Приказка

Елена Мирчева

Публикувана на сайта 02.11.2007, 14:06

Понякога се чувствам странно! Избива ме на чувства и се отнасям далеч оттози свят. Отивам на едно красиво, топло място до морето. Да, до морето съм, но съм в гора, влажна и топла, със зелени листа, а дърветата ме обгръщат от всички страни като пухена завивка. През клоните им виждам изгрева над морския хоризонт. Виждам златните очи на слънцето в морското огледало и чувам песента на прибоя. Малките бели облачета ме гледат като детски личица през клоните на разлистените дървета. Няма коли, няма учители, няма родители, няма никой, който да ме притеснява - само аз съм със себе си.
Постепенно усмивката на слънцето облива всичко в светлина. Капките роса грейват като малки звездици, видели своята скъпоценна майчица - Луната. Те са малки диаманти, пръснали се по земята.  Оглеждам се наоколо и виждам красота, любов, приятелство... Всички хубави неща в света са се хванали за ръце и се носят във въздуха като слънчево облаче и идват към мен. Опитвам се да ги прегърна, но те се дърпат от мен и ми казват:
- Преди да дойдеш с нас трябва да оставиш всичко лошо тук! - и ми подават малка скъпоценна кутийка.
Отварям я и започвам да слагам в нея цялата омраза, която намирам в себе си, всички проблеми, лошия късмет, всички лоши мисли, а накрая слагам и дрехите си, които ме притискат към света. Затварям малката кутийка и я пускам. Тя отлита към хоризонта и изчезва в един слънчев лъч. Обръщам се към хубавия слънчев облак и той ме облива в топлата си прегръдка! Сливам се с него и потъвам в море от светлина. Сега съм щастлива и се смея, целувам всичко, което обичам.
Целувам живота!!!

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!