремето, когато беше по-млад и той имаше лодка, но изгни, проби се и я насече за подпалки. Остаря Велин и мислеше, че повече няма да му трябва лодка, но рибарската страст не го остави и от няколко години пак си мечтаеше за лодка, а сега съдбата му подаряваше чисто нова, здрава лодка. Пак щеше да лови риба и дните му по-бързо и по-неусетно да минават.
Издърпа лодката на брега и я скри между дърветата и храстите. Ако приятелите го питаха откъде има тази хубава лодка, ще им каже, че Павел - синът му я е купил. Всички знаеха, че Павел живее в града и търговията добре му върви. Велин си беше направил устата пред Павел да му купи лодка, но Павел се мръщеше и все му отговаряше: “За каво ти е, старче, не ставаш вече за рибар. Ще паднеш в реката и ще се чудим къде да те търсим.” Така говореше Павел, но Велин се чувстваше здрав, силен и още му се ловеше риба, както някога на младини, но без лодка не можеше и ето сега Господ чу молбата и му изпрати нова новеничка лодка. Знае Велин какво да прави с нея. Най-напред ще я пребоядиса, за да не си я познае някой, после малко ще я промени, ще й вдигне носа и ще стане като чисто нова. Усети как кръвта му се стопля и развеселен забърза към селото, за да се преобуе и преоблече, защото доста се беше наквасил. Страхил като че ли също усети веселото му настроение и непрекъснато подскачаше около него, въртеше опашка, тичаше напред и пак се връщаше.
Велин влезе в двора, завърза Страхил до оградата и бутна вратата на дома. От две години живееше сам. Севда - жена му се беше споминала, а Павел и Лена - дъщеря му живееха в града. Имаха семейства и от време на време го навестяваха, но отдавна не бяха идвали. Къщата му беше малка и стара, и не ставаше за гости.
Велин се преоблече, преобу се, напълни едно джезве с червено вино, сложи го на котлона да направи греяно вино, за да се стопли. Когато завря го наля в чашата и седна на миндерчето до прозореца. Загледа се навън към двора, към Страхил, който обикаляше покрай оградата и пак се замисли за лодката. Ей, хубава лодка, каза си. Нямаше търпение да я изпробва. Колко много риба щеше да налови с нея, сомове, моруни. Усещаше как виното го стопля и старата му рибарска страст се разгаря като огън в кръвта му. Рибар без лодка не е рибар. Някога беше най-големият рибар в Макреш и сега ще си върне старата слава. За Велин рибарството не беше нито работа, нито занимание, а изкуство. Само той знаеше как да лови големите риби, как да ги издебва и да ги примамва. Не обичаше празните приказки, не говореше много, но сега му се прииска да се похвали на някого, че има лодка. Не му се седеше сам в малката задимена стая. Стана, облече се и излезе. Тръгна към кръчмата. Ще изпие едно вино и все ще намери някого там, за да се поразприкаже.
Преди обяд по-малко мъже влизаха в кръчмата. Имаха си работа. Идваха привечер и тясното и дълго помещение на Симо Сома се напълваше. Екваше глъч, лицата се зачервяваха, приказката тръгваше като вечната река, плавна и широка, и в кръчмата ставаше топло и хубаво.
Сега на една маса седяха само Димчо и Боне, негови набори. Димчо пиеше мастика, а Боне - вино. Велин се приближи, поздрави ги и седна до тях на масата. Димчо и Боне бяха служили заедно и както винаги си разказваха преживелици от казармата. Велин си поръча чаша червено вино и се заслуша в приказките им. Не можеше ни в клин, ни в ръкав да им се похвали за лодката, но си знаеше, че рано или късно разговорът ще се завърти около риболова. Тук, в Макреш мъжете говореха за риболов, лов и вино. Нямаше начин някой да не отвори приказка за лова, риболова или виното. Димчо и Боне бяха стари рибари, а Боне беше и ловец. Велин ги слушаше разсеяно, отпиваше от силното вино на Сома и само чакаше някой да спомене риба или река и той да каже, че има лодка и се готви от сутрин до вечер да не излиза от реката.
