Лунни сенки

Ана Суичмезова

Публикувана на сайта 14.06.2007, 13:39

Изгубена душа

Аз бродя из нощните сенки
и търся свойта душа.
Хиляди хора - все заблудени,
огромна задушлива тълпа,

спират ме, блъскат се в мене
и бродим заедно сега.
Всички носим тежкото бреме,
но аз не мога да спра да вървя.

И лутам се в своята сянка,
и свети над мене вълча луна,
и като нещастната мрянка
аз в мрежата й пак се плета.

Спирам да бродя и почвам да питам-
“Докога ще продължава това?”
Но тая черна загадка разплитам
и виждам - скита мойта душа.

Смъртта

О, нима не чуваш моя зов,
откъснат от сърцето ми горещо,
под надгробния покров,
сенките раздрал зловещо.

Аз ще бъда тук,но не забравен
под огнения плащ на здрача
като мъртвешки вик прощален,
сподавен от ръката на палача.

Смъртта е мойто име,
някой някога ме назовал,
и вечността за мен ще мине,
живееки за радост-не,а за печал.

Слънцето не ще ме стопли,
нивга не почувствал любовта                                        
на ангели небеснокрили -
нося бремето на вечността.

Стари хора вечно ще ме клинат,
сплели горестно ръце.
Нивга няма те да имат
отново пълно с топлота сърце.

Аз за тях съм демон,
отвлякъл скъпите лица,
но за всекиго безхлебен,
Спасителят съм аз, Смъртта.

Аз

Аз дишам и живея
с отворени очи,
стараейки да преживея
и болката дори

от разбити блянове,
излъгани надежди,
заграждайки я в храмове
на илюзиите си прежди,

желаейки да отмъстя
за всеки мой копнеж несбъднат,
опитвайки се да слепя
парченцата, мечтите да се върнат,

затварям се във своя свят и ослепявам,
самотата ме обгръща,
звукът се стапя - оглушавам,
тъмнината се завръща,

сърцето ми да бие спира,
но аз не се предавам.
Лоши мисли,оставете ме на мира!
На светлината се отдавам,

намирайки утеха крехка -
лъч надежда притежавам,
правейки пътеката по-лека,
но душата си не давам.

Аз дишам и живея
все с отворени очи,
да ги затворя не копнея
винаги и никога преди.

Вълчи вой

Вълчи вой във тъмнината,
вой, зовящ души,
вой, разкъсал светлината,

вой, копнеж за дни,
обгърнати от самотата,
вой - изгубени мечти.

Вълчи стон във пустотата-
радостта вали
на капчици във небесата,

но радостта боли,
раздирайки душата.
Плачат ангели дори-

потрепват леко със крилата,
стичат се поточета сълзи,
съживявайки цветята

но ще устоят ли,
покосени от съдбата,
на целувката на хиляди очи?

Ще стопи ли тя със дъх сланата,
заледила крехките лъчи?
И дали ще върне светлината,

и ще спре ли да вали?
Вълчи писък във тъмата,
вой, зовящ души,

вой, разкъсал тъмнината,
вой- изгубени мечти,
породени в самотата.

Всички творби от този автор |  Вашето мнение
 

До момента няма мнения за тази публикация. Бъдете първи!