Тайната на Елизабета

Георги Михалков

Публикувана на сайта 22.06.2007, 14:13

Чудна жена беше Елизабета. Висока, стройна с дълги разкошни коси и тъмни сърнени очи. Когато минаваше по улиците десетки мъжки погледи я проследяваха с нескрит копнеж. Беше библиотекарка в градската библиотека. Дойде много млада в града, тук се омъжи, родиха й се двама сина, а мъжът й инженер, работеше в химическия завод. В града нямаше такава библиотекарка като Елизабета. Тя можеше за секунди да намери всяка книга и отлично знаеше кой читател какви книги предпочита. Непрекъснато организираше срещи с писатели и представяне на нови книги. Беше родена за тази работа и всички щом споменяха думата библиотека си представяха нея - Елизабета.
В началото на месец септември в библиотеката постъпи на работа нова библиотекарка. Казваше се Дарина, със сини като зюмбюли очи. Дарина и Елизабета веднага се сприятелиха. След работа ги виждаха заедно да вървят по главната улица или да пият кафе в някое от кафенетата.
За Дарина Елизабета й беше като майка. Баща й беше починал, когато е била на две години, майка й - учителка - я беше отгледала сама. След основното си образование в родното си село Ресен, на около сто километра от града, Дарина беше завършила гимназия в Айтос, после библиотекарския институт, а след това българска филология в Пловдив. Обикаляйки от град на град тя беше свикнала да живее на квартири, кога сама, кога с някоя приятелка, но от честите пътувания и местения нямаше нито постоянни приятелки, нито истински приятел.
Една вечер, когато отиваха с Елизабета на концерт, пред залата на филхармонията Елизабета се спря и заговори млад мъж, след това се обърна към Дарина и й каза:
- Запознайте се. Станислав е син на моя приятелка, талантлив цигулар, а Дарина е моя колежка.
След концерта Елизабета и Дарина изчакаха Станислав и заедно отидоха в кафене "Метропол".
После някак естествено Станислав и Дарина започнаха да се срещат. Той идваше да я взима от библиотеката след работа и Дарина често посещаваше концертите на филхармонията. Станислав й харесваше, но тя се питаше той ли ще е бъдещият й съпруг. Висок, слаб с меки къдрици и топли очи, но твърде мълчалив и затворен. Мълчанието му плашеше Дарина. Тя не знаеше какво мисли, какво му харесва и какво не. Когато бяха заедно тя се опитвашe да поддържа разговора, а Станислав само я слушаше, отговаряше с "да" или "не" или най-често поклащаше глава в знак на съгласие. Големите му очи, като че ли не я гледаха, а бяха насочени навътре към него самия, към нещо, което Дарина не виждаше и никога нямаше да види. Колкото повече беше със Станислав, толкова повече тя мечтаеше за мъж, който да е енергичен и силен, да приказва, да я пленява с думи, да излъчва смелост и решителност. Израсла без баща, Дарина не знаеше как трябва да изглежда бащата в семейството, но познаваше мъжа на Елизабета, ходеше у тях на гости. Елизабета беше споменала, че Боян, мъжът й, на младини е тренирал хандбал. Раменете му бяха широки и здрави като обли камъни, а кестенявата му гъста коса приличаше на четка. Скулестото му лице и тъмните му очи я приковаваха. Боян не мълчеше като Станислав, а говореше, шегуваше се, винаги намираше повод да заприказва Дарина, да разкаже нещо интересно и така го разказваше, че тя го слушаше със зяпнала уста. В негово присъствие Дарина чувстваше сигурност и спокойствие. Той й приличаше на скала и й се струваше, че когато е близо да него, нищо лошо не може да й се случи, дори се улавяше, че е влюбена в Боян и това я притесняваше. Знаеше, че Елизабета я обича като дъщеря, е готова да направи всичко за нея и затова Дарина ужасно се срамуваше от себе си, когато си мислеше за Боян. Мъчеше се да отпъди тези мисли, но те като че ли по-често и по-често я обсебваха и самата тя не искаше да си признае, че нощем сънува Боян. Сънуваше го, че се приближава към нея като хандбалист с големи, широки скокове, готов