Както си говореха и пиеха, в кръчмата влязоха мъж и жена. Не бяха тукашни. Мъжът възрастен, а жената - млада. Личеше, че са баща и дъщеря. Седнаха на една маса, недалеч от тезгяха и си поръчаха обяд. Мъжът - шкембе чорба, а жената - две кебапчета без гарнитура. Когато Симо им донесе обяда, мъжът вдигна глава и го попита къде тук е кметството, защото искали да говорят с кмета. Симо им обясни как да намерят кметството и ги попита:
- Не сте тукашни, да не би да искате да купувате къща, защото аз имам една за продан? Тук наблизо е и мога да ви я покажа.
- Не, не - отговори мъжът. - Не сме тръгнали да купуваме къща, а мъка ни води...
Симо ги погледна угрижен. Мъжът продължи да говори, явно искаше да сподели с някого мъката си.
- Това е дъщеря ми Йонка - изрече бавно той. - От Далево сме, знаете го, на седемдесет километра от тука. Преди седмица мъжът й Ненко, зет ми излезе с ортака си Пеньо за риба. Двамата си бяха купили лодка и тръгнаха за риба, но вечерта не се върнаха. Мислихме, че са останали на Керкенезкия остров да пренощуват. Там имат едно бунгало, но не се върнаха и на другия ден. Йонка тръгна да ги търси. Отиде у дома на Пеньо да пита жена му знае ли нещо, а Пеньо си бил у дома. Йонка го попитала къде е Ненко, а Пеньо смънкал, че преди да тръгнат за риба са се скрали с Ненко и той се върнал, а Ненко излязъл сам с лодката в реката, но какво е станало не знае. Върна се Йонка, разплакана и веднага съобщихме в полицията. Ето вече близо седмица го търсят, но от Ненко няма ни вест, ни кост. Няма я и лодката. Полицията нищо не ни казва. Като ги питаме само отговарят: “Работим по въпроса”, а щерката плаче от сутрин до вечер. Запалих “Ладата” и тръгнахме с нея да търсим Ненко. Обикаляме от село на село по течението и питаме дали случайно някой не е видял реката да влачи лодка или недай си Боже нещо друго. Вече не знаем какво да мислим и какво да правим, а добро, момче беше Ненко, голяма мъка е, ако се е случило нещо с него. Йонка, горката, вярва, че ще го намерим и затова обикаляме...
Мъжът замълча и се закашля. Кашлицата му - дълбока и суха, сякаш някой в гърдите му сечеше съчки. Ръцете му бяха груби и възлести. Лицето - тъмно и набръчкано като изсушен патладжан, а очите му черни като речни камъчета. Изглеждаше шейсетгодишен и Велин позна, че и той ще да е рибар. Личеше по здравите му груби ръце и по присвитите му очи, около които като рибарска мрежа се преплитаха дълбоки бръчки. Жената беше около трийсетгодишна, хубава жена, но стопена от мъка. Лицето й жълтееше, под очите имаше сенки, като че ли някой ги беше надраскал с въглен, а черните й добри очи плуваха в сълзи.
- Не плачи, Йонке, - погали я баща й по ръката. - Тук, тези хора, ако видят или ако чуят нещо ще ни се обадят.
После се обърна към Симо и към масата, на която седяха Димчо, Боян и Велин и каза:
- Ако научите нещо, обадете се в кметството в Далево. Ще дойдем веднага.
- Ще се обадим, ще се обадим - успокои ги Симо.
- Не плачи, Йонке, - пак кази тихо бащата - ще го намерим Ненко. Хората ще ни помогнат.
Но Йонка сякаш не го чуваше и сълзите й тихо се стичаха по бледите й страни като бистри вадички.
След малко бащата и дъщерята си тръгнаха. Казаха довиждане на мъжете в кръчмата и излязоха. Велин се беше умълчал. Стана плати виното и си тръгна. Главата му тежеше и се въртеше, а пред погледа му горяха плувналите в сълзи очи на младата жена.
“Каквото станало, станало - казваше си Велин - на клетника лодка вече не му трябва.” Прибра се у дома, хапна на две, на три, повъртя се из двора, свърши тово-онова, пак влезе в къщата, но не си намираше място, а тези тъмни като череши очи, потопени в сълзи, не му даваха мира.
Вечерта спа неспокойно или по-точно почти не заспа. Събуждаше се и пак се унасяше в тежка, напрегната дрямка. Сънува, че стои изправен на брега на реката. До него - Страхил. Изведнъж Страхил започва да лае, захапва му крачола и го дърпа към реката, дърпа го към храстите, там, където върбите навеждат клони и е по-плитко. Приближава се Велин до храстите, поглежда надолу и какво да види - удавен мъж, опънат, лежи с отворени очи, реката плиска тялото му и сякаш го къпе. Събужда се Велин целия изпотен. Много неща е виждал през живота си, виждал е и удавени в реката, защото реката всяка година взема своята дан, но такъв сън досега не е сънувал и пак си спомня разплаканите очи на младата жена.

***

Минават няколко дни Велин не отива нито до брега, където скри лодката, нито в кръчмата. Седи си у дома, щура се из двора и насила си намира работа. Добре, че дума не казах за лодката, мисли си той. Привечер идва Димчо да го види. Велин го кани вътре.
- Влез, влез да изпием по чаша вино.
Димчо влиза.
- Къде се изгуби? Нито в кръчмата идваш, нито по улиците се мяркаш.
- Нещо не ми е добре - слъгва Велин. - Нали знаеш, кръвното...
- То и аз не съм добре, но влизам в кръчмата да ударя по една мастика за цяр. Помниш ли онези хора от Далево, дето търсеха мъжа, който е изчезнал?
- Помня, помня - отговаря без желание Велин.
- Та вчера в кръчмата идва едни мъж от Далево. Млад мъж, има-няма трийсет годишен. Та той тръгнал да търси лодката. Пита не е ли виждал някой една лодка да плава по течението или да е заседнала някъде по брега. Той бил ортакът на оня мъж, който изчезнал, та сега търси лодката. Бащата и булката търсят човека, а тоя пък търси лодката. Бре какви хора има!
- Има ги всякакви - промърморва Велин.
- А ти как си, оправи  ли си?
- Ще се оправя на оня свят, когато Господ ми изпрати повиквателна.
- Я, се дръж - сопва се Димчо. - Виж като скала си. Сега се глася да взема една лодка под наем и като се оправи времето, отиваме с тебе за риба. Ние с теб сме стари рибари и знаем как се лови риба и как се гребе срещу течението.
- Знаем, знаем - промърморва вяло Велин.
Двамата с Димчо изпиват кана с вино и Димчо става да си ходи. Навън е вече тъмно. Пролетният вятър шепти нещо в клоните на дърветата и се усеща дъхът на свежест и хлад. От реката долита онзи омайващ мирис на река и риба. Велин изпраща Димчо до дворната врата. Връща се и преди да влезе у дома, поглежда нагоре към звездите и като че ли пак вижда очите на младата жена.
Бре какви хора, спомня си думите на Димчо - едните търсят човека, а другият - лодката! Влиза у дома, но нещо го гложда, яде го като дървояд, дращи в гърлото му, стяга сърцето му като с нагорещени клещи и май наистина е вдигнал кръвното. Излъга Димчо, че не му е добре, ама май наистина не е добре. Въздух не му достига. Облича шубата и излиза. Отвързва Страхил и го повежда след себе си. Върви бързо, право към реката. Тъмно е. Улиците на Макреш са глухи и тихи. Жив човек не се вижда. Само тук-таме пролайва по някое задрямало куче. Стига до брега, спъва се в къмъни и храсти, залита, но не пада. Намира храстите, където скри лодката. Хвърля шубата на земята, плюе си на ръцете, хваща се за лодката и започва да я дърпа към реката. Дърпа, напряга се, задъхва се. Изпотява се, но дърпа. Дърпа здраво. Най-после успява да я довлече до водата. Нагазва в хладните води на Дунав и блъска лодката навътре, блъска я, докато течението не я подхваща и не я понася по реката. Гледа я мълчаливо и дълго. Луната осветява сребърната река. Лодката плува и плува и заедно с нея отплува и една отколешна мечта на Велин. Отплува завинаги, но на душата му става по-леко и пак вижда онези хубави женски очи, плувнали в сълзи.

26.12.2006 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!