всеки миг да запрати топката във вратата. Сънуваше го на забавен кадър. Докосваше я с голямата си длан и тя усещаше полъх на вятър по лицето си. После я вземаше със здравите си ръце и я издигаше високо нагоре. Двамата заедно, като че ли се отделяха от земята и политаха. Сънуваше и не искаше да се събужда. Искаше да лети, но всичко траеше секунди. След като отвореше очи, изпадаше в мрачно настроение. Опитваше се веднага да забрави съня. Чувстваше се виновна пред Елизабета и мислено си повтаряшe: "Тя ме обича като дъщеря, а на мен ми се въртят мисли на мръсница." Налагаше си волята да не мисли за Боян, но й се струваше, че морскосините му очи непрекъснато я следят и наблюдават. Имаше и мигове, в които се опитваше да оправдае грешните си помисли. Казваше си, че Боян може да й е баща и го чувства като баща, както чувства Елизабета като майка. Казваше си, че не е имала баща и би искала баща й да бъде като Боян, силен, добър и щедър. В такива моменти у нея се прокрадваше и мъничко завист. Завиждаше на Елизабета, че има такъв съпруг. Завиждаше им, че бяха създали хубаво семейство с двама сина, но за да не вижда Боян, Дарина беше престанала да гостува у дома им. Когато Елизабета я канеше, тя си измисляше най-невероятни оправдания, за да не отиде и най-често се оправдаваше със Станислав. Казваше, че има среща с него или двамата ще ходят някъде.
Работното време на библиотеката беше от девет сутринта до шест вечерта. Дарина се стремеше да отива точно навреме, но понякога се случваше да закъснее. Когато влизаше сутрин в читалнята, първият човек, който я посрещаше, беше Елизабета. Усмихната Елизабета й казваше добро утро и веднага след това добавяше: "Кафето е готово и те чака."
На Дарина й ставаше неудобно, че всяка сутрин Елизабета прави кафе, но понякога си мислеше, че това доставя може би удоволствие на Елизабета.
Една вечер в началото на пролетта Дарина спа неспокойно, сънува някакъв кошмар, събуди се и повече не можа да заспи. Полежа в леглото, повъртя се, погледна часовника, беше едва пет. Ще стана, каза си, няма смисъл да лежа. Стана, изкъпа се, облече се, повъртя се в квартирата, но и й доскуча. Ще отида в библиотеката, нищо че е много рано, днес ще изпреваря Елизабета и аз ще сваря кафето. Ще я посрещна с топло кафе. Навън веселото априлско слънце я ободри. Улиците бяха все още безлюдни, стъпваше леко и потръпваше от хладният пролетен вятър. Влезе в притихналата, сякаш заспала библиотека. Винаги, когато пристъпваше тук я изпълвяше някакво дълбоко спокойствие. Книгите излъчваха мъдрост и вечност. Обичаше да стои пред рафтовете и да разглежда книгите, да ги докосва и разлиства. За нея най-ценното нещо на този свят бяха книгите, съхранили съдби и надежди.
И сега влезе в читалнята, направи няколко крачки и погледна към рафтовете, където бяха наредени стихосбирките. Тръгна да отвори прозореца и в този миг вратата зад гърба й скръцна. Изплаши се, рязко се обърна и видя пред себе си Елизабета, която излизаше от малката стая до читалнята. В тази стаичка не държаха книги, използваха я като канцелария. Вътре имаше бюро, канапе, два фотьойла, малък хладилник и шкаф с документи.
- Добро утро - усмихна й се Елизабета.
- Добро утро - отговори смутено Дарина. - Пак ме изправари. Точно си мислех, че тази сутрин съм дошла по-рано и аз ще направя кафето, а ти пак си ме изпреварила.
- Не би могла да дойдеш по-рано от мен - каза Елизабета и Дарина с учудване забеляза някаква сянка в погледа й.
Елизабета отвори по-широко вратата към канцеларията и тогава Дарина видя, че на канапето има чаршаф и одеяло.
- Ти си спала тук? - попита неразбиращо Дарина.
- Да - отговори спокойно Елизабета.
Замълча, но после тихо добави:
- Не съм споделяла досега с теб, но семейният ми живот е труден. Боян често избухва. Плесниците му са тежки...
Дарина отвори широко очи.

25.12.2006 г.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!